Гледна точка

Тъмно

4401
Георг Грос, „Слънчево затъмнение“, 1926 г.

Много го биваше. Да се направи на някого, да го „снима“, както той самият се изразяваше, да го обърне с хастара навън. Ако е нисък, и той ставаше нисък. Ако е висок, и той ставаше висок. Ако е дебел, и Ацето е дебел. Ако е като вейка, и Ацето е като вейка. Ако се съберяха двама и той беше третият, веднага го караха да имитира някого. Аце, по́кажи го! И той го показваше. Обикновено имитираше политиците, и нашите, и чужди. Бузите ни заболяваха от смях. Дойде си Гопето от странство. С една набола брада на три дена, като тия по филмите. Видя му уменията и каза – не може така. Това е безценен талант. И му стана, как му викат, менажер. Вече Ацето не можеше да го хванеш така на улицата да имитира някого. Само в читалището, на сцената, като си платиш билет. Но хората ходеха. Защото смехът беше всепомитащ.

Като почна да имитира онзи президент, бабите направо, с извинение, се напикаваха. И свикнаха да ходят на представленията му с памперси. А той не стоеше на едно място, нашият Аце, развиваше се. Добавяше нови и нови сценки, фрази, жестове. Почнаха да го канят и по съседните селища. Хем с уважение, затоплят салона на читалището, пратят му кола да го вземе. Гопето, то е ясно, плътно до него. За да не го измамят. Гопето викаше, ти нямай грижа, ти си гледай изкуството, за другото ще мисля аз. И се грижеше, внасяше му парите в банката, купи му дрехи, обувки, едни такива шпицарки, кожух. Купиха и кола, на старо, вярно, ама голяма кола, кадилак ли беше, шевролет ли, буик ли, не знам. Решетката ѝ отпред се проснала от тротоар до тротоар като усмивката на джазмен. Ацето усложняваше репертоара, развиваше се. Следеше новините, гледаше клипове, беше много в час.

Един път обаче в салона имаше един с униформа. Стегнат в каиши, с фуражка с козирка. По средата стана и каза: „Не може така“. Това е кощунство. И си излезе. Гопето веднага хукна подир него, забави се. И накрая, като се върна, прекъснаха представлението.

По улиците започнаха да се появяват портрети на онзи президент. И в магазините също, и в бръснарниците. Ацето се прибра вкъщи, с дни не излизаше. Гопето изчезна. Нещо се чу, че му изтеглил парите, ама хората, това им дай, да приказват. Един ден пристигна кола с надпис „Полиция“. Спряха пред къщата на Ацето. Изкараха го отвътре и го качиха в колата. Съседи разправяха, че отпред в колата, на дясната седалка, седял Гопето. С униформа, избръснат до синьо.

Няма да забравя коронното му представление. Те всъщност бяха две. Първото. Онзи президент стои на катедрата в изпълнението на Ацето и произнася реч. От устата му хвърчат слюнки. По едно време вдига ръце и ги плясва една в друга. Показва как ще унищожи враговете си. Пляс! Пляс! Изведнъж се чува тихо бръмчене. Президентът се ослушва, започва да маха с ръце. Плясва се по челото. Хуква по сцената. Спъва се в кабелите и пада. Вади отнякъде една пушилка с накрайник, каквито използват пчеларите. И започва да пуфка валма дим. Започва да рита с крака, едната му обувка изхвърча, после и другата. Започва да се тресе, да се гърчи. И утихва.

Второто. Онзи президент говореше все едно има запек. Ацето го правеше чудесно, буквално се раздаваше на сцената. Смях, смях. Накрая обаче, докато говори, нашият герой свършва работата. Освобождава се. Веднага вади един дезодорант и започва да пръска. За да пребори миризмата.

Чу се, че закарали Ацето в психиатрията. Дълго време нямаше никакви вести от него. Накрая се прибра. Слаб, без зъби. И само мълчи.

Излезе сутрин, купи си вестник, изпие едно кафе. И се прибере. Като минава покрай портрета на онзи президент, провесен на фасадата на читалището, си покрива главата с якето. Но му направиха забележка да не прави така, че пак ще ходи на онова място, дето вратите нямат дръжки и дето раздават безплатни бонбони.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора