Откъс от романа на унгарския писател Виктор Хорват, получил Наградата за литература на Европейския съюз през 2012 г.
В романа „Турско огледало“ (изд. „Ерго“, превод от унгарски Светла Кьосева) Виктор Хорват създава огледален образ на християнската история. В края на живота си Иса бин Юсуф (което в превод означава Исус, син на Йосиф) разказва за своите младежки години в Южна Унгария. Събитията се развиват през ХVІ век – напрегната и разнолика епоха, белязана не само от турското нашествие, а и от Контрареформацията. Място на действието е многонационалният град Печ, където съжителстват различни култури и светогледи. Авторът е изобразил един пъстър човешки свят, пропит със знанието, натрупано от всички уседнали в пресечната точка на неговия град етноси. Героите му са буйни и непокорни, затънали в грехове и интриги, и се опитват да оцелеят в един труден и жесток исторически момент. В текста се усеща духът на източната литература, на „Хиляда и една нощ“.
Виктор Хорват (1962, Печ) е унгарски писател, преводач на художествена литература. Завършва литература и езикознание в Печкия университет „Янус Панониус“. Работи като журналист, преподавател, организатор на културни събития. От 2002 г. преподава „Теория на литературата“ и „История на формите“ в Печкия университет, а от 2015 г. води курс по писане и превод на поезия и проза в Католическия университет „Петер Пазман“ и Реформатския университет „Гашпар Кароли“. Публикува разкази, преводи на средновековна поезия, романи и научни изследвания. Превежда от английски, немски и испански език. Първият му роман „През“ излиза през 2004 г. Най-големият литературен успех му донася публикуваният през 2009 г. роман „Турско огледало“, за който получава Наградата за литература на Европейския съюз (2012). Други негови книги са „Лешникотрошачката“ (роман, 2011), „Малкият колапс“ (роман, 2012), „Контрареволюция на стиха“ (методология, 2014), „Мьобион“ (роман, 2015) и др.
Виктор Хорват, „Турско огледало“, изд. „Ерго“, 2017 г., превод от унгарски Светла Кьосева, художник Кирил Златков.
Дедите на Амина
За моята майчица, Амина, Сейфи никога не ми е разказвал, макар че когато бях малко момче, много съм го разпитвал. За нея ми разказваше Халима, моята дойка. Халима била робиня на майка ми още от малка. Беше от Египет и се говореше (Аллах знае най-добре), че е приела исляма само притворно, а всъщност е член на сектата на египетските копти, поклонниците на Исус. Както и да е, една вечер, когато от покрива на къщата на Юсуф гледахме изгряващата над анадолския бряг луна, тя ми разказа, че и моята майчица Амина е египтянка, ала имало сред дедите ѝ и някакъв помюсюлманчен френга Той бил италиански френга и щом е праотец на Анима, значи е и мой.
Италианецът бил роден в Палестина по времето, когато побеснели християнски рицари от цял Френгистан се юрнали към Йерусалим да грабят и насила да налагат на народа богохулно християнство. Завладели Йерусалим и много други градове, в началото подложили всичко на сеч, после взели да търгуват и мнозина от тях заживели в мир с правоверните.
– В един такъв търговски град на брега на морето, в красивата Акра, се появил на бял свят и един от твоите деди, малък мой Иса – напяваше с плътния си глас моята дойка Халима, – родителите му били богати генуезки търговци. Като дете научил арабски от сирийските слуги, това го спасило, когато египетският султан си възвърнал крепостта Акра и той попаднал в плен, защото не го завели на пазара за роби, самият султан Ан-Насир го избрал, защото бил рус и с бяла кожа, нарекли го Ал-Мухаджер, което означава Дошъл-отдалеч. Ето виж, колко ти е светла косата и на теб, миличък, и очите ти са сиви като на френга!
От този момент Ал-Мухаджер заживял в Кайро, в двора на султана. Бил схватлив и добър по душа и когато пораснал, винаги го викали, щом трябвало да се превежда на италиански или на френски пратеници или търговци, така станал приближен, дори приятел на Ан-Насир. Ал-Мухаджер се оженил, родили му се син и дъщеря.
По-късно Ан-Насир го пратил за свой посланик във Френгистан, тогава обиколил Хиспания, Французко, Италия, преминал през планините и отишъл в Аламания, бил даже и на острова, където живеят високи и тромави хора, а речта им се влачи като охлюв – в Англия.
Ала имал все повече завистници и когато мастилото на живота на добрия Ан-Насир изписало докрай отредения му във времето къс хартия и той се преселил в Рая, наклеветили Мухаджер пред сина му, новия султан Саифадин, че тайно е християнин, защото намерили у него една книга, донесена от Хиспания, измислили и други обвинения срещу него, заради които султанът го обезглавил. Синът му успял да избяга, но дъщеря му Дунязад по това време вече била жена на султан Саифадин. Виждаш ли, синко Иса! Аллах е в състояние да направи неща, за които човек и не помисля! Аллах е над лукавите.
Дунязад родила син на султан Саифадин. Името на момчето било Алаедин. Когато при бащата на Алаедин дошла онази, която прекъсва радостта, разделя верни другари, развързва връзките, той последвал баща си на трона, ала властта му не продължила дълго. Една бурна вечер в Кайро избухнал бунт. Алаедин успял да избяга от града, бягал в тъмнината към Газа, ала преследвачите пресекли пътя му.
Халима отпи от бозата с канела и кайсии, присви със сериозен вид бадемовите си очи, а аз я слушах захласнат. От другата страна на Босфора луната беше като огромен портокал.
– Нямало накъде другаде да тръгне освен към пустинята, пещта на Аллах, където жаждата убива конете, жегата поваля скитника, слънцето изсушава ръцете, пясъкът погребва телата. Алаедин избягал от сабите, ала след нощта на бягството над пустинята изгряло слънцето на смъртта. Докато имал кон, яздел, когато конят му паднал, продължил пеша, когато силите го напуснали, се строполил и близо до смъртта, в полусвяст, лежал под слънцето, когато измежду едрите песъчинки нещо се закачило за ръката му.
– Какво, какво? – не изтърпях, защото много се вълнувах за Алаедин, не биваше да умира още.
– Какво, какво? Пръстен, какво да бъде!
– Пръстен?
– Пръстен. Гледал пръстена Алаедин, върху златото имало някакъв старинен надпис, а камъкът му – черен обсидиан, по който в полумесец били наредени аметисти и пет малки звездици от диамант. Алаедин ронел горчиви сълзи, задето трябвало да загине по този начин, задето вместо вода и живот, намерил излишно съкровище и смърт, сложил си пръстена и се приготвил за последен път да се помоли на Бога. Преди молитва обаче човек трябва да се измие и тъй като вода нямал, взел малко пясък да се изчисти, тъй като в 6-та ая на петата сура на Корана се казва:
И ако… не сте намерили вода,
тогава вземете чиста земя
и натрийте с нея лицето и ръцете си!
Защото земята е първият елемент.
И последният. Аллах е милостив и прощава.
Да, ама докато Алаедин си триел ръката, пръстенът някак се завъртял на пръста му. И тогава чул глас:
– На твоите услуги, господарю! Заповядай, какво ще желаеш!
– О, Божие създание, кой си ти? – попитал Алаедин, уплашен до смърт.
– Аз съм слугата на пръстена и се подчинявам на този, който го притежава. Каквото и да ми заповяда, го правя, тъй като старият цар на Ад, преди Аллах да го накаже със смърт, задето се подигра с пророк Худ, ме свърза с пръстена чрез магия по силата на гравираните в пръстена свети имена.
– Аллах е всемогъщ! Как ти е името, о, могъщ дух?
– Името ми е Абу-с-Садат и съм султан на джиновете. Искаш ли да пресуша едно море, да ти построя цъфтящ град или да издълбая русло на река тука? Или искаш да убия някой всемогъщ цар, да пренеса планини от една страна в друга? Искаш ли на мига армия от катраненочерни коне със златни доспехи? Веднага ще ги имаш, с благоволението на създателя на деня и на нощта. Искаш ли нещо, трябва да завъртиш пръстена, ала внимавай, завъртай го само по веднъж, защото иначе имената ще изгорят и мене, и тебе.
– Донеси ми вода! Чакай! И една шатра и нещо за ядене!
Само след миг пред Алаедин стояла порцеланова стомна с хладна изворна вода, после се появила красива шатра с килими, ниска масичка, а върху нея ухаели сто вида ястия: сготвени от семена, корени и листа на растения, изпечени и с обилни подправки от месото на животни от равнината и планините, от рибите в морето и от птиците във въздуха; сладкиши с всевъзможни сушени плодове и други с мед. Алаедин ял, пил, след това отново завъртял пръстена.
– Заповядвам ти да ми построиш дворец в Басра и да ме пренесеш там.
Духът махнал към земята, а тя се разтворила и цял отбор от джинове излязъл оттам. Абу-с-Садат им дал знак да изчезнат и те изчезнали, а Алаедин полетял към Басра, но колкото и да бързо да летял – там успели да издигнат двореца с цялото обзавеждане, градините и фонтаните, със слугите. Алаедин се нанесъл и заживял безгрижно дните си.
Управителят на града в скоро време научил вестта, че в Басра е пристигнал богат чужденец и пратил за Алаедин, защото искал да се запознае с него. Той отишъл при управителя, поздравил го почтително и завързали разговор, на другия ден валията отново го повикал при себе си, а после и на следващия, докато накрая не станали другари по веселба. Алаедин прекарвал дните си в радост и благоденствие и ако имал нужда от нещо, въртял пръстена скришом, за да не разберат тайната му.
След известно време обаче на управителя му се набило в очите, че Алаедин живее богато и безгрижно, а нито търгува, нито се занимава със сарафство, нито с друг доходен занаят в Басра. Решил, че на всяка цена ще разбере загадката, затова повикал своя везир и се посъветвал с него.
– Везире! Виждали ли са Алаедин на пристанището, когато пристига кораб? В кервансарая или на базара, където се срещат търговците и сарафите? Чувал ли е някой да му е пристигнал керван в Басра, имал ли е сделка с някого?
– Наистина не се знае такова нещо, мъдри валийо – отвърнал везирът на управителя, – ала може да е получил от баща си такова наследство, че да няма нужда от подобни неща.
– Не ми харесва тая работа. Трябва по някакъв начин да разберем тайната.
– Подари му красиви робини и от тях ще разберем всичко.
Валията харесал съвета, на другия ден проводил в къщата на Алаедин двете си най-красиви робини. Чудо на чудесата, не след дълго пред къщата на управителя стоели четиридесет камили, водени от мамелюци, облечени в контоши, които струват цяло състояние, на всяка камила седяла по една робиня, която можела да се мери по хубост с луната, а в торбите, които висели от седлата, имало два пъти по четиридесет хиляди жълтици за дар и огромни скъпоценни камъни, диаманти, рубини, карнеоли, оникс, човешко око никога не било виждало нещо подобно.
Тогава валията наел една старица, която продавала къна, и всеки петък по обед я пращал пред къщата на Алаедин, когато той отивал да се моли в джамията, за да разпитва двете робини, но те не знаели нищо. Тогава хитрият управител измислил друго.
Една вечер отново прекарвал времето си със своите другари по веселба, сред тях бил и Алаедин. Когато внесли трапезата, влязла невиждана по хубост дотогава девойка, чиито стъпки на газела приковали погледа на Алаедин. Когато момичето му се поклонило, за да му сипе питие, изарът случайно разкрил лицето ѝ и погледите им се срещнали отблизо. Алаедин почувствал изпепеляващ огън в сърцето си и любовта му взела ума.
– Коя беше тази девойка, преславни валийо, която ще засрами и неповторимите хурии с фигурата и красотата на лицето си?
– Единствената ми дъщеря Шахразад.
– Челото ѝ е утринна зора, очите ѝ – звездна нощ. Господарю, дъщеря ти ми взе ума. Моля те, постави ми каквото и да е условие, дай ми каквато искаш заповед, поискай услуга, каквато пожелаеш, и ако ме намериш за достоен, дай ми я за жена!
– Приятелю, та аз ти дължа толкова неща. Как да искам нещо, след като тази сватба е най-голяма радост и за мен – отговорил управителят.
На другия ден повикал кадията, сключили договора, разгласили сватбата из града, Алаедин цял месец гощавал народа, а когато тръгнала сватбената процесия, хвърлял с пълни шепи жълтици и скъпоценни камъни по улицата, на всяка от робините на жена си подарил накит, който струвал цяло състояние, и я облякъл със златотъкана милхафа. И когато султанът на нощта покрил с черния си плащ всички хора, отключил колана на своята благоверна, двамата вдишали със страст уханието си, устните им се срещнали, Шахразад го обвила с двете си бедра и се провикнала:
– О, бащице на взломяването, ти нахлуваш през порти, разбиваш стени!
И се случило онова, за което не е прилично да се любопитства, откъснал се стон, който не може да се потисне.
– Какво? Какво се случило, Халима? – питах недоверчиво. – Нещо лошо ли? Кой издал стон? И за какво не е прилично да се любопитства?
– За какво, за какво? За всичко може, но това така трябва да се разказва, детето ми! В приказката така се казва: че не е прилично.
– Ама кое не е прилично? Каква приказка? Алаедин е моят праотец. Какво се случило?
– Нищо, само че когато хората се прилепят един към друг, слабините им се съединяват и тогава охкат и стенат.
– Зная. Като кучетата, котките, а когато Амина я няма вкъщи, баща ми заповядва ти да отидеш вечер при него. А скопеното ми пони и Сейфи не го правят, защото нямат желание.
– Не само желание, ами и инструмент нямат.
– Какво станало след това?
– Заживели щастливо, Шахразад родила момче, нарекли го Синдбад. Ала валията продължил да разпитва дъщеря си и я разпитвал, докато горката Шахразад най-сетне разбрала тайната на мъжа си и я издала на баща си. От този момент желанието да притежава пръстена така изгаряло сърцето на валията, както самумът поглъща градините на оазисите в пустинята. Заповядал на дъщеря си да вземе съкровището и да му го даде, ала Шахразад не му се подчинила, защото душата ѝ се била сляла с душата на мъжа й. Подчинила му се обаче едната робиня, която валията пратил в къщата на Алаедин. Знаела тази робиня, че когато влюбените се сливали, Алаедин винаги си сваля пръстена от уважение към написаните в него свети имена, поставя го на една възглавница и когато заспят, наситени и изморени, понякога си го слага обратно едва на сутринта. Подкупила евнусите, които пазели портата, и една нощ се промъкнала в спалните покои, откраднала пръстена, накарала да ѝ отворят вратата и понеже не знаела какво притежава, дала го на един от пазачите да го занесе на валията. Валията изкрещял от радост, сложил си пръстена и го завъртял, тогава се появил Абу-с-Садат.
– Заповядай, господарю, и всичко ще изпълня! Господар съм на сто хиляди джина, всеки джин има по сто хиляди мощни мариди, а всеки марид – по сто хиляди страшни ифрити.
– Веднага занеси Алаедин насред най-отдалечената пустиня!
Алаедин се събудил, докато летял сред свистящия вятър над облаците, носен от духа.
– Защо ми причиняваш това, о, Абу-с-Садат?
– Защото се оказа глупак и си позволил да ти откраднат пръстена – отговорил му той и го оставил насред пустошта.
Никога никой не чул за Алаедин, нито го видял. Самият той си мислел, че навярно си е фантазирал, докато умирал в пустинята, бягайки от Кайро.
Шахразад забелязала, че мъжът ѝ не е до нея, накарала да ѝ донесат фенер и видяла, че и пръстенът не е върху възглавницата. Ужасно подозрение стегнало сърцето ѝ, веднага се запътила със свита при баща си и падайки пред него, го помолила да ѝ върне мъжа. Валията бил като пиян от вино. Искало му се да повика Абу-с-Садат, но не знаел какво да иска по-напред: дали да напълни със съкровища и злато всичко или да убие халифа, за да седне сам на мястото му в Багдад. Завъртял пръстена точно когато Шахразад го хванала за ръката, пръстенът се подхлъзнал по пръстите му, валията ядосано и здраво го сграбчил, ала пръстенът се завъртял два пъти.
И тогава от обсидиана, от аметиста на луната и от диамантените звездици бликнала ослепителна светлина, сюрия от демони се втурнала из стаята, закикотили се край къщата, а когато димът се разсеял, върху каменния под останал само пръстенът, защото валията и Шахразад потънали заедно с Абу-с-Садат в огъня на светите имена.
Детето Синдбад останало сираче. Расло-порасло в двореца в Басра, сред слуги и робини, и станало хубав момък. Той живеел весело, тъй като палатът бил пълен със съкровища. Дните му минавали във веселби, пътуване с кораби, играел хазартни игри с другари нехранимайковци, докато една сутрин не се събудил и нищо не било останало, само къщата и неколцина слуги. Завъртял останалия му за спомен пръстен с черен камък, но нищо не се случило.
Тогава продал къщата и цялото си имущество, с парите накупил стока и заедно с други търговци се качил на един кораб, за да види далечни земи, да продава и да купува. Щом пуснели котва, чуждоземни търговци ги наобикаляли и купували стоката, с парите закупувал нова стока и продължавал нататък, и все така, докато не натрупал огромно богатство, с което се завърнал в Басра. Върнал си бащиния дворец и продължил да живее предишния си живот. От робините му се родили много деца, но той не се грижел за тях, пиел вино, играел на зарове и не мислел за утрешния ден. Когато богатството му отново се стопило, пак се качил на един кораб и Аллах знае къде ходил, из какви далечни морета плавал и на кои брегове спирал, колко пъти се спасил от корабокрушение и какво му се случило, ала отново се върнал у дома богат. Но така спечеленото богатство на Синдбад се топяло все по-бързо в още по-диви оргии и тогава той продал не само слугите, но и децата си, кое на кожаря, кое на златаря, кое на сводниците, а когато след години отново се завърнал, някои от тях откупил. През това време децата му растели, отворили им се очите. Когато едната му дъщеря Марджана, която била красива като Савската царица и умна като Юдит, видяла, че баща ѝ отново почва да затъва в мочурището на развалата, взела пръстена с луната, излязла на улицата, затичала се към пристанището и спряла пред първия добре облечен млад търговец, докоснала го, после го целунала, вдигнала към челото му двата си пръста и заговорила:
– О, ефенди, животът ми е в ръцете ти, твоят живот е в ръцете ми! – и открила лицето си.
Сладката отрова от погледа на Марджана така пробола сърцето на младежа, сякаш бил пил бендж. Този ден тръгвал кораб за Хиндустан, наречен още Индия, момъкът натоварил стоката си, платил на капитана, разтворили платната и заминали за Индия.
Същата нощ войските на Тимур Ленк ударили Басра. Разбили портите, тъмни орди изпълнили улиците, между дивите погледи на коне и конници нямало разлика. Никой не можел да избяга, копията гладно гълтали телата, а острията на сабите потъвали в човешката плът, както сребристи риби във водите на огрян от слънцето градински шадраван. Свистели стрели, танцували пламъци.
– Какво станало със Синдбад? – попитах аз.
– Не зная – отвърна Халима, – и аз не зная всичко. Нали виждаш, мъжете изчезват и не знаем какво става с тях. Според мен е умрял.
– Халима! Тъкмо заобичам някой от моя сой и той умира!
– Стига му на един герой да го обичаш и миг, синко. Бог не мери с нашите часове.
– Какъв герой? Аз казах сой. Мислех си, че ми разказваш истината, не приказка.
– О, герой, сой – няма значение! Слушай тогава, продължавам. Дъщерята на Синдбад живеела в град Делхи и била щастлива. Заченала мъжка рожба, понякога завъртала черния пръстен, после като видяла, че нищо не става, го подарила на мъжа си, за да може синът им, малкият Омар, да го наследи.
Омар раснал, пораснал, Марджана му разказала всичко за семейната история, както я била чула от една стара робиня, доведена някога от джина на Алаедин в Басра. Омар, като възмъжал, пожелал да види Басра, Кайро, искал да тръгне по следите на дедите си и да стигне чак до италианската Генуа, откъдето били тръгнали френгските предшественици на Ал-Мухаджер, и дори още по-нататък по тънещите в мрак пътища на далечния запад. Затова застанал пред баща си и го помолил да му даде пари за стока, защото иска да започне собствена търговия. Баща му се натъжил, че трябва да се разделят, ала накрая го завел на базара, запознал го с търговците, научил го кое колко струва, кое как се урежда, кои пари в какви съотношения се сменят; накрая му дал пръстена, разделили се с плач.
Омар накупил много сандалово дърво и пипер, качил се на кораба и потеглил на запад. Отишъл най-напред в Басра, там продал сандаловото дърво с голяма печалба, купил необработени скъпоценни камъни, донесени от планините, и кожи от далечния север, в Джида ги сменил за тамян, наел въоръжени хора и се присъединил към един керван, който пътувал за Кайро. Пристигнал невредим, продал тамяна на един венециански търговец. Когато се сбогувал с този християнин и се канел да продължи, за да остави натежалото на кръста му злато на съхранение при нотариуса, внезапно се обърнал. Запитал венецианеца кога се връща в родния си град, а той му отговорил, че на следващия ден тръгва за Александрия, където в пристанището го чака корабът му. Тогава Омар, без да се колебае, решил незабавно да замине за страната на гяурите. С голяма надценка веднага изкупил обратно тамяна от венецианеца, за останалите пари накупил от базара слонова кост, натоварил ги заедно с купения в Индия пипер и на другия ден се качил на кораба заедно с венецианеца.
Пристигнал благополучно във Венеция, където във водата между къщите плават лодки, а в дворците гяурите се кланят на изображения на хора и пророци. Омар продал всичко и по това време богатството му вече било такова, че нямало как да го носи със себе си, затова отишъл при довереника на една еврейска търговска къща и оставил при него почти всичкото си злато. Евреинът му дал разписка, с която можел да вземе пари или стока в кой да е град на света, според това колко струват стоката или парите в този град. Така Омар можел свободно да се движи, без да се страхува от крадци, и в който и град да отидел, богатството му се грижело за него, без той самият да се занимава с това, защото евреите му плащали лихва.
Потеглил, отишъл и в Генуа, но не попаднал на следите на дедите си, живял в големи и бляскави градове, видял много джамии, в които френгите коленичели пред отрупани със злато идоли, и все купувал, продавал и ставал все по-богат, срещал се с могъщи бейове и крале, съвещавал се с прочути учени и художници и бързо научил италиански и латински.
Тайно заел пари дори и на главния молла на Рум, на папата, който не му ги върнал в срок, но Омар и не разчитал на това, достатъчно му било, че може да разглежда идолите в дома и храмовете на главния молла, да разговаря с дяволски сръчни майстори на идоли, чието изкуство било толкова съвършено, че статуите и платната изглеждали като живи, а погледът се губел из нарисуваните зад тях равнини, планини и гори.
Живял така много години, докато веднъж не се разплакал, защото се сетил, че родителите му навярно не са живи вече, а той не е бил там да ги погребе, припомнил си светлината и топлината, своята родина. Във Венеция натоварил на кораб най-ценните си богатства, грижливо събираните книги, накупил шлифовани огледала, накити, дълги саби и много красиво изработени пушки, качил се на кораба и заминал за Кайро. Оръжията предложил на султана за продан и султанът с радост приел. Поканил Омар на гости в двореца си, гостоприемството му се проточило и на следващия ден, и на по-следващия, докато накрая Омар се оженил за една от дъщерите на султана, купил къща, минавали година след година, докато накрая Божият знак го заварил на брега на Нил.
В последната година от живота му султанската щерка заченала мъжка рожба от него, ала детето се родило едва след смъртта му, затова и не могъл да му предаде историята на семейството.
– Тогава ти откъде я знаеш? – попитах безсилно, но не чух отговора, защото заспах, а Халима ме свали на ръце от покрива.
Ибрахим
Спомням си лицето на моята майка от детските ми години. По-късно винаги съм изпитвал някакво безпокойство, когато си мисля за нея. Сейфи ми е казвал, че когато спряла да ме кърми, освободила един от робите си, тя самата се снабдила със странни дрехи, в които приличала на мъж, купила оръжие за оня слуга, навярно и за себе си, но това вече никак не беше за вярване. После заминала нанякъде и се върнала месеци по-късно, измъчена и изтощена. По-късно отново и отново заминавала, търсела нещо на север; днес вече зная какво.
Като малко момче си спомням неописуемото чувство, когато вечер ме целуваше и след това не смеех да заспя, защото чувствах, че на сутринта вече няма да е с мене. Веднъж, когато се върна, я ударих. Беше страшно и топло усещане, плаках, след това се смяхме. Беше се върнала изтощена, отслабнала и отчаяна и много ми се радваше. Мисля ли за нея, никога не си представям ясни черти, а някакви меки контури и чувам гласа й. По-скоро я чувствам, не я виждам.
Живеехме ту в градската къща на баща ми Юсуф заедно с дойката и Сейфи, ту при Джебраил, началника на градинарите в Сарая.
Нямал съм и две години, когато моята майка Амина заминала за пръв път и тогава Джебраил ме взел при себе си в Сарая заедно с дойката, понеже Юсуф и Сейфи били в Унгария.
Спомням си за бели и червени цветя, трябва да са били лалета, и дребни буболечки по тревата пред мен. В средата на градината в отворен павилион двама мъже седят на миндер и разговарят. Аз поставям камъчета на пътя на мравките, в другия край на градината се промъква котка, двамата мъже имат високи бели тюрбани, над челата им проблясва скъпоценен камък. Недалече от мен един бостанджия реже тревата с ножица, двамата господари пият нещо от проблясващи жълто потири, смеят се, после единият бавно се отпуска на миндера и заспива. Тогава другият мъж се разплаква, идва Джебраил, слага някаква връв на врата на спящия и я държи пристегната, докато краката и ръцете на човека на няколко пъти потръпнат, после не помръдва повече, другият мъж се тресе от плач, целува ръката на спящия, после става, вдига два пръста към устните си, после към челото си и напуска градината.
Това е първото нещо в живота ми, за което си спомням. Тогава получих от Бога душа. Дива и неукротима.
Смъртта на Юсуф
Унгария е далечна и сурова провинция. Толкова дълго пътували дотам войските от юг, че почти не им оставало време да воюват и вече трябвало да се връщат, защото се застудявало, завалявал дъжд, повече, отколкото през лятото, а от средата на есента падал сняг, свършвала храната за хората и за добитъка, гъсталаците и калта били непоносими, горите тъмни, реките прекалено широки, блатата нямали край. Блаженият Падишах се надявал, че няма да му се налага да ходи повече там, защото унгарският крал ще сложи ред в страната си, ала трябвало горчиво да се разочарова.
Сапояи бил по-подмолен и от жена. Дойдели ли рицарите на Фердинанд, той бягал от Буда, никога не плащал редовно на войниците си, така че те кога пазели, кога не пазели града. Случвало се дори само жена му, вещицата Изабела, да държи фронта срещу немците, докато от граничните санджаци не пристигнат османски войски да ги разгонят. Зададели ли се османските орди, Фердинанд духвал, ама като си тръгнели, безсрамно се връщал, а Сапояи пак бягал. Така минавали година след година, докато на сянката на Аллах, на Падишаха, не му писнало. Защото мишките танцуват, докато котката я няма.
През 947-а в месеца сафер (в календара на заблудените – юли 1540) крал Сапояи заменил живота си със смъртта. Това чакал алчният Фердинанд, който толкова искал да стане крал на тая блатиста провинция, че напълно обезумял! Събрал войска и на следващата година обсадил Буда, където живеела кралица Изабела. Ще сложа край на тая работа, помислил си Блаженият Падишах, прогонил цялата немска банда, завладял Буда, оставил силен гарнизон, назначил за управител един обърнат в правата вяра унгарец – Сюлейман паша, и си заминал.
Смятал, че оттук нататък всичко ще бъде наред, да, ама който купува камила, трябва да вдигне висока порта. Ако до този момент султан Сюлейман имал с Унгария сто грижи, от тоя момент те станали хиляда. Пътят от покрайнините на пазената от Бога империя, от Есек до Буда, бил много дълъг, освен това зад всеки гъсталак дебнели унгарски бандити. Те грабели пътниците, вземали стоката на търговците, плячкосвали обозите. Отгоре на това немските сатани така свикнали всяко лято да ходят да обсаждат Буда, докато градът бил в ръцете на Сапояи, че дошли и следващото лято, макар че тогава крепостта вече се пазела от османски бейлербей. Не случайно казват: купиш ли къща накрай село, лисиците ще ти бъдат съседи.
Нямало какво да се прави, наложило се да завладеят и останалите унгарски крепости и градове, за да опазят Буда и пътищата, които водят дотам. Така че султан Сюлейман Законодателят тръгнал още веднъж с войската си, за да осигури широк двор и по-добри съседи за къщата.
По онова време моят дядо, по-големият брат на Мехмед, Бали Яхяпашаоглу бил паша на Буда и синовете му също имали високи постове: Арслан бей, страшният пълководец, в скоро време вече ръководел санджаци, а Дервиш бей (благословен да бъде!) се присъединил към приближаващата армия на Падишаха като санджакбей на Сегед.
Моят баща Юсуф придружавал с охраната си настъпващата откъм Истанбул войска. Една пролетна утрин баща ми и Сейфи се сбогуваха с мене. Много плакаха и двамата, плакахме и аз, и Халима. Отново се преместихме в Сарая Топкапъ при Джебраил бостанджибаши, главния градинар, който с екзекузията на Ибрахим бе откупил от Хурем службата си, а навярно и живота си. Защото Джебраил беше човек на Ибрахим. Юсуф също. В остатъка от живота им тази опасност продължи да виси над тях.
Войските на Падишаха извървели планинските пътища, преминали широките реки и влезли в Унгария. Когато обсадили крепостта Шиклош, от Печ, който се намирал на половин конак път, пристигнала делегация с градския ключ, защото гражданите не искали да подложат отново на огън и сеч града си, както след битката при Мохач. Падишахът ги приел любезно и те избегнали опустошението, ала собствените им войници и господари ги ограбили точно както след Мохач. Ограбили и онези, които останали в Печ, и другите, които се изпокрили из горите на Мечек.
Най-напред в града влязла войската на Касъм бей, баща ми Юсуф също бил в свитата му. Гледали смаяно претъпканите с противните идоли и други безбожия храмове, тъй като не били виждали още подобна красота. Не сторили зло никому, нищичко не ограбили, държали татарите далече от Печ.
След това Падишахът и пашите присъединили още Естергом и Фехервар, унгарския Белград. Но това не е онзи унгарски Белград, който е в Ердел, защото него го наричат Дюлафехервар. На този името му е Секешфехервар, сиреч престолен, защото по-рано там живеели кралете им. Унгарците погребали толкова много крале в най-големия храм на Секешфехервар, че когато той попаднал в ръцете на правоверните, те не ги изхвърлили, както правели с труповете в другите храмове, за да ги превърнат в джамии. Отказали се от него и превърнали в джамия друг един храм. При превземането на този Фехервар баща ми изпил чашата на мъченичеството.
Или кой знае? Никой не го видял мъртъв. Един Аллах знае, който всичко променя, ала сам е неизменен.
Сейфи всеки ден наблюдавал откъм гората, на триста крачки от стените, какво се случва под крепостните стени на Фехервар. Обсадата била кратка, но кървава. Не успели да пресушат навсякъде блатата около крепостта, напразно прекъснали дигите, рекичките продължавали да захранват мочурищата. Лагумджиите нямало как да сложат мини, дори и на по-сухите места, понеже отвсякъде извирала вода. Трябвало да изчакат тежките оръдия от превзетия Естергом да пристигнат и цели десет дена обстрелвали стените, докато пушекът не скрил цялото небе, а разхвърчалите се на вси страни руини затрупали земята, през това време еничарите копаели ровове и все повече приближавали стените, окопите се виели във всички посоки и от тях стреляли по всеки, който се появявал на стената, но гяурите постоянно се впускали в атака и причинили много беди.
Най-сетне една сутрин, когато плътната мъгла дала знак, че на всичко трябва да се сложи край, както есента сложила край на лятото, войската настъпила от всички страни и с името на Аллах плъзнала по разрушените стени. Юсуф заедно с войниците си се изкачил по обстреляната рондела до северната порта, сблъскал се с неколцина от защитниците, трябва да са били италиански наемници, захванали ръкопашен бой на тясното място, паднали няколко защитници с брони и неколцина чалмалии османски гвардейци с бели долмани, но боят не продължил дълго, защото отдолу нахлули еничарите и шепата защитници побягнала от кулата, а атакуващите издигнали високо на стената знамето си. Сейфи почувствал, че нещо го стяга. Не било на добре, че италианците избягали толкова бързо. Кулата била минирана. Избухнала, когато се изпълнила с еничари с червени дрехи. Засвистели парчета от греди и очертали димни линии, западали камъни, кулата рухнала. Нямало как да бъде намерен Юсуф.
Сейфи не намерил нищо, когато тършувал из руините. Жълтите ботуши на Юсуф, обикновената изаба, връхната му дреха, червеният панталон, увитият около леката каска бял тюрбан, коланът, сирийската сабя и малкият кожен щит с медна обковка – всичко изчезнало.
По онова време майка ми, Амина, не се била връщала в Истанбул повече от година.
