Сигналите за възможни преговори между Тръмп и Путин, на които еднолично да се постигне „мирна формула“ за войната в Украйна, всяват обяснима тревога. Първо, заради самия формат на тези преговори, ако той въобще стане факт – без участието на Украйна и без участието на Европа. Сиреч с решение, взето „отгоре“, без да се пита жертвата. И второ, заради болезнените спомени у източноевропейците от синдрома „Ялта“ – прословутата среща между Сталин, Чърчил и Рузвелт в двореца Ливадия в Крим (4–11 февруари 1945 г.), задала разделението на Европа чак до 1989 г.
Осемдесет години по-късно Кремъл със сигурност мечтае за „нова Ялта“, а Путин е готов на всякакви „лични“ отстъпки пред Тръмп, стига да му позволят да „прекрои“ Украйна. Дали вървим към ситуация, в която „старият нов свят“ отново се прекроява от силови играчи? Осем десетилетия по-късно синдромът „Ялта“ сякаш оживява наново и страховете са обясними. Ето защо си струва да се върнем към самата история на Ялтенската конференция. Тоест към начина, по който Сталин успява да надделее над Рузвелт и Чърчил, които му „отстъпват“ Източна Европа и гарантират влиянието му в Азия и в Близкия Изток, както показва историчката Даян Престън в книгата си „Осем дни в Ялта: Чърчил, Рузвелт, Сталин и следвоенния свят“ (2019). А през 2005 г. при посещението си в Латвия тогавашният американски президент Джордж Буш-младши изрази съжаление от Ялтенското споразумение и го сравни с Мюнхенското съглашение, наричайки ги „едни от най-големите несправедливости в историята“. Ето защо страховете от Ялта-2 не са никак безпочвени.
Съществуват, разбира се, изследователи, които смятат, че „Ялта“ е само синдром и че всичко е било предрешено по „естествен път“ – чрез нахлуването на Червената армия в Централна и Източна Европа, както твърди американският историк Дейвид Рейнолдс в книгата си „Кремълските писма. Преписката на Сталин с Чърчил и Рузвелт през войната“ (публикувана в съавторство с Владимир Печатнов, 2019). Това може и донякъде да е вярно, но нека не забравяме, че именно на срещата в Ялта се „парафират“ предишни споразумения – например от срещата в Техеран през 1943 г. между „голямата тройка“ или от злополучното Московско съвещание през 1944 г., когато именно Сталин предлага на Чърчил да фиксират следвоенното си влияние в „проценти“, така се стига до печално известната салфетка, върху която Чърчил записва „продиктуваното“ от Сталин: Румъния – 90% Москва, 10% Западът; България – 75% Москва, 25% Западът; Унгария – по 50% за Москва и за Запада, и т.н. Сталин поставя до записаните проценти одобрителни чавки. В спомените си Чърчил разказва, че бил обзет от съмнения: няма ли да се възприеме всичко това като високомерно-цинично отношение на победителите към освободените народи? И искал да изгори „уликата“, но Сталин го възпрял с царствен жест. Така салфетката си останала в архивите на Форийн офис, а нейната фотография присъства във всяка история на Втората световна война.
Нали е ясно защо? Защото процентите върху тази салфетка са предопределили съдбата на поколения източноевропейци. А раните, които „Ялта“ нанася върху тялото на Европа, продължават да кървят и до ден днешен.
Как Сталин взема връх в Ялта?
В края на 2014 г. пред Ливадийския дворец в Ялта е издигната мащабна бронзова композиция в памет на срещата на „голямата тройка“, преначертала следвоенния свят. Чрез нея Зураб Церетели, придворният путински скулптор и майстор на историческите фалшификати, „намига“ на бъдещето: композицията е изградена така, че Чърчил и Рузвелт почтително са вперили поглед в Сталин, докато вождът на народите (въпреки скромните си физически данни) е същински богатир и стърчи над тях почти цяла педя. Паметник, играещ не само с паметта, но и паметник-предупреждение.
От самата Ялтенска конференция са се съхранили огромен брой архивни документи и множество спомени на преки участници в нея. След прелистването им човек направо има чувството, че е бил там.
Всичко започва още през януари 1945 г., когато в Малта се провежда англо-американска работна среща, на която експерти обсъждат темите на конференцията в Крим. Явно западните съюзници все пак са имали едно наум.
В същото време в Ялта вървят последните приготовления в някогашните царски дворци и то с невиждан размах. Сталин иска „по царски“ да зашемети Чърчил и Рузвелт. Преасфалтирани са напълно пътищата, водещи до дворците за конференцията, изцяло обновено е летището в Сарабуз. Мерките за сигурност са чудовищни. Десетки хиляди войници от вътрешните войски на НКВД ще охраняват „голямата тройка“. От месеци Лаврентий Берия „прочиства“ полуострова. В Сибир са депортирани 180 000 кримски татари. Обвинението е стереотипно: „Сътрудничество с врага“. Малцина от тях оцеляват, което кара руските историци емигранти Александър Некрич и Михаил Гелер да запитат: „Знаели ли са Рузвелт и Чърчил за неотдавнашната депортация на коренните жители на Крим, или не, тъй като срещата в Ялта минава под знака на съветския геноцид?“.
Нямаме ясен отговор на този въпрос. Истината е, че Чърчил до последно не е бил склонен тази толкова решаваща среща да се проведе в Крим, тъй като му е било ясно, че там кремълският вожд ще ги притисне здраво до стената. Рузвелт, който усеща как болестта му напредва, обаче бърза. Той иска час по-скоро да се справи с нацистка Германия; освен това Съединените щати водят война срещу Япония, която разполага с 6-милионна армия, и помощта на Сталин му е много необходима. Ето защо е по-склонен на големи „отстъпки“. И в крайна сметка уговаря Чърчил да приемат поканата на Кремъл.
В Крим Рузвелт и Чърчил пристигат на 3 февруари. Сталин се е разположил в Юсуповския дворец още на 1 февруари и чака високите гости. Историческото режисиране тутакси се натрапва: вождът на „прогресивното човечество“ е оставил за себе си двореца на княз Феликс Юсупов, убиецът на Григорий Распутин, с чието ликвидиране тръгва и крахът на династията на Романови. За американския президент Франклин Рузвелт е отреден царският дворец в Ливадия и той спи в леглото на последния руски цар, екзекутиран от болшевиките. На Чърчил пък е предоставен далеч по-скромния Воронцовски дворец, в който той прекарва първата си безсънна нощ – в отчаяна борба с дървениците. И отбелязва в записките си, че зажаднелите за кръвта на руски аристократи малки, но безпощадни гадини е трябвало да се насладят на изсмуканото от британската аристокрация. Историята има своите гримаси.
В същото време съветските тайни служби, които гъмжат навсякъде, са загрижени поради други „бръмбари“. Огромен брой записващи устройства са били монтирани във всички помещения на гостите. Но това не е всичко. Навсякъде из градините на бившите царски дворци, а и вътре в резиденциите, се виждат „малки войничета“, замръзнали за почест. Всички те са „живи микрофони“ – подбрани са кадри, които добре владеят английски език и могат да запомнят всяка фраза – заедно с интонацията, с която е произнесена. След всяко дежурство те пишат отчети по памет, които се сверяват със записите – дали някъде не е пропуснато нещо. Синът на „маршала на сигурността“ Лаврентий Берия – Серго Берия – е един от тях. В спомените си той подробно описва как са се сглобявали отчетите, как са се дешифрирали записите. Накрая на другаря Сталин се предоставя доклад от 5–6 страници, към който са приложени дешифровките на най-важните разговори. Ако вождът има някакви допълнителни въпроси или иска точно да узнае как е било произнесено казаното – с ирония или колебание – „живият микрофон“ пресъздавал тази сцена на живо.
Така Сталин не просто е знаел какво си говорят насаме Рузвелт и Чърчил или какво обсъждат те със съветниците си – той е разполагал с толкова информация, че направо е можел да „чете“ мислите им. И да действа с ненадейни и изпреварващи ходове. В НКВД са разполагали не само с „ялтенските отчети“, но и с грамите, пращани от Крим до Форийн офис и до Държавния департамент. В Лондон за тях е работил служителят на британската дипломация Гай Бърджис, съветски агент от „кеймбриджката петорка“, а от Вашингтон са им изпращали информация съветските агенти Доналд Маклин, съветник в британското посолство във Вашингтон, и Елджър Хис от Държавния департамент.
Всичко това напълно е развързвало ръцете на другаря Сталин и той като изкусен политически кукловод е подготвял своите ходове.
Кремълският вожд „щедро“ отдава почетната роля на болния президент Рузвелт – нека той открие Ялтенската конференция и да председателства първото заседание. За себе си Сталин запазва втория ден – когато ще се „поделя“ Европа и ще се обсъждат репарациите.
Още в ранни зори Йосиф Висарионович отива на гости на Чърчил във Воронцовския дворец. Той е надлежно информиран, че британският премиер не е мигнал заради дървениците. Обсипва го с комплименти, изтъква неговата роля във войната и в следвоенния свят, пита го добре ли се чувства. От вежливост Чърчил благодари за удобствата, предоставени му от съветския домакин. Сталин с лукава усмивка му тълкува руски и грузински поговорки – „с каквото сме богати, на това и се радваме“. И го оставя в полусънно състояние, преди да отиде в Ливадия при Рузвелт.
Там обстановката е друга. Американският президент е искрено възхитен от природата в Крим. Споделя, че би искал да прекара остатъка от дните си на подобно място, шеговито пита не може ли съветското правителството да му продаде Ливадия. Той е влюбен в лесовъдството, би посадил тук още много дървета. По спомените на един от преводачите на Сталин, вождът на народите дълго се смял над американското предложение. Особено му харесал глаголът „посади“, който в руския език има и друг, съвсем мрачен израз – да вкараш някого в затвор или лагер.
Режисурата на новия Валтасаров пир
Ако съпоставим всички тези детайли със сухите протоколи от конференцията, синдромът „Ялта“ лъсва в целия свой автентичен замисъл – като „спецоперация на злото“. И сюжетът на този полушпионски, полуполитически ялтенски трилър е наистина потресаващ.
Представете си само как в резиденцията на руските царе, изметени от болшевиките заради това, че са тънели в разкош за сметка на страдащия народ, вождът на световния пролетариат и на Комунистическия интернационал гощава с невиждани деликатеси и безумно скъпи отлежали вина премиера на Британската империя и главата на американската демокрация, докато заедно прекрояват света. И как съответно Чърчил и Рузвелт попадат в мрежите на „чичо Джо“, изплетени от него, нека признаем, доста умело.
За да постигне целта си, Сталин до съвършенство експлоатира царския мизансцен.
Британската свита на Чърчил е в шок – от пет години те са на купони, а тук масите се огъват под сервираните блюда със свежи меса, всевъзможни есетрови риби, черни и червени хайвери, сирена, южни плодове и какво ли не още. Дори и американците, които не са гладували както европейците, са смаяни от гощавките на „червения Лукул“.
Руският кулинарен историк Вилям Похлебкин смята конференцията в Ялта за най-успешното „потьомкинско село“ в цялата руско-съветска история. Включително с ритуалните гощавки, надминаващи в пъти пиршествата на френските крале. От докладна записка на наркома Берия до другаря Сталин става ясно колко мащабна е била подготовката:
На място са осигурени големи наличности от меса (агнета, телета, прасета, пуйки, гъски, зайци и дивеч, млечни, фруктови изделия, печива, напитки, организиран е лов на свежа риба. Оборудвана е специална хлебопекарна, създадени са три автономни кухни, снабдени с големи хладилници на местата на трите делегации в Юсуповския, Ливадийския и Воронцовия дворец), за пекарните са докарани от Русия 3 250 кубически метра сухи дърва.
И още: осигурени са 3000 ножа, 3000 лъжици и 3000 вилици, както и 10 000 чинии в различни размери, 4000 чинийки и чашки, 6 000 винени и конячни чаши.
Защо толкова много, ще се запитате вие? Просто не познавате етикета на „кремълските пирове“ от времената на другаря Сталин, великолепно описани от бившия югославски комунист и сетнешен дисидент Милован Джилас в неговите „Разговори със Сталин“ (1962). Той, заедно с Тито, е бил гост на един „обичаен пир“ в Кремъл през 1946 г. В един момент, когато огромните блюда на масите се изпразват, Сталин става и вдига тост. Това е знак, при който цяла армия от сръчни млади войници, играещи ролята на сервитьори, вдигат гигантската бяла покривка на масата, отнасяйки я встрани, като застилат нова, снежнобяла покривка – с нови прибори, чаши, посуда. И тутакси се сервират нови ястия, поднасят се огромни блюда с всевъзможни деликатеси.
От цялото това небивало охолство в една инак изнемогваща и гладуваща страна, от всичкото това пиене и ядене британската и американската делегации практически не изтрезняват. Заседанията на конференциите прерастват в банкети до заранта, после идва ред на закуските и кафетата – за кратко съвземане. После – следобеден сън и всичко започва отначало.
Веднъж един от англичаните забелязва, че в късната нощ са свършили лимонените резенчета за коктейлите. На другия ден в банкетните зали изникват цели лимонени дървета в огромни саксии и то отрупани с плодове. Някакъв американец вижда, че в eдин от огромните аквариуми не плуват рибки. На другия ден – микрофоните свършват работа – там вече плуват рибки, при това златни.
Така и в преговорите на Сталин с Рузвелт и Чърчил навсякъде плуват „златни рибки“.
На руски език охолното плюскане (жратва) е много близко по етимологията си с „жертва“. Угощение, на което се поднасят жертви.
Страните от Източна Европа са вече „свободни“ и там трябва да се проведат свободни избори. Сталин усмихнато потвърждава, че е съгласен и с наслаждение тъпче лулата си с любимия си силен тютюн „Херцеговина Флор“. Нима Кремъл е наистина съгласен с това? „В СССР винаги сме били за свободните избори“ – радушно уверява Сталин своите партньори. И те му „вярват“.
В замяна на тази своя „демократичност“ Сталин не иска чак толкова много. Курилските острови, когато се справят с Япония, пълен контрол над Монголия, изместване на границата с Финландия, твърде близо е тя до Ленинград, анклавът около Кьонигсберг, части от Галиция, Буковина и т.н. И ги получава.
По-сложно става, когато започват да обсъждат „полския въпрос“. Тук Чърчил е неотстъпчив – нали Втората световна война започна тъкмо заради Полша, британският ангажимент към полската свобода е безусловен.
Сталин, на пръв поглед, не влиза в твърде остър спор. Не заявява, подобно на Молотов през 1939 г., че „Полша е изкуствена държава“, създадена от световната буржоазия (точно това, което днес Путин говори за Украйна). А предлага „да помислят“. Той много добре знае, че още през юли 1944 г. Червената армия е докарала в Полша Комитет за национално освобождение и го е разположила във Варшава. И че месец преди Ялтенската конференция СССР е установил дипломатически отношения с него, а не със задграничното полско правителство в Лондон. Това впрочем е добре известно и на Чърчил.
На територията на Полша НКВД отдавна провежда чистки, изчезват хора, продължава се започнатото в Катин, където е избит цветът на полската армия и интелигенция. Затова Сталин произнася следната реч, натъртвайки на всяка дума:
В Полша има варшавско правителство, в Полша има също така и агенти на лондонското правителство, които са свързани с нелегални кръгове, именуващи себе си вътрешна съпротива. Варшавското правителство нелошо се справя със задълженията си по обезпечаването на спокойствието в тила на Червената армия, а от вътрешната съпротива ние имаме само вреда. Длъжен съм пряко да заявя, че ако тези сили продължат да нападат съветските войници, то ние ще ги разстреляме.
По сталински кратко и ясно. И все пак кремълският вожд има насрещно предложение. От Полша да бъдат „извадени“ земите, които днес са част от Западна Украйна и Западна Беларус, а в замяна на това към Полша да бъдат присъединени немски земи с градове като Вроцлав (Бреслау) или Гданск (Данциг). Чърчил и Рузвелт разтревожено се консултират със съветниците си, разпъват се географските карти.
След което Рузвелт стъписано отбелязва: „Ще трябва да се изселят шест милиона германци!“. Сталин дръпва от лулата си и учудено пита: „Нима това е проблем?“. За бащата на народите преселението на няколко милиона души е като детска игра. А и в Германия има място, заявява той: избити са шест милиона германци, ще загинат още милион-два, така че тези от новите територии на Полша имат къде да отидат…
Чърчил не отстъпва за Полша, търси компромис, някакво решение. Предлага тук, в Ялта, те да се договорят за създаването на полско правителство, в което да влизат хора и от едната, и от другата страна.
На което Сталин му дава невероятен урок по демагогия:
Как може да се създаде полско правителство без участието на самите поляци? Мнозина наричат мене, Сталин, диктатор, смятат, че аз не съм демократ. Но у мен има достатъчно демократично чувство, за да не се опитвам да създам полско правителство, без да бъдат питани самите поляци.
И ребром заявява на Чърчил, че ако за британското правителство Полша е въпрос на чест, то за съветското правителство това е въпрос на живот и смърт.
Интересно дали Путин не би използвал същата формула за Украйна пред Тръмп?
След което Сталин иска още „от своето“ – лъвският пай от германските репарации ще отиде към СССР. Украйна и Беларус ще влязат като членки в ООН (бъдещата рожба на Рузвелт). Що се отнася до Източна Европа, там нещата са „ясни“. Освен в Гърция (още една отстъпка пред Чърчил) навсякъде ще бъдат „посадени“ народни демокрации, дирижирани пряко от Кремъл. Резултатът ни е печално известен.
В книгата на Милован Джилас „Разговори със Сталин“ откриваме още едни знаменателни слова на кремълския вожд, който цитира какво бил обяснил на Чърчил и Рузвелт: В тази война няма да е както в миналата. Който заеме територия, посажда там, откъдето е минала армията му, своята социална система. Иначе и не може да бъде.
Затова и сталинските пирове в Ялта по своята същност са хекатомба, част от ритуалната мистерия на злото. Нека помним това, когато се отправят предложения за Ялта-2.
