„Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена.“ С тези думи сестрата на умрелия Лазар поискала да спре Иисус, когато Той казал да отвалят камъка от гробната пещера.

Покъртителни са думите на Лазаровата сестра, в тях е цялата ѝ мъка по умрелия ѝ брат, цялата ѝ любов към него, ала ето, любовта ѝ не може да преодолее непоносимата смрад на смъртта, в печалните ѝ думи се усеща и погнусата, която предизвиква тази смрад и точно това прави картината още по-сърцераздирателна, защото дори сестринската любов е безсилна пред смъртта, любовта на Марта е безсилна да преодолее четиридневната смрад на мъртвеца и погнусата от нея. Дори най-голямата любов има предел, отвъд който е безсилна и безпомощна и ето го този предел – погребалната пещера, до която Марта не може да се приближи заради миризмата от разлагащото се тяло на любимия ѝ брат. Тя иска да възпре Иисус да не се доближава и Той, иска да Му спести отблъскващото и потискащо изживяване.

Пред смъртта сме безсилни и безпомощни. Какво друго може да направи човекът пред смъртта, освен да повтаря след Хамлет най-известните въпроси в световната драматургия, най-дълбоките въпроси на философията на човешкото съществуване:

Да бъдем или не – това се пита.
Дали е по-достойно да търпим
на разярената съдба стрелите,
или да вдигнем меч срещу море
от горестни беди, да се опълчим
и да ги смажем? Да умрем… да спим –
не повече! И чрез съня да кажем:
това е край на мъките сърдечни
и на безброй терзания, които
плътта е наследила. Този свършек
би бил жадуван. Да умрем… да спим…
Да спим – и да сънуваме. А, ето
препънката: че в този смъртен сън
какви ли сънища ще ни споходят,
щом сме свалили тленната омотка?

(превод: Александър Шурбанов)

Шопенхауер казва за този монолог, че „нашето състояние е толкова горестно, че несъмнено следва да предпочетем пълното небитие“. Но във вселената не съществува небитие, човекът е изправен пред друга дилема – дали да приеме древната максима „memento mori“ или да устрои съзнанието си на противоположния принцип – да се преструва, че не забелязва смъртта, да се прави, че тя не съществува.

Единствено Христос предлага на човека нещо различно, ново, непознато до момента, Той се изправя пред скалата с гроба на своя приятел и извиква: „Лазаре, излез вън!“.

Христос заповядва на смъртта. Единствен Той може да ѝ заповядва, защото единствен Той е по-силен от нея, единствено пред Него тя е безсилна.

Дори и да се правим, че не забелязваме смъртта, нашето съзнание е подвластно на нейната неумолимост. Иисус казва на Марта: „брат ти ще възкръсне“. Ала тя не разбира смисъла на Неговите думи и си ги пригажда към своите представи: „зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден“. На което Христос отговаря още по-определено, по-ясно, по-категорично: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“.

Марта си представя възкресението като някакво природно явление, като нещо, което се случва като изгрева и залеза, като дъжда и вятъра, като част от цикъла раждане, остаряване, умиране. Марта още не знае, но съвсем скоро предстои със собствените си очи да види как Иисус заповядва на смъртта и мъртвият ѝ брат излиза от гроба, обвит в погребалните повивки, с които тя със собствените си ръце е обвила тялото му.

В един миг в съзнанието на Марта става промяна и тя изразява вярата си спонтанно, ясно и категорично: „Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света“. Марта разбира това, което св. Василий Велики по-късно ще изрази в поетичното богословие на своята Божествена Литургия: … И, като слезе чрез кръста в ада, за да изпълни със Себе си всичко, унищожи болките на смъртта и, като възкръсна в третия ден, и откри път за възкресение от мъртвите за всяка плът; тъй като не беше възможно Началникът на живота да бъде държан от тлението, – стана начатък за умрелите, първороден от мъртвите…

Всичко това става във Витания (днес Al-Eizariya, на около 2,5 км източно от Ерусалим), пред гроба на Лазар, пред очите на Марта. Това, което е невъзможно за човешката любов, пред което и нейната сестринска любов е безсилна – да преодолее миризмата на разлагащата се плът, е възможно за жертвената любов на Христос. След като четиридневния мъртвец Лазар излиза от гробницата, той е поет от топлите прегръдки на сестрите си Марта и Мария, защото вече не мирише, зловонието на смъртта е прекратено и е заменено от благоуханието на живота и новорождението.

Шест дни преди Пасха възкръсналият Лазар е на вечеря в дома си със сестрите си и с приятелите си. Вестта за неговото възкресяване от мъртвите се е пръснала из цяла Юдея. Всички се стичат да го видят, да го докоснат, да разговарят с него, всички следват Христос заради свидетелството на възкресения мъртвец.

Възкресяването на Лазар става причина за кръстната смърт на Иисус. Но Той вече е обърнал погледа ни, дал ни е нова визия за живота и за смъртта и ние знаем, че „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“.