Повече от 35 години са изминали от написването и публикуването на романа „Грехът на Малтица” от Лиляна Михайлова (1939–2010). Новото му – трето поред – издание доказва, че същинската, голямата литература винаги е била модерна и актуална. Да, „Грехът на Малтица” е модерна литература и по нищо не личи, че този роман е писан по тоталитарно време, т.е., че е трябвало да бъде сътворен „в духа и буквата” на т.нар. социалистически реализъм. „Спасил” го е може би отдалеченият във времето исторически сюжет, при който не важаха с такава сила постулатите за класовост, партийност, пролетарски интернационализъм и исторически оптимизъм.
Видно е и друго. Че в тази книга няма нито разкрасена етнография, нито приповдигнат, показен патриотизъм, аксесоари, които задължително се лепяха към произведения, свързани с националноосвободителните борби. Пред нас е прекрасно разказана човешка история за скрития подвиг на една проста, неука, селска жена; история, напълно правдоподобна и едновременно с това фантастична, съ-отнесено към традиционните представи за героизъм, морал, грях, изобщо за индивидуални и колективни човешки ценности. Грехът на Малтица, заявен в заглавието, дори не е никакъв грях. Ако днес или даже преди половин век това, което й вменяват като самопоругаване на женската и съпружеската й чест, бъде подложено на морална преценка, то би се оказало само незначителен компромис, при това благороден, а ако го измерим със сегашните мерки, би се приело като нравстен анахронизъм и отживелица.
Тъй че у Малтица грях няма, има лъжлива, клеветническа, клюкарска заблуда от страна на т.нар. обществено мнение. Обстоятелствата я поставят в невъзможност за самозащита, в състояние на безизходна безпомощност; това е принудително себепожертване, за да бъде опазена свещената конспирация на бунта, от една страна, и от друга, за да бъде спасен животът на обичания мъж. „Грехът” е и ще си остане тайна, неподозирана и неоценена дори от съпруга на Малтица. Поуката е, че мъжете плащат за свободата с живота си, а тя плаща с честта си. Плаща и с нероденото си дете.
Значи за такъв не-грях става дума в този роман, за една индивидуална трагедия, проектирана върху фона на драматични исторически събития. Последното изкушава да определим „Грехът на Малтица” като исторически роман. Грешка – романът не е исторически, макар фактурата, върху която е апликиран сюжетът, да е историческа. Тук няма батални сцени, няма баташки кланета, отсъстват и емблематичните пиедестални фигури на апостоли на свободата, няма и лозунги, клетви и пр. аксесоари, присъщи на жанра в „каноничния” му вид, отсъства въобще опитът за документална историческа възстановка. Романът е по-скоро камерна драма, историята е разказана някак антиепично, приглушено, подобно на битово-лирическо житиеописание. В това отношение „Грехът на Малтица” рязко се отличава от други, определяни като образци на т.нар. исторически роман, в които се имитират битът, езикът, преекспонира се колективният и индивидуалният подвиг, а врагът, поробителят се чертаят само в отрицателни краски, в духа единствено на упорито насажданата омраза.
Не отричам турското робство, напротив. Но едновременно с това не приемам тоталното отрицание спрямо субекти, изповядващи друга вяра и имащи по-различни бит и обичаи. Лиляна Михайлова е избрала сюжет, който обвързва съдбите на хора от различни етноси и различни религии, съжителствали векове наред в изконно българските земи, но не всякога и не непременно противопоставяли се вражески един другиму. Българката Малтица още невръстна е спасена и прибрана от един турчин, който, не знаейки произхода й, я приема в бедното си семейство като свое дете. Но щом узнава, че тя е християнка, я поверява на българско, отново бедняшко семейство. Така героинята формира в себе си една двойственост, при която на преден план се изстъпва човечността; тя не въздига в култ нито етническата, нито верската принадлежност, а споделя толерантността спрямо другия, различния. Малтица е неука, тя има само практическия опит от живеенето в една или друга среда; тя помни и цени доброто, което е получила, и му отвръща с добро. Лиляна Михайлова великолепно изгражда образите и на двата етнически типа – и на българи, и на турци. Може да прозвучи грозно за някои чистофайнически уши, пригодени да чуват само хули за друговерците, но образите на турските персонажи на места са дори по-убедителни от тези на българските, без да будят непременно негативни емоции у четящия.
Във втората част на книгата се очертава един сюжетен център, характерен и за българската, и за балканската литература и битност – кафенето. Отдавна е установено, че кръстопътят, ханът, кафенето са маркери на балканската социокултурна идентичност. Тези топоси носят в себе си магията на живеенето и общуването по нашите географски ширини. При Лиляна Михайлова кафенето се превръща в сцена на драмата, която трябва да изживее Малтица. То е символният кръстопът, събиращ и разделящ героите, обитаващи една и съща земя, но изповядващи различни национални идеали. А тъкмо те в даден момент ги превръщат от аркадаши във врагове. Кафенето като знаков персонаж в повествованието разкрива и общението между етносите и религиите, и „кастовите” им различия; тук се изявява и болната порода на предателя, двуличника, келепирджията, който така плодородно вирее във всички обществени условия у нас. Неговото полуявно, полуприкрито присъствие е по-опасно от откритата агресия и жестокост, проявени (без да са пряко демонстрирани) при трагедията около потушаването на въстанието. Предателят, мекерето, става и физическият палач на Малтица, докато клюката, мълвата, скалъпеният неин „грях” я убиват душевно.
И не на последно място – за стила и езика на на романа. „Грехът на Малтица” по нещо наподобява, без да копира, духа на произведенията на Иво Андрич. Той излъчва една обаятелна мекота и приглушеност, един ненатрапен балкански колорит, характерен за босненския писател, при който симпатията и антипатията към героите от двата „лагера” са така фино балансирани, както е не в литературата, а в реалния живот. Езиковото своеобразие заслужава специално внимание. Удивително е колко деликатно тук са смесени книжовни, диалектни и турски езикови форми. Лексиката не е изкуствено архаизирана, този начин на писане издава стилистично безсилие в редица уж исторически повествования. У Михайлова няма дума или израз, които да звучат претенциозно, словото се излива плавно и мелодично, дори употребата на нетрайно влезли в разговорната ни реч турцизми е разбираема в смисловия контекст на фразата. Заедно с това имаме една плътна, жива проза, изпъстрена с оригинални метафори; тя нито за миг не отегчава, нито пренапряга читателя. Което не означава, че в романа липсват потресаващи сцени, напротив, има ги, и то точно където трябва. Но те са освободени от фалшива героика и патетика – и поради това звучат с такава жестока сила.
Накрая нека благодарим на издателство „Лексикон” и на личния избор на Деян Енев, защото благодарение на тях „Грехът на Малтица” се върна в литературата ни, за да се убедим колко е съвременен и дори актуален този роман в разделното ни сегашно време и за да си напомним, че съществуват автори и творби, към които сме в дълг – и този дълг трябва да се изплаща.
На главната страница: кадър от едноименната телевизионна новела от 1985 г.
