„Особен поглед“, режисьор Атанас Киряков, сценарий Боян Папазов и Атанас Киряков, оператор Иван Тонев, музика Веселин Веселинов-Еко, гласове зад кадър Руси Чанев и Валентин Ганев, продуцент Ars digital studio, 2025 г.
На 15 октомври 1945 г. на гарата в Люцерн се разделят мъж и жена, без да знаят, че е завинаги. Те и не подозират, че жената (Лили Кьосеиванова) е бременна с втората им дъщеря, както и че между тях ще застане Желязната завеса. Нито могат да допуснат, че мъжът (Стефан Бочев), дипломат и журналист, завръщайки се в България, ще бъде натикан в калта заради „революционната мъст“ и запратен за дълги години в лагера в Белене. Раздяла за 47 години.
На гарата във Виена свалят Стефан Бочев и спътниците му от швейцарските вагони, за да ги претоварят на конски вагони за България. И сякаш – само за посветени – тихо се разнася музиката на шлагера (по текст на Матей Стоянов): „Във конски вагон / подобен на салон / пътувах аз от София за Лом“… А по-нататък?
Историята е „особен поглед“ и разтърсващ документален разказ, сътворен от режисьора Атанас Киряков. Тя е и срез на съдби, едно дълго завръщане не само в промеждутъка между времената, но и в сумрачното гробище на попилени човешки надежди. В някакъв смисъл филмът „Особен поглед“ (2025) е и „завръщане“ на Атанас Киряков, доайен на българското документално кино, към началата на неговата най-емблематична творба – „Оцелелите. Лагерни разкази“ (1990). Не само защото в „Особен поглед“ са използвани уникални кадри от онова първо „свободно лято“ на 1990 г., когато бивши лагерници, заедно със семействата си отидоха на остров Персин – мястото на техните страдания, за да стане ясно, че те всъщност никога не са напускали острова, че болезненият спомен е продължил да бушува вътре в тях.
Дали героят на „Особен поглед“ не е бил един от тях? Дали не се е завръщал, поне в кошмарите си, отново и отново там, където по неговите думи географията свършва и започва преизподнята. Лагерниците на острова казвали за всеки, дошъл от сушата: „Той дойде от България“. Или пък: „Отиваме в България“. Защото мястото, на което пребивавали, не се поддавало на описание (Стефан Бочев, „Белене. Сказание за концлагерна България“, Фондация „Комунитас“, 2023).
Ако не сте чели „лагерното сказание“ на Стефан Бочев, потърсете го и го прочетете на всяка цена. Защото това е една от големите и изстрадани български книги. Одисеята на един живот, гибелно засрещнат с Историята, на която филмът „Особен поглед“ ни прави съпричастни.
Съдбата на Стефан Бочев (1910–2002) е изтъкана от противоречия. Той е роден в много заможно семейство, баща му Стоян Бочев е един от основателите на българската Фондова борса и съдружник в банката на Буров и Губиделников. Всичко това предполага младият Стефан да е част от някогашната „златна младеж“, а детството и младите му години да протичат между столичните жълти павета, боровете на Чамкория и големите европейски градове и курорти. Ала във фамилията витае строг протестантски дух и той, за разлика от децата на други богати семейства, отрано заляга над книгите. Завършва с отличие Втора мъжка гимназия и е пратен да следва в Швейцария. Отначало право в Цюрих, сетне социални науки и международни отношения в Женева. Чете много, което личи по оцелелите книги от огромната му лична библиотека. Става кореспондент в Обществото на народите в Женева не само за българските вестници „Мир“ и „Слово“, но и на американски издания като „Вашингтон пост“ или „Канзас сити стар“. Мечтае да се посвети на международните отношения – било като журналист или дипломат.
В България, където се връща периодично, минава за „ляв“. Явно си казват думата социалдемократическите традиции в завършените от него факултети. Никой не подозира „иронията на историята“ – че десетилетия наред той ще бъде преследван като „буржоазна отломка“ и „банкерско отроче“.
Работата е там, че Стефан Бочев наистина е част от елита, който той критикува. И тогава, и впоследствие в лагера, където размишлява над неотрадната ни съдба, доколкото качествени хора от второто или третото поколение у нас загниват. Нещо, което по думите му се дължи на избрания „български модел“, съчетаващ привнесената руска плесенясалост с наложената от цар Фердинанд куха австроунгарска претенциозност.
Той лесно печели конкурс във Външно министерство и благодарение на дипломите си и прекрасното владеене на немски и френски е назначен на дипломатически постове в Рим, Стокхолм и Берн. Още повече че е зет на бившия министър Георги Кьосеиванов, изпратен в годините на войната за пълномощен министър в Берн. Цар Борис е искал да има „резервен вариант“ за сепаративни преговори с антихитлеристката коалиция и в неутрална Швейцария са му били потребни доверени хора.
Но развоят на събитията е известен. Още в Стокхолм като дипломат той разговаря със съветската посланичка Александра Колонтай, която открито му заявява каква ще е личната драма на цар Борис и съдбата на България. Докато е траела срещата, навярно тя си е давала сметка, че този настоящ дипломат е бъдещ „зек“.
Осъзнавал ли е Стефан Бочев какво го чака? Едва ли. В своята „Одисея“ той описва идеалистичните си подбуди – връща се в България, тъй като е искал да бъде със своя народ във време на изпитания. Не е съчувствал на „бившия режим“, нямал е конкретна вина, ето защо се е решил на тази стъпка. Която – както прозвучава във филма – за всички в България е била отклонение от здравия разум. Да се върне от Швейцария, за да отиде на лагер в Белене.
Можел е да замине за Съединените щати и да си купи 100 декара земя, на които да изгради ферма. Имал е предложение да работи като библиотекар към щаба на американската армия в Германия. Български бизнесмен в Швейцария също му предлага работа. Но той избира „обратния път“.
В София Стефан Бочев е набързо уволнен от Външно министерство. Без дълги обяснения – нали е един от „бившите“… Фините преливания на кадри от разрушената столица във филма подсказват съдбата на този дързък човек, който скоро ще облече лагерната памуклийка. А дотогава той е „николапетковист“ – дори застава в първите редици на един митинг пред бившата си месторабота, на който скандира: „Долу червения фашизъм!“
Такива неща комунистическата власт не прощава. Баща му Стоян Бочев вече е арестуван и държан в килиите на „Московска“ 5, под стъпалата на уличката „Малко Търново“.
По онова време бившият дипломат работи като словослагател в печатница до Еврейския дом на площад „Възраждане“. Знанието на чужди езици му позволява да преизпълнява нормите по „чуждестранни поръчки“.
На 13 май 1949 г. го задържат в печатницата. Приема ареста спокойно, нали баща му отдавна тлее в някаква дупка под земята, позорно би било той да остане на свобода. Благодари на колегите си за съвместния труд. Както и на Бога, че е създал такива прекрасни хора като тези печатарски работници покрай останалата политическа кал.
Чака го пътуване вдън нощта. Път в конски вагон, който не се забравя, както от паметта му никога не се изличават нито моравия залез, нито аления изгрев край Дунава.
В книгата си той свидетелства:
Закачиха ни за някакво влакче и след немного минути бяхме пристигнали на предназначението. Вън, виждаме, се движат разни милиционери, надзиратели. Разлостиха вратите, отвориха ги: пред очите ни, отвъд високия бряг – сив блясък на бавнотечаща вода. Дунав беше. „Дунава… Дунава…“, повтаряха някои. И се чудеха какво ще правим тук. Лагер тук няма: да не ни карат по-далече? Песимистите започнаха да въздишат, че може би… през Дунава… за Сибир…
Строихме се за проверка. Не ни казват нищо: мълчат. Селцето, през което минавахме, бе от схлупени къщурки, а всичко останало – някак величествено. Дунав си е направил тук и небосвода такъв: като че ли тържествен… Всичко бе красиво освен нас: това черно, малко човешко стадо, смъкващо се към брега на голямата река.
Във филма на Атанас Киряков виждаме премонтирани кадри от „Оцелелите“, затова и „Особен поглед“ е своеобразен „филм във филма“. Виждаме стария дървен понтонен мост към острова. После и новия железен мост, но първият мост е бил дървен. Заради това писателят Цвети Иванов, главен редактор на социалдемократическия вестник „Свободен народ“, умира от тетанус, тъй като убожда крака си на ръждясал пирон, стърчащ от някаква дъска. Отказват му лекарска помощ и след седмица, през лятото на 1950 г., той издъхва в страшни мъки в болницата в Свищов.
Във филма прозвучава ясно репликата на Стефан Бочев: „Ние бяхме доведени там за унищожаване. Бяхме доведени до самата пределна област между живота и смъртта“. Опит, напълно споделим с написаното за лагерите от Примо Леви, Бруно Бетелхайм или Варлам Шаламов.
„Бяха ни върнали в положението на същата оная кал, от която Господ е съзидал човека.“
Камерата на Иван Тонев запечатва гледките от Белене през различни сезони в тяхната неподправена чистота, редувайки ги с кадри от засипаните в сняг арестантски и караулни помещения. Образите фиксират това, пред което думите са безсилни. Но и лесно прикриват онова, което, по една или друга причина, не искаме да помним.
Стефан Бочев настоява, че тези четири-пет години, прекарани в лагера, са най-важният университет за него. Води си записки. Бележниците му от този период са запазени. Откровени и безпощадни. Но не зове за мъст или кървава разплата. Опитва се да разбере помрачението на историята, защо се стига дотук. Намира сили до изкаже удовлетворението си, че е бил „сред самата тъканна същност на народа“. И в най-доброто – случаите на себеотрицание. Както и в най-лошото – униженията, побоищата и убийствата, когато милиционерите довеждат хора „за бой“, докато извиканите лагерни музиканти свирят на цигулки, за да заглушат крясъците им. Като иронично отбелязва, че „ето така се повишава естетическото възпитание на народа“.
Всичко това го има в бележките от острова, в „записките на един говедар“. Никой не го издава. Иначе едва ли щеше някога да си тръгне от Белене.
Заболява тежко от краста и го пускат – „за да не зарази добитъка“.
Проумял е „техниката на управление чрез терор: „Избиваш тридесетина хиляди и готово. С това си всял ужас в другите милиони от населението. И после само опресняваш терора, за да не престанат да ти вярват“.
Все се пита колко ли хора са минали през остров Персин.
Кой да знае?
Пише, че са десетки хиляди.
Вече пуснат от лагера, осъзнава, че свободата навън е още по-илюзорна. Виждаме го и на уникалните кадри във филма – митинг на властта на площада пред „Св. Александър Невски“, а от външната страна на прозорците на катедралата са окачени портрети на Сталин, Димитров и Ленин… Истинска „литургия на диктатурата“.
Държавна сигурност се опитва да го вербува, но без успех. Агентите „Жана“ и „Симеонов“ донасят за всяка негова стъпка. Следят да не си намери по-читава работа, искат да го пречупят.
Затова е бетонджия, изкопчия и хамалин по строежите на „социалистическия център“ на София. За кратко е каруцар, но кончето му умира. Губи своя „капитал“ и отново е хамалин на Сточна гара.
Синът му от втория брак Стоян се ражда през 1956 г. За да изхранва семейството си, нощно време е принуден да разтоварва въглища в ютени чували. Осемнайсет тона за една нощ. Плащат му по 9 стотинки на чувал.
А Стефан Бочев почти не може да движи лявата си ръка след тежка травма от ски в Швейцария. Забележителното е, че пише на машина всичките си книги само с един пръст на дясната ръка, а лявата използва единствено за малките и големите букви.
Как тогава е работил на дигите в Белене, как е хамалувал с години?
През 60-те години успява да пробие като преводач на техническа литература от немски, френски и английски. Последният език научава сам в Белене и го „практикува“ в слушането на западни радиостанции.
Смайващо е колко критично гледа на себе си. С един наистина „особен поглед“: „Боя се, че почнах да се огъвам, да се нагаждам“.
След 1989 г. с възторг приема промените, но през 1996 г., когато е Жан-Виденовото управление, го заплашват на няколко пъти по телефона със смърт. Искат му голяма сума пари. Чрез роднини успява да замине за Германия, където синът му е емигрирал още през 1985 г. В Бон за първи път се вижда с една от дъщерите си от първия си брак с Лили Кьосеиванова. Вълнението му е огромно.
През цялото това време пише и преработва книгите си. Особено „Белене. Сказание за концлагерна България“. Иска да предупреди бъдещите поколения, че ако не бъде прочетена историята, те задълго ще заживеят с вградените в стените на домовете си призраци от миналото.
Затова във финалните кадри на филма сянката му сякаш „засреща“ силуетите на днешните млади хора, вървящи по „Витошка“. Като „особен поглед“.
