Начало Идеи Гледна точка С трици маймуни
Гледна точка

С трици маймуни

3101

„Винаги трябва да заемате страна. Неутралитетът е винаги в полза на насилника и никога – на жертвата. Мълчанието насърчава винаги мъчителите – никога измъчваните.”

Цитираните думи са на Ели Визер – легендарният писател и хуманист, оцелял като по чудо от изтребителните концлагери на националсоциализма и считан в целия свят за гласа на оцелелите в Холокоста. Искам да отправя изказаното от него в речта му при получаване на Нобеловата награда за мир предупреждение, което току-що цитирах, към онези мои многохилядни сънародници, които считат, че България трябва да съблюдава неутралитет във войната срещу Украйна – включително и неутралитет морален. Всички тези неутралисти аз бих разпределил в две групи: циници и демагози, които отлично съзнават колко несъстоятелна е от нравствена гледна точка тяхната позиция, но въпреки това я бранят, обслужвайки срещу щедро финансиране имперските интереси на Кремъл, и втората група на подведени от тях наивници и ветрогони, които още в зората на болшевизма Ленин нарече полезни (за престъпната комунистическа и неокомунистическа кауза полезни) идиоти, един наш гениален поет ги разпозна като слепци с очи, а друг наш възрожденец и поборник именува кокоши умове.

И политическите елити, и държавните администрации на всички цивилизовани страни под слънцето, и обществеността в Западна Европа и Северна Америка са единодушни в моралната отговорност, с която реагират, осъждайки варварското руско нашествие в Украйна, докато на родна земя от подобно единодушие и помен няма – тук и Народното ни събрание, и гражданството ни са разединени, че и противопоставени. Парламентарно представени политически партии се надпреварват да ни уверяват, че България не бива да взема страна в конфликта между Кремъл и Киев, защото, направи ли го, ще пренесе, видите ли, войната и на наша територия. За всеки политически мислещ гражданин е ясно като ден, че истината е обратна. Казаното ще рече, че не заемането на позиция, неутралитетът ни хвърля в опасни рискове. След като не само членуващите в ЕС и НАТО държави, а и целият цивилизован свят се обедини монолитно в защита на Украйна и срещу кремълската агресия, да се снишим, казано с езика на Тодор Живков, и скрием в хралупата на безучастието, малодушно изчаквайки бурята да отмине, значи да обърнем гръб и на изконните християнски ценности, и на евроатлантическите си партньори и да се солидаризираме със Северна Корея, с Беларус, със Сирия, Еритрея и Никарагуа – комай единствените страни под слънцето, които подкрепиха дефинитивно Кремъл. Струва ми се, че като европейците, каквито териториално сме отвеки, но каквито все не смогваме да станем и политически, компанията на тези объркани държавици е неподобаваща за нас – тази компания ни отлъчва от Европа, тегли ни назад към мрачното ни комунистическо минало и към балканските дебри. И дори нещо повече: всяка пасивност на външния свят насърчава агресията на агресора, а това е особено опасно за народи като нашия. Доколкото Москва винаги е гледала на страната ни не като на независима, суверенна държава, а като на потенциална плячка, подобен отказ да поемем своята национална и международна отговорност ни хвърля в суровата сянка на олигархичен Кремъл – без защитата на обединените в НАТО велики демократични сили нас ни грози горчивата участ на окупиран Крим. Не бива и за миг да забравяме онова, което аз непрекъснато съм напомнял и на страниците на настоящия форум: Русия (монархическа и съветска) двукратно е окупирала страната ни: в края на ХІХ в., благодарение на оказаната от наши родолюбиви и сърцати държавници като Захари Стоянов и Стефан Стамболов съпротива, по-малко успешно, а през средата на миналия век, благодарение на лакейщината на кремълски лакеи и национални предатели като Георги Димитров – вече съвсем успешно. А фактът, че ние явно не сме си взели поука от суровите уроци на миналото говори не само за къса историческа памет – този факт намеква недвусмислено и за рисковете, които ни предстоят в близко и далечно бъдеще. Рискове, подхранвани от обстоятелството, че и царска Русия, и СССР, и днешен авторитарен Кремъл съхраниха имперските си апетити и попълзновения непокътнати. А нашето малодушие осъвременява тези стародавни апетити и попълзновения, зарежда ги с нова политическа енергия, легитимира ги, прави ги още по-вероятни и още по-злободневни – особено на Балканите, които Русия по вековна традиция счита за свой заден двор.

И за икономическото, и за политическото, и за националното ни оцеляване ние можем да разчитаме единствено и само на евроатлантическите си съюзници. За да застанат те обаче в моменти на бъдещи изпитания до нас, трябва днес ние да застенем до тях – партньорството не е едностранна величина, партньорството предполага взаимност. В случая с Украйна подобно решение за солидарност не би трябвало да е трудно – в този конфликт моралните фронтове са ясно откроени, морално ситуацията е изчистена – в разрез с всички международни норми една олигархична колективистична империя нахлува без всякакво основание в една независима съседна държава. Място за неутралитет наистина няма – всеки неутралитет създава вакуум в гражданското пространство и този вакуум закономерно бива запълван не от благородници на духа, а от демагози, манипулатори и негодници.

Така че нюанси, които биха могли да разколебаят преценката ни, не съществуват – картината на бушуващия конфликт е не многоцветна, а чернобяла. Обстоятелство, което разчиства всяко двусмислие и не оставя място за колебание. Всичко е ясно и видимо, както при агресията на Червената армия в Афганистан. В онези зловещи времена обаче, стегнати в железните прегръдки на комунистически Кремъл, право на избор ние, българите, нямахме – тогава ние бяхме изцяло лишени и от собствена вътрешна, и от собствена външна политика, и от собствена държавност дори. Тогава в лицето на Москва ние имахме не съюзник и партньор – ние имахме само пълновластен и безскрупулен господар, готов да отговори с насилие и на най-беглия порив за национална независимост. Докато днес сме част от общността на демократичните държави. А за разлика от тоталитаризма, демократичността не решава проблемите с юмрук по масата. Нещо повече: новите ни външнополитически обвързаности не само позволяват, те и налагат наша собствена позиция, наш собствен принос, наше собствено участие в съдбата на този нов, посткомунистически и цивилизован свят, от който и ние станахме съставна част. Казано по-простичко, ако искаме утре НАТО да ни защити от един разпознат безпогрешно от всички ни външен враг, трябва да заплатим тази си бъдеща защита с днешна партньорска лоялност. Всяко наше дистанциране от тази съпричастност вещае утрешни беди. Не защото лошите евроатлантици така са решили, а защото не можеш срещу една формална, срещу една фигуративна, срещу една протоколна принадлежност към една международна институция да очакваш нейна реална, нейната оперативна подкрепа – с трици маймуни не се ловят.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора