0
1617

О(т)къснели отломки

Сергей Лебедев по следите на подменената памет

„Предел на забравата” – книгата на Сергей Лебедев, преведена от Денис Коробко за издателство „Кръг” (2020), първоначално остава почти незабелязана в Русия. Вярно, номинирана е през 2011 г. в дългите списъци на две литературни награди: „Большая книга” и „Национальный бестселлер”, но толкова – нито ги печели, нито преминава в краткия. Критиката също не го отчита твърде, отбелязва критикът Сергей Сиротин, до оня миг, когато се оказва, че романът е изключително успешен на Запад (12 германски издателства се надпреварвали да го издадат, гласи рекламата); а английската му публикация е включена в късия списък на наградата BTBA (2017), присъждана за най-добър превод. Научаваш всичко това и разбираш, че и руснаците изглежда страдат от синдрома на най-напред признанието в чужбина (установен за нас, българите, от Георги Каприев) и едва след това получаваш признание в родината. Но този синдром, според мен, е само едната страна на медала. Другата е, че Сергей Лебедев в тази своя книга (както и в последвалите я още три, оформяйки своеобразна тетралогия) се занимава с разкриването и разобличаването на един период от руската история, който можем да наречем със заглавието на многотомната поредица на Александър Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ”. А че подобно занимание в днешна Русия изобщо не е популярно (дори е осъдително), личи от отзива за романа на един, както се казваше навремето, обикновен читател и „непредубеден” постсъветски труженик:

Бедният Сосо Джугашвили, отново му вменяват нещо, което той не е правил. Вие по-добре пообщувайте със старците, живели през тези години, слава богу, още има останали. И те ще ви разкажат как Сталин се е борил с болшевишката върхушка, как е спрял терора, как е спрял репресиите. Прогонил е евреите, замислили и финансирали революцията. Поема Русия с дървено рало, а я оставя с атомна бомба. И всичко това без да считаме победата във войната.

Всъщност, съдейки по тези думи, „Предел на забравата” е книга не толкова за забравеното и изличеното, за отсъствието на памет, колкото за подменената, за изкривената и изопачена памет. За това как новата имперска политика на Путинова Русия (чиито знамена – кой знае защо, се веят и на български протести) – и вътрешна, и външна, използва тази подменена памет за користни цели. Светлана Алексиевич, Нобеловата лауреатка (2015), е пределно точна в оценката си за романа:

Изключете телевизора и се зачетете… Сергей Лебедев пише не за миналото, а за днешното. Пише за това, че ние и досега не сме изживели, не сме осмислили сталинската епоха. Перестройката ни се струва вече забравена старина, докато Сталин е жив. През 90-те ние всички бяхме романтици, мислехме си – ето я нея, свободата. Но не може човек, целият живот на който е преминал в лагер, да излезе през вратата и още утре да стане свободен. Вместо перестройка и свобода – окрадена страна, руснаците воюват с украинците, отново се издигат паметници на Сталин, а в църквите се молят за велика Русия. И това вече не е поколението на Сталин, това са неговите деца. Безкрайна и тъмна връзка. Героите на Лебедев търсят път, начин да разкъсат тази пъпна връв…  

С „Предел на забравата” Сергей Лебедев наистина къса пъпни върви като първата, която прерязва, е своята собствена. Потомък на баба – страстна болшевичка, и на друга – прекършена дворянка, по линия на първата той се оказва роднински свързан с началник на сталински лагер, за когото баба му се омъжва след смъртта на първия си съпруг, неговия истински дядо. Откритието го изненадва неприятно: дотогава е мислил, че – по класификацията на Анна Ахматова, неговото семейство е от тези, които са били затваряни, не от другите, които са затваряли. В семейството му не се водят разговори за миналото, то е затиснато под плътен похлупак. Но миналото – дори спотаено, винаги изскача: налягането е огромно, не може да се удържи. Травмата е шокова, писането е лекарство; като желанието на Лебедев е това лекарство да не е само за него, но и за цялото руско общество. Той вкарва реалния персонаж от семейството си в романа с прозвището Втория дядо и – за да покаже, че кръвта на палача тече и в неговите вени (че и във вените на поне половината руснаци, по думите на Ахматова), изгражда сюжетната нишка така, че да го ухапе куче, след което се налага кръвопреливане. Доброволен донор е именно Втория дядо. Така лагерният началник, насилникът над невинни се оказва негов сродник и по кръв. А сякаш не само по кръв, но и по манталитет. Затова героят му – за да се освободи от този лагерен манталитет, от тази „цивилизация на бараките”, тръгва по следите на потулената памет. И стъпка по стъпка прекосява един убог свят…    

А тя е наистина потулена – тя, паметта за убогия свят; превърнала се е в „лагерна Атлантида”. Писателят я открил докато осем години работел като геолог в Сибир:

Експедициите, в които участвах, преминаваха главно из бивши лагерни места. Там, където някога са добивали руда, планински кристал, слюда. След това, след като ГУЛАГ е премахнат, хората просто си тръгнали. Но останала лагерната Атлантида: обрасли с дървета пътища, полуразрушени от наводнения мостове, рухнали бараки, намотки поръждавяла бодлива тел върху камънаци, щолни и шахти, безименни гробища – всичките изчезващи – тъй като климатът е суров, възвръщащи се обратно към природното безпаметно състояние.   

Тези тъкмо щолни и шахти на миналото иска да преброди Сергей Лебедев, да ги преброди и опише. Нарича себе си „закъснял свидетел”, но това е повече скромно, отколкото точно: съвсем навременен свидетел си е той при положение, че това минало цялата страна иска да го забрави, да го изличи. Именно в противовес на тези съвместни държавническо-народностни усилия Лебедев пише своите романи. И отново в противовес на тези пагубни за всяка общност усилия, неистово стараещи се да изопачат паметта, той се изявява като един от най-верните и ревностни защитници на Юрий Алексеевич Дмитриев, ръководителя на карелския клон на обществото „Мемориал”, поставило си за цел да работи за незабрава на жертвите на съветския терор, комуто днешните руски власти спретнаха скалъпено обвинение в педофилия. Лебедев има специално есе за Дмитриев и дейността му, в което го нарича оразмерител (разметчик) на пространството:

Той не просто извършва някакви символични неща, той като демиург работи директно с битието, с разпростряното върху картата пренаписано от съветската власт тяло на страната, и не толкова възвръщайки, колкото създавайки имена, трагически хронотопи, които да бъдат места на паметта. Енкаведешниците разстрелват лагерниците при безименния километър на шосето между МедвежегорскПовенец, в невидима линия. Но идва Дмитриев, открива гробовете, изяснява названието на най-близката местност – и се появява Сандармох.

Сергей Лебедев прави същото с „Предел на забравата”, създава Сандармохи. Неговият герой – поел по следите на Втория дядо, след като ги открива, си поставя нова задача: да извади от небитието група селяни, обявени за кулаци, зарязани в нищото на тундрата, на наносен остров в сибирска река. Всичките загиват от студ и от глад. Тъкмо този остров писателят нарича предел на забравата: място, където паметта отказва да работи, където няма никакъв белег, следа, маркер, знак, диря, че ги е имало на света тези хора, че са съществували и са живели. Те са не просто безименни, те са безостатъчни. О(т)къснели отломки, разтопили се в пещта на историята. И сякаш в солидарност с тях Сергей Лебедев и себе си нарича „отломка”. Паметта за тези отломки трябва да се възвърне и „Предел на забравата” се заема със задачата всеотдайно и безтрепетно. Тук е солидната разлика между тетралогията на Сергей Лебедев с „Архипелаг ГУЛАГ” на Александър Солженицин и „Колимски разкази” на Варлам Шаламов: ако последните двама искат тепърва да присъединят мрачните слухове и предания за съветския Сибир към официалните летописи на сляпата и глуха страната, то първият иска да ремонтира летописите, тъй като – вече вписан в официалността, Сибир се е сдобил със съвсем друго звучене, със съвсем различен смисъл. Лагерите повече не се отричат, но минават като колатерални щети, причинени едва ли не несъзнателно при необходимостта Русия, империята Русия да се превърне от държава на дървените рала в държава на атомните бомби. Роденият през 1981 г. писател се разминава по тази точка и с прехвалената книга на Мария Степанова „В памет на паметта”: ако тя конструира семейна история, той деконструира официална история; историята, преобърната в мит, в легенда, оправдаващи всяка държавна мерзост. Казва: „У нас в Русия няма нито памет, нито тление…” и продължава с горест:

Преди 15 години в книжарниците имаше много лавици с исторически книги и някъде най-долу се намираха пропагандистките книжлета с кафеникави корици, прославящи Сталин. Днес всичко е наобратно. Истинската история е избутана, хората купуват боклуци, които разказват за победата на Сталин във Втората световна. Най-големият проблем е не опасността, а равнодушието по отношение на ГУЛАГ, историята, терора. И аз исках да намеря нов език, за да разкажа за всичко това. 

Новият език всъщност не е кой знае колко нов, но пък изглежда е непривичен за Русия: „Аз исках да пиша като Марсел Пруст, като на Запад. Точно, но поетично, за да отида по-надълбоко, за да достигна по-наблизо”. Такъв език затруднява читателите му; някоя си Лара Леонтиева, блогърка, пише за „Предел на забравата”:

Поначало книгата прави всичко, за да те отблъсне, дори на нивото на езика. Този стил на Лебедев, който така ме очарова в „Хората на август”, се открива и тук, но ако там беше извор, тук е сироп: неимоверна извънмерност на думите. Думите и образите, в това число образи ярки, силни, осезаеми, са натъпкани в такова количество, че буквално погребват под себе си всяко чувство и мисъл. Едва към втората половина на книгата, близо към края ѝ, писателят сякаш се уморява и започва да говори, чувства и разказва простичко – но поначало ти потъваш, засядаш в този словесен сироп, лишен, между другото, от сладост; всички образи тук са тежки, мрачни, мъчителни. Със сиропа те се родеят единствено по гъстотата си.    

Блогърката е донякъде права, ето потвърждение за гъстота на почерка:

Под корените на едно паднало горско дърво, в непрогледния, омайващ гъсталак на малинака по пладне, в хвоща и острицата на брега на язовира, които се сливаха в гъста зелена мъгла над черната вода, във влажния мъх на блатото, в потайния извор на горския ручей, скатан под корените на дървото – навсякъде имаше нещо, което сякаш те викаше, докосваше те подкупващо и приканващо, като че ли проверяваше доколко си в съзнание, дали не може да те отвлече, отведе, похити.

Но е права само донякъде, тъй като тя не си дава сметка, че този стил на Лебедев в „Предел на забравата” (а вероятно и в другите му книги, все още непреведени на български) имитира или – за да съм по-точен – съзнателно наподобява онова, което в архитектурата е прието да се нарича „сталински ампир”: еклектичен стил, съвместяващ в себе си елементи от барока, от наполеоновския ампир и от късния неокласицизъм – стил натруфен, помпозен, на моменти дори витиеват. Но ако за съветската система този стил е настоявал, че демонстрира пробива към светлото бъдеще на комунизма, то при Сергей Лебедев целта е друга – подражавайки му, той построява един свят студен, мрачен, руиниран; свят на накамарени отломки, които говорят не за бъдещо величие, а за минало престъпление. Гигантско престъпление, за което той свидетелства и което, според него, продължава да определя не само бита, но и битието на постсъветския човек. И е напълно прав споменатият вече Сергей Сиротин, когато казва:

Изобщо у Лебедев срещаме множество описания на бита и природата на северната тундра и общата им картина израства нерадостна. Писателят ни нарича окупатори на собствената ни земя. Съветските хора грубо са усвоявали територии без да ги облагородяват. Навсякъде на север има само бараки, огради и бодлива тел. Всички живеят все едно очакват враг, от когото трябва да скрият придобитото. Лебедев отива по-нататък и говори за това, че дори и сега „лагерът не си е отишъл – той се е разтворил в пейзажа”. Лагерът за него е универсалната константа на съветското; нещо, което ще бъде много сложно да оставим зад гърба си, във всеки случай в северната тундра.

Затова Сиротин казва за книгата, че е „от нея е трудно да получиш естетическо удоволствие – твърде голям е натискът на етическата компонента”. Което е разбираемо –усещането е за свръхпрестъпно деяние, извършено целокупно от цялата страна, и също така целокупно опитване да бъде прикрито пак от цялата страна. Това мъчително усещане на/за криминален акт позволява на Сергей Лебедев да бъде онзи съвременен руски писател, който и с кожата си разкрива голямата кривица не само на съветската, но изобщо на руската култура, че и на руското обществено устройство – недъга на имперскостта. За разлика например от Захар Прилепин, последовател на наскоро споминалия се Едуард Лимонов-Едичка, създателя на Национал-болшевишката партия (Прилепин е неин бивш член), който се кълне в тази имперскост и с всичките си книги и статии настоява, че тя не просто е оправдана, тя е наложителна, тъй като без нея няма Русия, няма истинска Русия, авторът на „Предел на забравата” признава:

Най-големият проблем е не това, че русите са невежи по отношение на езиците, културите, народите, съвместното съществуване. Не, нещо не е както трябва в цялата руска култура. Да, ние имаме Лев Толстой и Фьодор Достоевски, но културата в Русия винаги е била имперски инструмент. Големите писатели са били и създатели на системата.

Затова той е в състояние да каже думи, кощунствени кажи-речи за всяко сегашно руско ухо, особено за отровеното от путинската пропаганда: „Миналата година в Берлин участвах в конференция на европейски писатели и всеки трети, с когото говорих, е бил в някакъв момент репресиран от русите, които са убивали близките му. Бях готов да си тръгна, толкова силна беше болката”. „Предел на забравата” иска да успокои тази болка, но същевременно да стори и така, че най-сетне, най-накрая, най-после и заслепените от фалшивата имперскост, която като истински Молох настоява за все нови и нови жертви, да провидят лъжите и измамите ѝ: „Мислех, че ние сме деца на слепи, но ние сме слепите деца на слепите”, казва на едно място неговият герой.

Не съм сигурен – или не, абсолютно сигурен съм: в днешна Русия са страшно малко хората, способни да чуят тези думи. Но в момента сякаш по-важното е, че с „Предел на забравата” тези думи въобще са произнесени – талантливо и непоколебимо.

Все пак добро начало е…       

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияЕдна оголена, подвижна рана
Следваща статияПоле на неспокойствието