1
1100

Щрихи от антисъборната пропаганда

KYanakiev

След като, въпреки усилията си, Московската патриаршия не успя да „стопира“ провеждането на Всеправославния събор на о. Крит (Вселенският патриарх Вартоломей най-сетне престана да отстъпва пред натиска на РПЦ и отказа, пред лицето на режисираното „оттегляне“ на три поместни автокефални църкви, да отложи Събора), в руските медии и в проруските и зилотски нашенски сайтове изригна истинска пропагандна истерика. Опорните точки на тази пропаганда се изработват и пускат буквално в движение една след друга и са една от друга по-абсурдни.

Разбира се, най-масово утвърждаваната е, че Съборът в Крит въобще не е Всеправославен  – „провалил се е“ като Всеправославен – щом на него не присъстват всичките автокефални църкви.

Съвсем резонно обаче младият учен Сергей Брюн (в статията си „Пневматофобия“[1]) посочва, че Съборът не би могъл да се нарича Всеправославен не ако на него по една или друга причина, в последния момент, не са дошли представители на всичките автокефалии, а само, ако на него не са били поканени (призовани) всичките признати поместни църкви, представляващи каноничната пълнота на вселенското Православие.

Да, но те не само всичките бяха призовани на Събора, ами и – което е още по-решаващо – само преди пет месеца (през януари 2016 г.), в лицето на своите предстоятели, на Синаксиса в Шамбези, приеха тържествено както темите (дневния ред) на Събора, така и датата на неговото откриване и неговия регламент. С две думи – най-официално и отговорно отвърнаха на съборния призив, взеха всеправославно (в най-формалния смисъл на понятието) решение за провеждането му. Това всеправославно тяхно решение (повтарям – на всички предстоятели на поместните автокефалии, включително на Българската, Грузинската, Антиохийската и Руската) не може да бъде отменено – както резонно е заявил на Събора архиеп. Иов – „от никоя църковна институция“, защото и не съществува институция над всеправославно съборната. А това вече означава, че събралите се на о-в Крит представители на (цели) десет православни поместни църкви са – към днешна дата – Всеправославен събор, на който чисто и просто четири от призованите на него и официално приелите през януари дневния му ред не са се явилиотклонили са се т. е. – пак към днешна дата – от вселенското съборно единство на Православната Църква. За това отклоняване на поканата и отричане от поетия ангажимент, БПЦ, спомняме си, обяви едва петнадесет дни преди откриването на Събора, Антиохийската и Грузинската патриаршии – десет дни преди него, а Руската – позовавайки се на тях – буквално 3-4 дни преди Петдесетница.

Да, утвърждавам след С. Брюн с пълна убеденост и аз: един събор е Всеправославен, ако на него са призовани (поканени) всички, имащи канонично право да са негови членове и е още повече Всеправославен, ако участие в него са приели и заявили всички поканени. Неявяването на някои от поканените и още повече, поелите ангажимента да дойдат на Събора, не прави този Събор „съборче“, „епископска конференция“ и т. н. (както остроумничи про-Московската пропаганда), а единствено прави неявилите се на него отклоняващи се от вселенското единство на Църквата.

Впрочем, на всеки що-годе запознат с историята й от епохата на Вселенските събори е известно, че точно така са били трактувани подобни случаи през онези образцови за Църквата векове.

С две думи: Съборът в Крит е Всеправославен, защото на него по принцип са поканени всички и продължава да е Всеправославен и днес, в момента, в който се провежда от представителите на цели десет от четиринадесетте автокефалии и в отсъствието на само четири от неявилите се и нарушили с това ангажимента си поместни църкви. Толкоз.

Всеправославният събор не е Всеправославен „щом нас ни няма“: това иска да внуши с „опорната точка“ руската противосъборна пропаганда. И да – тя нямаше да е пропаганда, а оправдана теза, ако Руската църква не бе поканена на Събора, бидейки православна. Но тя не просто бе поканена, но в предварителен порядък наложи (по признанието на цитирания миналия път митроп. Иларион Алфеев) за него и своя регламент и своя дневен ред. След това не отиде, привличайки Българската, Антиохийската и Грузинската църкви и на това основание го обяви за не-Всеправославен.

Но ако „всеправославността“ зависеше от явяването или неявяването на една или друга от призованите на Събор църкви, не е ли очевидно, че всеправославността щеше да зависи от произвола на автокефалиите, които именно биха я позволявали или опразвали по своя воля или каприз. Истината на Православието е напълно противоположната: всеправославността (Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква) е първична реалност спрямо всички, които от своите места и „юрисдикционни територии“ се събират около единия „пренебесен и мислен“ Христов Жертвеник, както се изповядва в Литургията. И ето – вътре в нея – в тази „Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква“ на определени множества от нея е дадено (и пак от всеправославното единство) да се само-оглавяват (да имат авто-кефалия) в определена територия. Ето защо всеправославността никак не се нарушава от това, че една или друга (пък дори и цели четири) автокефалии се отклоняват от единството. Тогава те чисто и просто отпадат от всеправославността, отделят се от нея, а тя си остава все същата, макар и с по-тесен земен обем.

Като безпомощна вариация на тази първа опорна точка, в дните непосредствено предшестващи откриването на Събора бе опитано и пропагандното му неглижиране като събор (само) на „гръко-Православието“, в противовес на „славяно-Православието“, което го „бойкотирало“ (разделение, експлоатирано от Русия още в по-миналия век, в рамките на идеологията на панславизма като геополитическо оръжие на Москва). Само че на Събора се явява и Румънската (не-гръкоезична) патриаршия, а това „разваля схемата“. За да я „закърпи“ известният Андрей Кураев произведе монструозното разделение на „ромейско“ и „славянско“ Православие. Румъците, божем, също както „гърците“ се имали за приемници на „ромеите“, римляните и като такива се събрали заедно в отделност от „славяните“.

Тази вариация като цяло можеше да се тиражира обаче, само до момента, до който Москва – както се оказа напразно – се надяваше, че Сръбската църква ще продължи да настоява, Съборът „да се отложи“ и няма да иде на него, а пък и без това зависимите от РПЦ Чешка и Словашка и Полска православни църкви ще последват „славяните“. Е, не стана. Съборът днес е и „гръцки“ и „ромейски“ и „славянски“ и, въобще – както си и беше обявен – Всеправославен, на който не се явиха четири от призованите църкви и които затова могат спокойно да бъдат наречени схизматичната (по отношение на вселенското Православие) „църковна империя на Москва“. За огромно съжаление БПЦ попадна в тази схизматична част.

Втората и (вече) съвсем безумна „опорна точка“, имаща за цел не просто да неглижира, но и да „демонизира“ Събора в Крит, прозвуча в последните дни от страниците на един от Малофеевите сайтове orthodoxy.ru[2] (и бе преведена на български в друг проруски наш „електронен вестник“)[3].

Реагирайки на направеното от определени архиереи на Събора предложение той да започне да се свиква регулярно на четири или поне на седем години веднъж, за да свикнат поместните църкви да живеят вселенски църковен живот (какъвто безспорно фатално са отвикнали да живеят), споменатият български „електронен вестник“ ни поразява със следния превод на заглавието: „Всеправославният събор иска да сложи ръка на всички (подразбира се – поместни – б. м.) църкви“.

Заглавието е богословски абсурдно отвсякъде. Да кажеш, че „всеправославният“ събор, т. е. Съборът на Православна-та Църква искал „да сложи ръка“ на всички поместни църкви; да заявиш, че това е нещо ужасно, означава отново да кажеш, че поместните църкви стоят над „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква“, която всеки православен изповядва в Символа на вярата и затова и тази последната не може да „слага ръка“ над „свещената“ им автокефалия.

Превръщането на Всеправославния събор в регулярна „постояннодействаща структура“ казва ни се в тази бездарна статия, щяло да представлява някакво „наднационално министерство по делата на Православието, което, тълкувайки фалшиво (това се заявява като ясно от само себе си – б. м.) църковните канони, ще претендира да управлява поместните църкви, намесвайки се в делата им. Следователно – така излиза от пропагандното писание – Църквата (и църквите) по определение, по правило, по норма са си „национални“, а „над-националният“ Всеправославен събор е някаква „девиация“, която би могла да се приеме като прецедентна реалност само ако е „консенсусно“ договорено (според наложения от Московската патриаршия регламент) събрание на национално-църковните събрания – автокефалиите, но в никакъв случай като нещо регулярно, защото тогава такъв Събор би могъл да се „намесва в делата на поместните“ национални църкви.

Много ми се ще да чуя коментара на „стриктно-православните“ богословстващи публицисти по този, граничещ с открито изповядване на ереста на етнофилетизма абсурд. Помнят ли те, че въобще Църквата (като такава) е над-национална, че в нея „няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28, вж. и Кол. 3:11), че тя е създадена като „Бог изпървом посети езичниците (ἔθνη  – букв. „народите“), за да си създаде от тях народ (λαὸς– букв. „Божий народ“) на Свое име“ (Деян. 15:14) и че отпадането от нейната над-националност (под предлог на защита на автокефалността на юрисдикцията й) е равно на отпадане от λαὸς τοῦ θεοῦ (т. е. собствено от Божия народ, от Църквата) обратно в съвкупността от ἔθνη  (сиреч в съвкупността от „езичниците“)? Всеправославният събор въобще не е „наднационално министерство за управляване на поместните църкви“, а събраност на Тялото на Църква-та, на което „поместните“ (национални) църкви са „членове“, само ако (и докато продължават да) са членове на това Тяло.

Да се клейми по-нататък Всеправославния събор (регулярно събиращ се на четири или седем години) като някакъв „източен Ватикан“, стоящ над автокефалиите е безумие още и затова, защото за разлика от „западния“ (собствено) Ватикан, той не е единолична (или единолично оглавявана) корпорация, а Тяло на равноправни и равночестни църкви. „Източен Ватикан“, в който се събират цели десет от поместните православни църкви (защото за яд на Москва толкова се събраха в Крит) и на който се противопоставят само четири (колкото и „древни“ и „големи“ да са те), в името на приетата за ултимативна ценност тяхна автокефалия – не е ли това абсурдно?

Да се утвърждава това, именно е близко до ерес и тя би следвало да се нарече не „източен папизъм“, а – като по-нататъшно развитие на етнофилетизма от края на 19 в. – „автокефализъм“.

Но за това по-подробно може би следващия път.



[1] http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100662/catid,50/id,22788/view,article/

[2] http://orthodoxy.ru/node/1121

[3] http://glasove.com/categories/novini/news/vsepravoslavniyat-sybor-iska-da-slozhi-ryka-na-vsichki-cyrkvi

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЕдна красива история
Следваща статияПикасо и метаморфозите на човешкото

1 коментар

  1. Уважаваният проф. Янакиев громи „москалската“ пропаганда като в уводна статия отпреди 50 г. с политически плам и без богословски доводи.

    Копирам размислите на пирейския митрополит Серафим след срещата на о. Крит.Ще ми е интересен коментарът на професора, макар да се съмнявам, че ще ме удостои:

    За страстите
    ПИРЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ: ПЪРВИТЕ ПЕЧАЛНИ ИЗВОДИ СЛЕД ПРОВЕЖДАНЕТО НА „СВЕТИЯ И ВЕЛИК СЪБОР”
    Написана от СВЕТА ПИРЕЙСКА МИТРОПОЛИЯ, ОТДЕЛ ПО ВЪПРОСИТЕ НА ЕРЕСИТЕ И ПАРАРЕЛИГИИТЕ Превод: Росица Колева
    Категория: Отзиви за събора
    Публикувана на 29 Юни 2016

    С огромна печал и душевна болка ние следим, с помощта на средствата за масова информация, откриването на „Светия и Велик Събор”, който започна в неделята на Петдесетница с Божествена литургия. В следващите редове ние съвсем накратко ще изложим нашите първи изводи (по повод Събора) пред верния народ Божий.
    Първият печален извод е присъствието и молитвата по време на утренята и Божествената Литургия (на Петдесетница), на този велик Господски празник, на еретиците-паписти, протестанти и монофизити, което, както е известно, е забранено от Светите Канони. Предстоятелите на Православните Църкви и другите участващи в (богослужението) епископи нарушиха Свещените канони, Правилата на Светите Апостоли и на Съборите, макар те първоначално да искаха да отправят към целия свят послание за това, доколко уважават решенията на Вселенските събори, а също и посланието за укрепване на съборния строй, за който говориха, “биейки се в гърдите” и произнасяйки високопарни заявления.
    Вторият печален извод е присъствието на откриването на Светия и Велик Събор на делегации, изпратени от еретическите съобщества на папистите, протестантите и монофизитите, заявени в качеството им на официални гости, което е безпрецедентно новаторство, чуждо на нашата съборна традиция. И разбира се, тези представители бяха обявени от Вселенския Патриарх Вартоломей за „представители на братските Църкви” още преди Светият и Велик Събор да приеме решение за църковността или наличие на такава у еретическите съобщества. По този начин, Патриарх Вартоломей, създавайки прецедент, отправи ново послание към участниците на Събора – този път за това, че няма ни най-малко намерение да нарича инославните „еретици”, а напротив – „Църкви-сестри”. Никога още в историята на Вселенските и Поместни Събори от Византийския период не е съществувало такова явление като „наблюдатели”, т.е да присъстват в качеството им на почетни гости еретици, чиито еретически учения са били осъдени от предходните Вселенски събори. Еретиците са били канени, но в качеството си на обвиняеми, за да говорят в своя защита, а не в качеството си на почетни гости. Статутът на „наблюдателя” се появява едва на I и II Ватикански събор. Очевидно, този Свят и Велик Събор копира папистките модели.
    Още един печален извод – това е самото начало на Свeтия и Велик Събор, а именно фактът, че Съборът е започнал своята работа в нарушение на „Регламента за организация и работа”, подписан по време на Съвещанието на Предстоятелите от ануари 2016 г. Настоящият регламент, между впрочем, определя, че Съборът „се свиква от Негово Светейшество Вселенския Патриарх, със съгласието на Блажените Предстоятели на всички общопризнати Поместни автокефални православни църкви” (ст.1). Така че сега, когато поместните Църкви (от Русия, България, Грузия и Антиохия) обосновано не са съгласни със свикването на Събора и молят на този етап да бъде отложен, като неизпълняващ условието „със съгласието на Блажените Предстоятели на всички общопризнати Поместни автокефални православни Църкви”. Затова, в съответствие с настоящия Регламент, нито Вселенският патриарх, нито останалите Поместни Църкви, взети заедно, имат право да свикват Събор, ако разбира се, желаят да постъпват съобразно регламента, който са подписали. Ако не желаят това, то Предстоятелите и участниците в Събора могат да се похвалят, че съблюдават неговия аргумент с цялата му точност.
    Oще един печален извод – това е фактът, че Съборът започна своята работа без предварителна ратификация на определенията и свещените канони на всички предходни Вселенски събори, което би позволило на един настоящ Вселенски събор действително да стане органично продължение на всички предходни. Обърнете внимание, че споменаването на предшестващите Вселенски събори е било неизменна процедура, която са прилагали Светите отци от тези Събори. С помощта на тази процедура, Светите отци са обявявали, че приемат всички догмати, установени от предходните Вселенски събори, и че те възнамеряват да продължат тяхната работа. Типичен пример за това е признаването на Събора от 787 г., като Седми вселенски събор на Осмия вселенски събор при патриарх Фотий, провел се през 879-880 г.
    Още един печален извод – това е фактът, че Съборът започна своята работа въз основа на „Регламента за организация и работа”, който не е бил единодушно приет от всички Предстоятели на събранието през януари 2016 г., доколкото не е бил подписан от Антиохийската църква. Принципът на единодушие е необходимо условие и необходима предпоставка за свикването на Събора, както това е заложено в гореспоменатия Регламент.
    Също така, той (Съборът – бел. Р.К.) започна своята работа, като се основаваше на принципа на пълното мнозинство, приет в текста на V Предсъборно събрание. Обаче, както се оказа впоследствие, това основание не беше безопасно, здраво и неизменно. Това стана, защото макар и шестте предсъборни документа да бяха приети единодушно от участниците в V Предсъборно събрание на Предстоятелите (през януари 2016 г.), те не бяха приети от Светите синоди на всички Поместни автокефални Църкви. Получавайки предсъборните документи на Предстоятелите във вида, в който те бяха съставени на V Предсъборно заседание, тези Църкви после ги подложиха на съборно изучаване. Много от тях, такива като Църквата на България, Гърция, Грузия и др., по време на съборното изследване на дадените документи, откриха в тях пропуски, неправославни формулировки и т.н. и затова настояваха за тяхното изменение и поправяне. И от самосебе си се разбира, че за Църквите, които настояваха за поправката и допълненията (на дадените документи) след съборното им изучаване, предсъборните документи са вече недействителни във вида, в който те са били съставени на V Предсъборно събрание; те трябва да бъдат разглеждани в нова формулировка, с всички приети (от Св. Синоди – Р.К.) поправки. Фактът, че Предстоятелите единодушно са подписали тези документи на Предсъборното събрание (така, както и Регламента на Събора), не означава, че Поместните църкви са обвързани с подписите на Предстоятелите си и са длъжни да приемат тези текстове във вида, в който са. Личното мнение на Предстоятелите, в случая, не може да обвързва със задължения Светия Синод, на когото принадлежи Председателят и който трябва да се съобразява със Светия синод и да взема под внимание неговото мнение. В противен случай, съборното устройство се обезмисля и всеки Предстоятел се превръща в „папа”, който решава еднолично и мнението на когото господства, преобладавайки над всички други. Висшият орган в йерархията за управление на Поместните православни църкви, съгласно православната традиция, не е Предстоятелят, а Светият Синод.
    След казаното по-горе става повече от ясно, че е съвършено невярно твърдението на Вселенския Патриарх в неговото встъпително слово: „Следователно, в нашата работа днес ние се основаваме на документите, в пълно съгласие утвърдени от нашите Църкви, които е приела всяка Църква”. Тук Вселенският Патриарх под „в пълно съгласие утвърдени документи”, очевидно има предвид документите на V Предсъборно събрание на Предстоятелите (януари, 2016 г.), които не са действителни за някои Църкви след поправките и измененията, внесени на ниво Свети Синод от църковната йерархия.
    Разбира се, следва да се отбележи, че принципът на пълното съгласие, за което говори Вселенският Патриарх, също не действа, доколкото няколко църкви имат различно мнение от останалите. Също така е съвършено излишно да се говори за това, че въпреки много далечното от истината заявление на Вселенския Патриарх, той не беше единственият, който говори за това в своята встъпителна реч. Има и други моменти в речта на Вселенския Патриарх, които заслужават критика и които безусловно ще отбележат и други братя в Христа.
    Още един печален извод – това е фактът, че четирите Поместни църкви, които не участваха в Събора, бяха подложени на оскърбление на международно ниво. Тяхното отсъствие беше представено във Встъпителното слово на Вселенския Патриарх и на другите Предстоятели като съвършено неоправдано и осъдително. И нито повече, нито по-малко, тези Църкви бяха представени като виновни за създаването на разколи и разединения. А споменатите Църкви не участваха в Събора не затова, защото така „им е хрумнало”, а защото, както беше обяснено по-горе, след разглеждането на документите на синодално ниво, те са констатирали, че те страдат от редица недостатъци. И е напълно естествено, че са помолили Събрът да бъде изместен във времето, за да бъдат изучени задълбочено, за да се направят необходимите поправки и по този начин да се съставят нови документи, които биха били приети от всички Поместни църкви с пълно съгласие. Но доколкото не беше прието тяхното предложение за отлагане на Събора, тези Църкви се отказаха да участват.
    Още един печален извод, за съжаление, най-печалният от всички казано по-горе – това е, на практика, признаването на църковността на иноверците-еретици чрез тъмна и объркана нова формулировка в документа „Отношението на Православната църква с останалия християнски свят”. Ето каква формулировка беше единодушно приета на Събора: „Православната църква признава историческото наименование на другите инославни християнски църкви и конфесии”, вместо формулировката „Православната църква признава историческото съществуване на другите християнски църкви и конфесии”, т.е думата „съществуване” е била заменена с думата „наименование”, а във фразата „християнски Църкви и конфесии” е добавено определението „инославни”. Това изменение във формулировката е било предложено от Блаженият Архиепископ на Атина и цяла Елада Йероним, след дълги дискусии и консултации, в хода на които са били изказани толкова противоречиви мнения. Блаженият Архиепископ на Атина и на цяла Елада настоява за това, че „ние достигнахме съборно решение, което за пръв път в историята ще сведе историческите рамки на отношенията с инославните не към тяхното съществуване, а САМО към тяхното историческо наименование като инославни християнски Църкви и конфесии ”. Тук възниква логичният въпрос: „Как може да наричаме нещо, отричайки съществуването на това, което наричаме?”. Противоречиво и неприемливо от догматична гледна точка е приемането на термина „инославни християнски църкви”. Инославните конфесии не трябва да се наричат „Църкви” именно затова, защото те приемат различни, еретически учения и бъдейки еретици не могат да се превърнат в „Църква”. Много печален беше и фактът, че делегацията на Еладската църква не остана вярна и непреклонна по отношение решението на Светия Синод от 24-25.05.2016 г., прието по дадения въпрос. На посоченото заседание на Светия Синод беше решено да се замени формулировката „историческото съществуване на другите християнски Църкви и конфесии” с фразата „историческо съществуване на други християнски конфесии и съобщества”.
    Накрая, още един печален извод относно това, което с особена гордост провъзгласи Вселенският Патриарх Вартоломей в края от работата (на Събора). Освен останалото, той каза, че „Вселенският патриархат беше пионер на икуменическото движение”. Така той се аргументира с еретическата енциклика от 1920 г., „която се характеризира от мнозина като устав на основания по-късно Световен съвет на Църквите”, и отбеляза, че „Вселенският патриархат е бил винаги в числото на членовете-основатели на ССЦ в Амстердам…”.
    В момента ще се ограничим само с гореизложените факти, макар това да не означава, че списъкът с нашите печални изводи е окончателен. След всичко посочено по-горе възниква напълно логичният въпрос „Какво може да се очаква от Събор, който започна и се проведе по такъв начин?” Съгласно думите на Господа: „Защото няма добро дърво, което да дава лош плод, нито лошо дърво, което да дава добър плод. Понеже всяко дърво се познава по своя плод“ (Лука.6,43‑44).

    Така, че нека всеки читател да направи своите изводи.