Откъс от книгата със стихотворения на Хана Арент, издадена от „Критика и хуманизъм“

Познаваме Хана Арент като една от световните публични интелектуалки.
Познаваме образцовата ѝ политическа ангажираност.
Познаваме нейното несравнимо по силата си историческо свидетелстване за времето ѝ.
Познаваме дълбоката ѝ философия на vita activa, този отличителен белег на човешкото.
Но ето че с книгата си „Мистично трезва“ Арент застава пред нас с друго свое лице: до неотдавна почти напълно тайно, уязвимо, деликатно – поетичното.
Тази книга представя хронологично всички стихотворения, написани от Арент и извадени от нейните архиви, дневници и лична кореспонденция.

„Мистично трезва“, Хана Арент, превод на поезията от немски Мария Добревска, превод на коментарните текстове от английски Тодор Петков, художник на корицата Ирина Джонкова, издателство „Критика и хуманизъм“, 2025 г.

Саманта Роуз Хил

Майчиният език

Въведение към събраните стихотворения на Хана Арент Мистично трезва[1]

[откъс]

През пролетта на 1975 г. Хана Арент пътува със самолет до Дания, за да приеме от датското правителство наградата Сонинг като признание на нейните „приноси към европей­ската цивилизация“. В речта си при приемането на наградата тя споделя един нехарактерен момент на саморефлексия: „Аз съм, както знаете, еврейка; feminini generis[2], както виждате; родена и образована в Германия, както несъм­нено можете да чуете; и формирана в определена степен от осем дълги и доста щастливи години във Франция…, ако някога съм правела нещо съзнателно за европейска­та цивилизация, със сигурност това не бе нищо друго, освен нарочното усилие – от мига, в който напуснах Гер­мания – да не разменя майчиния си език за който и език да ми предложат или да ме накарат да използвам“.[3]

Арент напомня на аудиторията, че такива почести обик­новено биват оказвани, след като човек вече е умрял, и в нейния иначе мощен глас се дочува нотка на уязвимост. Тя е първият американски гражданин и първата жена, която получава наградата, но не тези факти са важни за нея. Признанието към делото на живота ѝ, родено в изгнание извън Германия, разлюлява онова було, с което тя винаги грижливо разделя личния си и публичния си живот. Като млада сту­дентка по философия, която се чувства по-удобно в библио­теката, отколкото при занимания с политика по улиците, тя няма никакво намерение да придаде публичност на живота си. Харесва и пази самотата си. Дори в разгара на междуна­родния фурор след публикуването на Айхман в Йерусалим и последвалото ѝ прогонване от еврейското и нюйоркското общество, Арент запазва емоционална дистанция, разделяй­ки лично от политическо. Но в този момент на признание тя изоставя маската, макар и не без отначало да разсъждава – в по-характерна форма – върху етимологичния корен на дума­та „маска“ и за това какво означава да се появиш пред пуб­лика и да говориш пред другите: „Във всеки случай persona първоначално е означавало маската на актьора, покриваща неговото индивидуално ‘персонално’ лице и указваща на зрителя ролята и мястото на актьора в пиесата“[4].

Чак докато американската романистка Мери Маккарти не отваря архивите на Хана Арент през 1988 г., нейните сти­хотворения остават част от частния ѝ живот. Не е известно дали някога се е опитвала да ги публикува. (Изглежда съмни­телно, понеже биха разкрили прекалено много.) Не е извест­но и дали ги е споделяла с Робърт Лоуел, У. Х. Одън, Херман Брох или Рандъл Джарел, които често са получавали от нея съвети за собствените си творби. (Изглежда възможно, по­неже често са разговаряли в частна среда на бутилки вино.) От посвещенията и изразените признания знаем, че от време на време им е подарявала по някой и друг стих: „Благода­ря за няколкото реда“, пише към нея Лоуел в посвещението към една от книгите си.[5] Но както Елизабет Йънг-Брюл каз­ва в биографията Хана Арент: От любов към света, „много малко хора, включително първият ѝ съпруг, са знаели, че тя пише поезия. Стихотворенията ѝ са били нейният най-час­тен живот“[6]. Ще редактирам оценката на Йънг-Брюл: стихо­творенията са били самият ѝ частен живот.

* * *
Арент пише стихотворения, за да фиксира събития, да рефлектира върху преживявания и да се занимава с онова, което нарича „свободна игра на мисленето“. От времето, ко­гато започва да събира стихотворенията си през зимата на 1923 г., те остават сред най-ценните ѝ притежания. Напус­кайки Германия през пролетта на 1933 г., след като е осво­бодена от затвора на Гестапо на „Александерплац“ в Берлин, тя слага онези двадесет и едно стихотворения, които е напи­сала, в куфар заедно със свидетелство за раждане, паспорт, брачни документи, докторска диплома, писма и ръкописи. Носи ги със себе си през Рудните планини в Прага, след това в Женева, където прекарва няколко месеца като секретар­ка към Обществото на народите. Отнася ги в Париж, къде­то живее в хотел „Суфло“, и те остават с нея, докато тя се развежда с първия си съпруг, запознава се, влюбва се и се омъжва за втория си съпруг Хайнрих Блюхер. Пази ги през осемте години изгнание, докато работи с Младежката алия, помагайки на млади евреи да избягат в Палестина. Носи ги със себе си, когато е принудена да се яви за въдворяване в концлагера „Гюрс“ – с разрешение да носи един куфар до 30 килограма – през пролетта на 1940 г. И те пътуват с нея, кога­то избягва пет седмици по-късно, излизайки сама от лагера с фалшиви документи, докато германският фронт наближава. Запазва ги, докато върви през Франция до Лурд и след това до Монтобан с надежда да се събере отново със съпруга си. Взема ги, когато пътуват с велосипеди към Марсилия, за да търсят документи за спешно напускане, с влак към Пурбòу, за да търсят гроба на Валтер Бенямин; и до Лисабон, където тя чака няколко месеца, за да се качи на парахода „Гине“. За­едно с нея те пресичат Атлантическия океан и стигат в Ню Йорк.

Когато Арент пристига на остров Елис на 22 май 1941 г., тя е на тридесет и четири години и не говори английски, ос­вен, както твърди по-късно, че знае няколко стиха от Уилям Шекспир. Прекарва първото си лято като икономка в Уин­честър в щата Масачузетс, учейки езика в живо общуване и чрез колекцията от книги, които собствениците на дома оставят на нощното ѝ шкафче, включително един англо-немски речник.[7] Завръщайки се в Ню Йорк през есента, тя започва кариерата си на автор с помощта на Сало Барон, еврейски историк в Колумбийския университет, който ръ­ководи списанието Social Studies. Първите ѝ есета за Франц Кафка, Хайнрих Хайне и Бернар Лазар са писани на немски и превеждани на английски. През следващите десет години Арент работи като журналист, преподавател, научен дирек­тор на сдружението „Конференция за еврейски отношения“ (Conference on Jewish Relations), главен редактор на издател­ство „Шокен“ (Schocken Books) и изпълнителен директор на организацията „Еврейска културна реконструкция“ (Jewish Cultural Reconstruction), под чиято егида помага за връщане­то на 1,5 милиона еврейски артефакти, откраднати от нацистите. Тя редактира дневниците на Кафка с цел публикация, донася в Америка труда на Гершом Шолем за еврейския мистицизъм и има срещи с Т. С. Елиът. Публикува първата си го­ляма творба, Произходът на тоталитаризма[8], през 1951 г. – същата година, когато получава американско гражданство и официално променя името си от Йохана на Хана. През това първо десетилетие в Ню Йорк, когато създава дом в Горен Уест Сайд, Арент преписва на машина онези двадесет и едно стихотворения, които е написала преди принудителното си изгнание, и добавя към тях написаните между 1942 и 1950 г. Редактира и сама подвързва стиховете в два малки тома, кои­то сега се пазят в архива на Арент в Конгресната библиотека във Вашингтон, в контейнер 79, папка „Разни: стихотворе­ния и разкази, 1925–1942 и недатирани“, където аз ги открих.

* * *
Да представим Хана Арент като поет на английските чи­татели[9], означава да я представим като мислителка, останала дълбоко вкоренена в немския език. На 1 януари 1933 г., когато Германия се катапултира към тоталитаризма, Арент пише на своя наставник и приятел философа екзистенциалист Карл Ясперс: „За мен Германия означава моите майчин език, фи­лософия и литература“[10]. Тя се идентифицира не с държа­вата, а с езика. А за Арент той включва стиховете, които е наизустила като млада. Езикът на великите немски поети – Гьоте, Хьолдерлин, Шилер и Рилке – е този, който тя носи в своя Hinterkopf, задния план на ума.

Когато първите ѝ есета в Америка се превеждат от нем­ски на английски, Арент е чувствителна към езика – кое се губи, какво се печели, – като съставя списъци със замества­ния за своите редактори. Вместо „примирение“ – „компромис“. Вместо „отчаяние“ – „провал“. Вместо „познание“ – „зависимост“. Вместо „неспособност за усъвършенстване“ – „приемане“. Вместо „би било“ – „трябва“. Вместо „предпо­лагаема реалност“ – „фикция“. Вместо „две човешки същества“ – „двама мъже“. По време на дискусия в Университета на Торонто през 1972 г. Арент разказва случка от ранните ѝ пуб­ликации в Ню Йорк: „Когато дойдох в тази страна, написах на моя твърде ко­леблив английски статия за Кафка, която ми „поангли­чанчиха“ за Partisan Review. Когато отидох да разговаря­ме за поангличанчването, прочетох статията и видях, че в нея се бе появило не какво да е, а думата „прогрес“. Казах: „Какво означава това, та аз никога не съм използ­вала тази дума?“, и тъй нататък. И тогава единият от редакторите отиде при другия в друга стая и ме остави там, и аз дочух как той казва с тон на отчаяние: „Тя дори не вярва в прогреса!“.[11]

Но в края на краищата именно нюйоркските поети нау­чават Арент как да „поангличанчва“ текстовете си и я запоз­нават със света на английската поезия.
Живеейки в изгнание, Арент намира дом в своя съпруг, когото нарича „четири стени“, в своя близък кръг от прияте­ли, които нарича свое „племе“, и в майчиния си език, който запазва. Нейните апартаменти на 95-а Уест Стрийт №317 и по-късно на Ривърсайд Драйв №370 са убежища, преливащи от вино и твърд алкохол. Цигареният дим и смехът прида­ват разкош на иначе старомодния зелен диван, изтъркан от часовете разговори на кампари и цигари „Честърфийлд“.[12] „Уестсайдските интелектуалци с европейски произход се съ­бират в една стая, а тези с американски – в друга. Европей­ците са в стаята с ликьорите и шоколадовите бонбони. Аме­риканците са в стаята с уискито“, пише репортер на Ню Йорк Таймс, посетил едно от знаменитите партита на Арент.[13]

Арент поддържа отношения с австрийския писател и поет Херман Брох, както и с поета Робърт Лоуел, а и близко приятелство с У. Х. Одън, който след смъртта на нейния съ­пруг ѝ предлага да се оженят платонически, за да се грижат един за друг на старини. Тя пие с Робърт Гилбърт, пресича пътища с Едуард Олби, Лангстън Хюз и е. е. къмингс, а дори понякога забавлява Елизабет Бишоп. „Скъпа Хана Арент, може би не ме помните, но аз прекарах две вечери във Вашия апартамент преди много време“, пише веднъж Бишоп. Арент отговаря: „Скъпа Елизабет Бишоп, що за идея, че няма да Ви помня! Помня всяка минута от онази забележителна вечер с Вашия бразилски приятел и да си призная, винаги съм съ­жалявала, че не се обадихте повече…“[14]. Тя прекарва дълги вечери в апартамента си с критика Рандъл Джарел и описва времето им заедно като един вид съблазняване: „Той ми четеше английски стихове часове наред, стари и нови, много рядко свои собствени, които обаче изпра­щаше по пощата веднага щом стихотворението излизаше от пишещата машина. Той отваряше пред мен цял един нов свят на звука и метрума и ме учеше на специ­фичната гравитация на английските думи, чието отно­сително тегло, както във всички езици, в крайна сметка се определя от поетическите употреби и стандарти“.[15]

Тя споделя с него Гьоте, Шилер и Рилке, а на свой ред той я запознава с Емили Дикинсън, Уилям Уърдсуърт и Одън. Лоуел описва Арент през тези години като „оазис в треска­вия, диалектичен прах на Ню Йорк“[16]. Той се запознава с нея в края на 50-те години на ХХ век в апартамента на Мери Маккарти с посредничеството на Джарел, който му пише за нейните творби години преди това. Джарел му е казал да про­чете Произходът на тоталитаризма, ако иска „да открие нещо велико и ново“. Текстовете на Арент пораждат у Лоуел чувство на завръщане у дома. „Чувствах се лишен от страна и самотен – пише той – и четях Хана така, сякаш се прибирам вкъщи, или чета Моби Дик, може би за втори път, вече без да търся приключения, а пътуване на мъдростта, трагедията на Америка“[17]. Лоуел посвещава на Арент последното сти­хотворение в сборника си Имитации, като добавя куплет за гръцкия воин Леонид, който е носил в себе си от момчешка възраст. Изпраща ѝ копие от него в писмо, в което го нарича своето „най-хубаво стихотворение“.

Гълъби
(на Хана Арент)

Все същото излитане, все същото завръщане,
дузини от тях всеки ден,
но поне гълъбът се откъсва от гълъбарника…
Що е дом, ако не носталгия
по изгубения миг на ужас при излитане?

[Пълният текст е в изданието Мистично трезва.]

***

Хана Арент

Мистично трезва

Събрани стихотворения

Трезво мистична, мистично трезва,
Другояче ти е невъзможно:
Затова и знанието ти е срамежливо,
А срамежливостта е твоята будност.

***
Непрестанно отдалечава ни денят от Единственото
Което доскоро с пълна сила стоеше на прага.
Непрестанно се затръшват врати и потъват мостове
в поройни потоци, но кракът ти едва ги докосва.

***
Но понякога то се явява, Най-съкровеното, разтваря
Широко вратите на къщата и сякаш застива във бяг,
Като мост извиващ се от бряг до бряг над потоци
безпокойство,
Сигурен градеж, надеждно свързващ свобода и родина

***
Реки без мостове
Къщи без стени
Прекосява ги влакът –
Всичко е непознато
Хора без сенки
Ръце без длани

Това стихотворение от 1950 г. не присъства в събраните сти­хотворения на Арент, написани на ръка. То е било записано вътре в нейното копие от военните дневници на Ернст Юнгер. Арент получила книгата като подарък от Йоханес Цилкенс, ле­кар, при първото си връщане в Германия. Посвещението от Цил­кенс е датирано „28 февруари 1950 г., Кьолн“. Можете да видите дигитализирано копие на екземпляра на Арент в Стивънсовата библиотека в Бард Колидж на следния адрес: https://www.bard. edu/library/pdfs/archives/2023/06/Junger-Strahlungen.pdf.

***
Какви сме, как изглеждаме,
О, кого ли засяга.
Какво правим, какво мислим,
Кого интересува.
Небето е в пламъци,
Гори небесният свод
Над нашето Заедно,
Което пътя не познава.

[1] Превод на текста Тодор Петков.
[2] лат. – „в женски род“; бел.пр.
[3] Hannah Arendt, „Prologue“, в: Responsibility and Judgment, съст.: Jerome Kohn, New York, 2003, Schocken Books, 3–14 [вж. бълг изд.: Х. Арент, „Реч при връчването на наградата Сонинг, Социоло­гически проблеми, 2006/3-4, 263–271; бел.пр.].
[4] Пак там.
[5] Притежаваният от Хана Арент екземпляр от Дневник 1967–68 на Робърт Лоуел, с посвещение и бележки по полетата, се намира в колекция „Хана Арент“ в Стивънсъновата библиотека в Бард Колидж, в гр. Аннандейл-он-Хъдсън, щат Ню Йорк.
[6] Elisabeth Young-Bruehl, Hannah Arendt: For Love of the World, New Haven, CT, 1982, Yale University Press.
[7] Hannah Arendt & Heinrich Blücher, Within Four Walls: The Correspondence Between Hannah Arendt and Heinrich Blücher, 1936–1968, съст.: Lotte Kohler, New York, 2000, Harcourt, 59.
[8] Вж. бълг. изд.: Х. Арент, Произходът на тоталитаризма, С., 2023, Колибри, прев. К. Лозев, И. Васева; бел.изд.
[9] Авторката на текста е и преводачката на английски на стихотво­ренията на Арент; бел.изд.
[10] Hannah Arendt & Karl Jaspers, Hannah Arendt Karl Jaspers Correspondence: 1926–1969, съст.: Lotte Kohler, Hans Saner, прев.: Robert & Rita Kimber, New York, 1992, Harcourt, 16.
[11] Hannah Arendt, Thinking Without a Banister: Essays in Understanding, 1953–1975, съст.: Jerome Kohn, New York, 2018, Schocken Books.
[12] 11 Някои от тези подробности са от: Kathleen B. Jones, „Hannah Arendt’s Female Friends“, Los Angeles Review of Books, 12 ноември 2013.
[13] John Corry, „About New York: The West Side Intellectuals“, New York Times, 6 февруари 1974.
[14] Papers. Correspondence, 1938–1976; General, 1938–1976; „Bi-Bl“ miscellaneous, 1960–1975, undated. Library of Congress, Washington, D.C.
[15] Hannah Arendt, Men in Dark Times, New York, 1968, Harcourt, 263–64.
[16] Robert Lowell, „On Hannah Arendt“, New York Review of Books, 13, май 1976.
[17] През 1961 г., след почти десет години приятелство, Лоуел посве­щава своето „най-хубаво стихотворение“ на Арент. Озаглавено „Гълъби (на Хана Арент)“, стихотворението е свободен превод на последното стихотворение на Рилке „Taube, die draussen blieb“.