Атанас Хранов, „Концерт за уд и остров“, Галерия „Ракурси“, 12–30.V.2026 г.

Той излезе от света на фактите и влезе в другия, на виденията…

Маргьорит Юрсенар „Мъжът, който обикнал самодивите“ („Източни новели“)

„Правя омагьосващо изкуство“, изрича Атанас Хранов в едно интервю за в. „Марица“ (2017). Девет години след това признание (девет години, вероятно също като при Дякона преминали „без сън, без покой“) в изложбата си „Концерт за уд и остров“ в галерия „Ракурси“ художникът показва, че продължава с омагьосващото изкуство, продължава да омагьосва с изкуството си. Разбира се, омагьосани бяха зрителите, застанали пред картините му захласнати и възхитени, но не единствено те – самата действителност в платната на Атанас Хранов е омагьосана и то така, че уж сме отсам, пред картината, а всъщност се оказваме оттам, в нея, в чудните ѝ простори. „Само във вълшебния свят на Атанас Хранов – отбелязва писателят Александър Секулов – небето и земята, водата и камъкът, светлината и мракът, ударът и раната, кръвта и сокът на дърветата си разменят местата по магичен начин.“ Двамата са близки приятели, Атанас Хранов под името Наско Х. даже е герой в една от много хубавите книги на Александър Секулов „Малката светица и портокалите“, тъй че няма причини да сме недоверчиви към писателското наблюдение, напротив. На мен специално обаче то ми се струва някак непълно, не докрай изчерпателно, защото твърдя, че не чак толкова поетично-природните реалии като „небето и земята, водата и камъкът, светлината и мракът, ударът и раната, кръвта и сокът“ са чародействаните от художника, а други, съвсем обикновени, банални дори: чашка, бутилка, панта, цедка, ключ, фуния, резенче лимон, химикалка, копче, кана, масичка, четка, късче нар, винтове, букви… Мога да изреждам още, но и тези 15 стигат, за да си дадем сметка какъв омагьосващ жест извършва с изкуството си Атанас Хранов: насочен е той не към онова, което по принцип лесно би преминало отвъд, всред странното и омайното, насочен е към всекидневното, обичайното, битовото, на което по принцип трудно му се удава да бъде чудно; него иска художникът да омагьоса, него да прехвърли във вълшебния свят на „магическия реализъм“, както сам определя стила си: „Начинът ми на рисуване е магически реализъм – определението лежи в литературата, а не в изобразителното изкуство“. И продължава: „Приказките не се делят на детски и за възрастни – те са за всички. Приказката е навсякъде, стига човек да има силите и времето да я открие за себе си“. Атанас Хранов тръгва от света на фактите (нещата), за да стигне до този на виденията (чудесата)…

По три пътя (Атанас Хранов като непомерно талантлив вълшебник/художник има необикновената способност да върви едновременно по три пътя, не само по един). Първият път е контрастът. Изброените по-горе предмети не са в привична за тях обстановка, изобщо не; намират се в някакво магическо синьо-зелено пространство (фон), което много напомня морските дълбини с утаената им светлина и с една лека, прозирна, призрачна тъмнина (в други картини от други експозиции пространството е жълто, все едно се къпят нещата в някаква слънчева вода). Атанас Хранов, предполагам, много знае за това своеобразно маринистично приглушаване на виделото, той е прочут с любовта си към морето и с пътешествията из ширините му. Споделя: „Искам да живея на яхта и да се скитам по всички топли морета и океани. Нищо не ми дава повече усещане за свобода от шума на водата под силно накренената палуба“. Тъкмо този свой копнеж той пренася като атмосфера в платната си от настоящата изложба: нежно сияние, подводно, в което предметите се реят като странни риби, отнесени медузи, отвеяни морски звезди… Сред „дълбоките синьо-зелени багри на морето“ те придобиват съвсем друго звучене, магическо. Разказват за Ференц Лист, големия унгарски композитор, че веднъж, когато му се счуло, че музикантите свирят прекалено делнично, тривиално, без душа и сърце, той настоял, тропайки с диригентската палка по дървения пулт: „Малко по-синьо, ако обичате!“. Малко по-синьо, тоест малко по-вълшебно; по същия начин и Атанас Хранов с рисуваческата си четка „тропа“ по платното, за да ни вкара в един син свят, където не битът, а магията е сайбия…

Другият път е релефът. Атанас Хранов е завършил дърворезба и отлично знае как да придаде обем на материала, как може двуизмерното да се превърне в триизмерно. Осветлява ни за метода, не се пести: „Така или иначе съм завършил дърворезба и стигнах до абсолютната плоскост на платното, която умишлено нарушавам. Правя такива пластични решения. Имам дълбоки релефи, върху които рисувам, но най-важното нещо за мен, защото е лично постижение, е тази абсолютна плоскост на платното, която разбивам по всякакъв начин, така че да придам този обем, който го има в дълбоките релефи“. Прави го наистина по особен начин, само негов си: върху платното оформя фигури, пробивайки го на малки дупчици тук и там, придавайки му по този начин дълбочина, с каквато то иначе ни би могло да се сдобие. За картината, дала названието на изложбата, обяснява: „В една от картините ми момичето свири на уд и има ореол. Кръглият отвор в средата на инструмента има обков, който е своеобразен ореол. Това означава, че в този миг има нещо божествено в двете – и в човека, и в уда. Удът не е просто инструмент. Той вече става нещо съвсем различно“. Нещо съвсем различно… Да нещо съвсем различно, нещо магическо, нещо не от този свят на бита и всекидневното, на железарията и пластмасите. Плоскостта художникът е надарил с дълбочина, обикновеното е преобразил с вълшебство, равното е превърнал в хоризонт, примамващ и пленителен. И ние вече не сме в нашия сив прозаичен свят, ние сме поетически (ПОЕТИЧЕСКИ!) било в страната Оз, било в Огледалния свят, но сякаш най-много в Горната земя, където не навиците командват, а извънредното, чудесното, неочакваното. А в Земята на неочакваното самите ние ставаме неочаквани, неочаквано неочаквани: „Художниците са очите на света. Те съзерцават и описват света вместо другите около тях. Когато хората разглеждат картина, виждат света през очите на художника. Ако това, което видят, ги развълнува, значи творецът е успял да сподели с тях своя малък личен свят“… Е, Атанас Хранов успява…

Третият път е хаосът. Това вероятно ще прозвучи странно, защото ако съдим по едни думи на маестрото, изречени в интервю за сайта „Под тепето“ (2016), той изобщо не е привърженик на хаоса, ама никак: „Ние от един хаос живеем във втори и ни очаква трети, още по-голям хаос. Това нашето е просто Mamma Mia! Това не е нормално и не е реално, че ние все пак оцеляваме с нашия си песимизъм и чувство на обреченост, някак си се проплъзваме между тия огромни вълни“. Ако се вгледаме в картините му обаче, ще открием, че предметите, които той слага в тях, са разхвърляни безразборно, сякаш без никакъв ред, както дойде. Хаос, та дрънка! Но това е само на пръв поглед, а иначе си е съвсем съзнателна стратегия: желанието е най-напред зрителят да придобие усещането, че се намира в някакъв напълно разбъркан свят, където нищо не е на мястото си; това е наистина омагьосан свят, но впечатлението е, че е омагьосан от зъл магьосник, който цели да ни зашемети, да ни обърка и овъртоли. Ала в един момент очите ни се закачат за нещо мъничко, първоначално почти незабележимо, и тъкмо от това мъничко светът в/на картината започва да се подрежда; да придобива смисъл, значение, система дори. Атанас Хранов разказва как се получава тази магия с примера на една уж нищо и никаква четка: „Четката е една перфектна права, която може да използваш и да манипулираш композицията. Ако я сложите вертикално, тя говори едно. Ако я сложите хоризонтално – друго, в някакъв диагонал – вече трето и четвърто, и така нататък. Така че с тези предмети аз манипулирам композицията, защото всъщност това е нашата работа – да направим измислицата по-истинска, да размием границата между двете, между реалния и нереалния свят. Всъщност кой е по-истинският? Кой знае“. Та ето как става магията, художническата магия границите да се размият и световете да се съберат. А се събират, за да бъдат един свят, цял един свят. Цял, тоест Божий: „Дяволът е в детайлите. А защо да не е и Господ в детайлите? Къде всъщност е Господ? Може би Господ е в цялото, а пък Дяволът е в детайлите. Добре, това е тема за размисъл“. Размисъл, който не е само задача на твореца, задача е и на зрителя – и той трябва да се постарае, за да възникне (или поне да ѝ помогне да възникне) целостта на света.

Това е същата онази цялост, към която водят всички пътища. Към нея със сигурност водят и очертаните по-горе от мен три пътя на художника Атанас Хранов; водят ни те към целостта, световната цялост, с възможно най-голямата и абсолютно гарантирана сигурност…