Гражданската война в Русия запалва горите. Пламъците обграждат онези, които са в тях, онези, които са на конете си със своите винтовки и револвери. И парабелуми. Тези в пламъците, препускащи зверски, за да излязат от леса, са част от всички онези, които палят след себе си, за да може другите – онези, идващите след тях със своите винтовки, саби, картечници и револвери, гонещите ги – да останат обградени от огъня. Да изгорят в подпалената гора. Те да изгорят.
Югът на Русия. Гората гори вече от едната страна. Силното пращене на загиващите брези и борове се впива в мозъка, дълбае. Някак прилича на дърворезбите, на врязаните във веществото фигури. По къщите и в църквите.
Не е спал от около три дни и се обляга на едно дърво. В пропадането на съня чува, че ескадронът бучи покрай него и се отдалечава, съзнанието му се стреми да го вдигне, за да продължат тялото му и той с неговите хора, но в завъртялата се вече космичност на брезовите върхове, на небето с жестокото лятно слънце и нарисуваните облаци, вкуса на детството и ведрото с млякото – току що издоено, което бута и разлива по невнимание, а баба му казва само „Ай!” – той се срива до това отиващо към смърт дърво.
Шишарка.
Слава Богу, не след дълго завъртането го отпуска. Следите от шишарката са по бузата му. Събужда се на време, слава Богу, и става, преди огънят да е стигнал дървото, до което е рухнал. Бяга през гората, за да приближи своите. Няма как да ги стигне, естествено, защото е без кон. Убили са коня му, но все пак знае накъде са поели, знае какво възнамеряват.
И тогава вижда черната кобила. Оседлана е и пасе спокойно някъде на ръба на изгарящата вече гора. Оглежда се бързо – няма никой. Ясно е, че са убили стопанина. Взема я, а тя някак неочаквано волно и с охота (може би заради гонещия ги огън) се втурва в галоп, без да бъде пришпорвана. Или пък го прави не от страх, а защото отново е усетила на гърба си душа. Препускат, но на един ъгъл, почти прав – през гората минава отъпкан път – светът отново се срива под него. Кобилата пада рязко, прахта се забива в лицето му. Болка. Странно е, но не усеща да е счупил крака си. Успява бързо да се измъкне изпод черното и вече мъртво тяло на кобилата. Бездиханна е. Забелязва го в онази необяснима и неделима мигновеност на времето, в която вижда и конника върху белия жребец, който препуска срещу него с бясна скорост, и тогава вижда и това, че другият опира винтовката в рамото си, за да стреля отново.
Светкавичен изстрел. Чува звука на оръжието ясно, макар и шумът от пожара да се е усилил страшно. Чува как падат клони с трясъка, който само това загиване може да произведе. Поглежда през все още чакащите смъртта си клони към небето и вижда края.
После, в спомена, той не може да възкреси как е измъкнал от твърдия кожен кобур върху почти безчувственото след падането бедро револвера. Онзи на белия жребец е паднал веднага. Когато се надвесил над лицето му, видял, че от устата на простреляния излиза кървава пяна. Хрипове и пяна. Този с винтовката отворил за малко очи – косата му била руса – и го погледнал за малко. Сиви очи. Това запомнил човекът с револвера. Другият ги затворил след малко и притихнал.
Белият жребец отвел оцелелия при неговите си.
Всичко дотук беше преразказ. На нещо, което прочетох в романа на Гайто Газданов „Призракът на Александър Волф”. Срещнах се с този роман и съм благодарен, че стана така. Преразказът на сцената, разиграла се в гората от руския Юг, следва описаното в началото на тази книга.
Гайто Газданов е сред най-мощните на така наречената „руска емигрантска литература”. Някои казват, че надскача Набоков, че ръстът му е по-голям. Виктор Ерофеев се произнася така: „…откривайки за себе си Газданов, изпитах рядкото чувство за състояло се откровение. Газданов е значително по-фин и вълнуващ писател от Набоков.” Работата, знае се, не е в измерванията, а в полученото лично от общуването с текста. Така че, просто ще кажа, че аз получих много от текста, за който се захванах да говоря.
Геогий Иванович Газданов е роден в Санкт Петербург, но произходът му е южен, осетински. Гайто отговаря на Георги. Умалително от Георгий. Осетинците са наследници на аланите, езикът на тези хора е консервативна източноиранска реликва. Много ценна.
„Призракът на Александър Волф” е в голяма степен автобиографичен опус. Гайто Газданов е шестнайсет, когато се записва в Доброволческата армия на генерал Врангел. После запалените гори и бягството от тях го запращат в Констатинопол. Гимназията за млади белоемигранти се премества междувременно в Шумен и Газданов прекарва част от гимназиалните си години в България. Умира през 1971 г. в Мюнхен от рак на белите дробове, но след като е прекарал по-голямата част от живота си в Париж. Това е градът на екзистенцията му, в който пише все на руски.
Когато един автор те тласне към въ-образяването, което идва от възникналото заради думите му желание да се въ-образиш, т.е към дописването на неговия текст, значи, че си се запалил, че гориш. Аз започнах тази статия с моето до-въобразяване на онова, което е разказал Гайто Газданов. Разбира се, винаги, по принцип, си въ-образяваме, когато четем. Но голямата литература те кара да я надписваш. Което всъщност не значи да я завършваш или допълваш и поправяш, а означава, че те кара през въобразяванията си да я удържаш в паметта си и да я продължаваш. И да вникваш сиреч, да се вглъбяваш. Въ-ображение, което продължава. В този смисъл, може да се каже, че преразказът, с който започнах, беше моето въображение върху написаното от Гайто Газданов.
„Призракът на Александър Волф” се задълбава и в темата за паметта и спомена. Но при цялата необятност на това автобиографично по произход питане, книгата е много по-просторна. Не става дума за имитация на Пруст, но при все това и съдържателно, и стилистично прилики има. Заедно с това Гайто Газданов владее брилянтно традициите на руската класика и се разпорежда доволно добре с литературата и философията на френския екзистенциализъм, съвременен на неговия роман, излязъл през 1947 г.
Саша Волф оцелява, както вероятно вече сте се досетили. В онази горяща гора и в задавянията си от кръвта той не умира. Жребецът е взет от другия, но години по-късно Александър Волф ще напише в Лондон своя сборник с разкази I will come tomorrow. Там е описано случилото в онзи впепеляващ се лес по време на гражданската война в Русия. И Саша Волф наистина ще дойде. В Париж, но не защото търси съперника си от дуела в гората, за продължилото съществуване на който не подозира, а за да намери една жена. Но двамата от двубоя ще се срещнат.
„– Волф ме гледаше с напрегнато внимание, поприсвил неподвижните си очи.
…
– Помня го тъй, все едно беше вчера – казах. – Аз бях този, който стреля във Вас.”
Напълно съм убеден, че тази творба на Гайто Газданов ще ви зашемети. Поне за малко.
Даря Хараланова е преводачът и смея да кажа просто „великолепно дело”, а издателството е „Аквариус”. Диригентът Валерий Гергиев стои до голяма степен зад съживяването на тази релефна литература чрез многотомното й издание в Русия.
