„Не съм човек, който знае отговорите на големите въпроси, и това е част от моето писане – търсене, колебание, несигурност.” Разговор на Митко Новков с Георги Господинов.

Интервюто с Георги Господинов стана след тежка уговорка – направихме я първоначално на 27 април на площад „Славейков”, когато в чест на 150-годишнината на Пенчо Славейков поети, писатели, литератори, граждани четоха стихове пред паметника на двамата Славейковци. После нещата се завъртяха и срещата ни все не можеше да се получи: майски празници, Панаир на книгата, 24 май, „Пловдив чете“, стихосбирката „Там, където не сме” – звъня, пиша, напомням, Георги Господинов не отговаря. Зает е, ясно, но уговорката си е уговорка – продължавам да настоявам, докато най-накрая не се поразсърдих малко и най-сетне уточнихме кога и къде. Но пак не стана веднага, пак се наложи промеждутък… Когато най-после се срещнахме в Дома на архитектите на 28 юни, Жоро ми каза с усмивка: „Да кажеш и това, че съм се дърпал и че не се натискам за интервюта. Да се знае за протокола!” Да, така е, да си известен писател в постмодерната медийна епоха не е лесно – ако се поддадеш на журналистическия натиск, може хич да не ти остане време за писане. Само че и аз, и Георги Господинов знаем, че Портал „Култура” не е обикновена медия, че донякъде той не е и изцяло медия, а много повече пространство, топос, където културата, изкуството, смисълът имат уютен дом. И да говориш за Портал „Култура”, е все едно да говориш вкъщи пред най-близките си. Та нека този разговор така бъде възприет – като домашно говорене с близки хора и скъпи приятели, на които всичко можеш да кажеш, без да ти се разсърдят и без да се фръцват обидени. Това не е разговор на журналист с известен писател, това е разговор между двама приятели.

Митко Новков

„Там, където не сме” – новата ти стихосбирка, събра в Дома на архитектите страховит брой публика. Аз закъснях и почти не можах да вляза, видях отвън пред вратата и проф. Богдан Богданов и двамата чинно се опитвахме да те чуем, без да те виждаме, а в залата – в залата млади хора, по земята насядали, ловят всяка твоя дума… Прекрасна сцена, великолепна! Но в същото време – това обаче не те ли плаши, такава отговорност? Защото би било страшно да разочароваш тези млади хора, страшна е само мисълта за това, че може да ги разочароваш в някой миг…

Да, много е натоварващо, отговорно е някак. Всъщност страшно се радвам на тези млади хора, които не идват там, защото са ти приятели, не идват там, защото си редактор на „Литературен вестник” (какъвто не съм) или пък някакъв друг и те са зависими от теб, не идват там, защото си примерно критик или защото, както казах, са ти приятели – няма кой да ги закара там, освен любопитството. И това беше много хубаво, впечатли ме, помолих да ги снимам. За мен е много важно фотографите (ако има фотографи) на едно такова събитие да снимат не автора, а лицата на хората, които са там. Защото те са събитието.

Какво усети у публиката? Каква енергия?

Светло, доброномерено. Това бяха хора, както ми каза Албена Хранова, която представи книгата заедно с Иван Теофилов – благодаря им специално! – това бяха хора, които довършваха на глас стихотворенията. Хора, които слушаха и реагираха абсолютно спонтанно и добронамерено. Нещо, което страшно ми е липсвало винаги тук в България.

етосът

Добронамереността?…

Да, този етос, това умение да се зарадваш на онова, което другият прави. И когато дойдат такива хора, родени вероятно тогава, когато е излязла предишната ми стихосбирка – а тя отдавна излезе (смее се), виждаш чистото любопитство, любопитството само по себе си, интереса сам по себе си… Дойде един млад актьор, Станислав Кертиков, на 23 години, който имаше рожден ден, но много държеше да дойде и да го празнува там, четейки текстове от стихосбирката ми. Начинът, по който той чéте, начинът, по който слушаха тези хора, двадесетгодишни, е… как да ти кажа, ами пречистващ. След всичко, в което така или иначе сме затънали, е много пречистващо усещане. Там бяха, разбира се, част от поетите, които сега са тридесетинагодишни, на някои съм бил редактор, но и поети – прескачаме едно поколение, – като Иван Цанев, Екатерина Йосифова и Иван Теофилов, разбира се, който направи много етически важен жест. Неговото присъствие е не само поетически, но и етически важно…

Защо го четеш така?

Защото Иван Теофилов и другите, които изброих – Иван Цанев и Екатерина Йосифова, са от малкото, които удържат все още етоса да си поет. Защото да си поет е етос: то е излъчване, поведение, бавност, достойнство – всичко това в едно. Тоест отношението към думите: начинът, по който пишеш, и начинът, по който се държиш, да са в синхрония. Това ми е важно у тях. И те наистина ми дават много кураж, тези трима поети, и човекът у всеки от тях… Иван Цанев беше може би първият голям жив поет, когото срещнах. Беше на „Южна пролет”, вече бях издал стихосбирка, „Лапидариум”, но като човек от Ямбол не срещаш всеки ден поети, не си в средата… И тогава го видях в Хасково на „Южна пролет”, и от него получихме наградата заедно с Бойко Пенчев – аз за „Лапидариум”, той за „Стихосбирка”. Много е важно кой ти подава ръка в началото. Аз съм я разказвал тази история, но ще я разкажа пак, защото е смешна: когато видяхме Иван Цанев и наобиколилите го други поети, по-възрастни от нас, че и софиянци, ужас, конкуренти, си казахме: „Ами ние никого не познаваме, какво правим тука?!” И си взехме раниците, и си тръгнахме към хасковската автогара. Настигнаха ни по пътя, казаха, че трябва да се върнем. И се оказа, че са избрали нашите книги – на студенти, дошли от селата (смее се). Но е много важно, особено когато си млад поет, да срещнеш такива хора, етически важно е… Впрочем думите на Иван Теофилов от премиерата могат да се прочетат в „Култура” („Отворено писмо до Георги Господинов”, бр. 20/03.06.2016), той е ясен, казал го е там.

А хора от твоето поколение, които са ти етически важни по същия начин?

А, сега ще ме вкараш в изброяване на имена (смее се). Няма да ти кажа, за да не разберат и да се променят. Тук лесно се трупат разочарования.

Може и без имена, просто като поведенчески модели?

(Въздъхва.) В този момент наистина не искам да отговоря. Добре, липсват ми хора с обем, широко скроени, любопитни. Много динамично се променят тези неща, трябва да мине време, да видиш другия в различни ситуации. Едно е да си свестен и добър в ситуация на нормалност, да речем, друго е да попаднеш в ситуация на избор. Едно е да отказваш на думи, когато никой не ти предлага нищо. Лесно е, как да кажа… да си достоен и да отказваш, когато не те канят. Много е лесно да запазваш маргиналност, когато…

…никой не те центрира, така да се каже!

Най ми е любимо в българската литература, когато флиртуваш с маргиналността, а всъщност си институционално някъде поставен. Много обичам също някой от телевизионния екран да ми обяснява колко не обича публичните изяви. Също хора, които никога не са излизали с позиция, за да не си развалят рахатлъка. Има един специфичен такъв тукашен мачо, мачо-оплаквачо, как да го нарека… мачизъм наопаки… Хайде, ще си го формулирам по-нататък… Че ще избягаме от литературата (усмихва се).

Добре, връщаме се на стихосбирката. Ясно е, поне според мен, къде още не сме, но неминуемо ще отидем, но тук, тук и сега на тази земя къде не сме?

Познаваш ме достатъчно добре, и то през книгите, надявам се, което е най-важно, и знаеш, че аз всъщност нямам ясни отговори… Не съм човек, който знае отговорите на тези големи въпроси, и това е част от моето писане – това търсене, колебание, несигурност. Вяра по-скоро в тленността, по-скоро в чезненето, отколкото в крайната истина. Когато писах тази книга „Там, където не сме” – тя е писана доста време, 12-13 години, писана е по различни улици – улици тукашни и тамошни, но в същото време си даваш сметка накрая, че пренасяш самотата си през всички тия граници, независимо къде си. И понеже вътре има два важни, гранични топоса – първият е на детството, където вече не сме, то обаче е много важен маркер, важен импулс изобщо; и другото на смъртта, където още не сме. Искам да кажа, че по онези чужди улици много повече се доближавах до това тук. Имам предвид тукашната биография на детството и смъртта. В онези улици там много по-ясно ти се явяват детството и смъртта, хайде така да го кажем. Някакво биографично детство и смърт, някакви български, ако щеш, детство и смърт.

детството

А защо детството се превърна в толкова важен хронотоп, хайде така да го речем, научному, за твоето писане, пък може би и за теб самия?

О, това е отпреди още – и от „Черешата”, и от „Естествен роман”. Детството е страшно важно, но то е някак си и етически важно. Аз се опитвам да търся в детството решения за онова, което тук се е случило, или не се е случило. Разбира се, детството и смъртта са свързани. В един епиграф от „Физика на тъгата” Гаустин казва: „Има само детство и смърт и нищо по средата”. Това именно са безкомпромисните времена на човека, най-автентичните и безмилостните. Онова, което е по средата е предвидимо, разграфено и по необходимост унифициращо, компромисно.

Освен това, остарявайки, природата е милостива към нас, защото някак си отиваме в детството си назад и ще умрем като деца, което е щастливо, което е хубаво решение (засмива се) – да си отидеш в някакво безпаметно детство. Детството е и време на безсмъртие, там си практически безсмъртен. Там всичко, което ти предстои, ти предстои. Детството е абсолютно знание, отвъд езика знание, което постепенно губиш. Когато езикът дойде, знанието ще си е отишло. За мен порастването е просто дълъг опит да прокопаеш с лопатката на езика тунел до онова знание на детството, обречен опит най-често.

В последните години обаче като че ли детството някак си по-ярко, по-постоянно е заявявано в книгите ти?

Май си прав, през последните години стана по-силно. Нямам ясен отговор, ако очакваш такъв. През 2013 г. по време на протестите написах един малък текст, мисля, че в Портал „Култура” беше  – „Децата ни гледат”. Понеже тук ни липсват пластове култура, религия, ако щеш, цели пластове ни липсват, няма Бог и цар в това анархическо наше живеене, и тогава ако има нещо, някакъв морален императив за нас, все ми се струва, че той е детето. Детето, което сме били, но и нашите деца, които ни гледат. Като етос… Ако вземем думите на Кант за звездите над нас и моралния закон вътре в нас, бих добавил към тях и детето. Едно дете, което ни гледа.

А как ни гледа това дете?

Който е имал дете, го знае… (замисля се). Знаеш ли, децата са и милостиви, и немилостиви, без да го знаят. Понеже говори природата в тях. Понякога са отвъд доброто и злото, това може да бъде и страшно. Понеже правих сега тази видеоакция „Шамарената фабрика” – избрани кадри от български филми, където се раздават шамари, накрая исках да завърша с нещо тихо. И намерих един кадър от „Таралежите се раждат без бодли” с едно момче, Иван Аршинков се нарича, в ролята на момчето Наско. Та на това момче Наско преди това са му опъвали ухото и има един кадър, 2 секунди само – детето си вдига главата и гледа така, изотдолу някак, и в този поглед я има и обидата, която ще се натрупва с годините, която няма да бъде забравена, но няма да бъде изречена, има я и оная тъга на: „Защо бе, татко?”, или мамо, или друг някой възрастен, и лек, едва видим гняв, който също ще се натрупва, той е свързан с тази неизговорена тъга. Не омраза, по-скоро тъга и обида, и все пак любов. Въпреки че сте такива идиоти, обич, обичам ви. Това може да се открие в очите на дете. Ако нещо, което правиш, можеш да го направиш, когато те гледа дете – направи го, ако не можеш да го направиш, значи не трябва да го правиш изобщо.

Твоето дете-Минотавър във „Физика на тъгата” така ли гледа – като Наско от „Таралежите се раждат без бодли”?

Може би да, по-скоро трупа тъга. Но трябва да призная – отделно от това – че имах доста хубаво детство. Както казват: „Поне не са ме били” (засмива се). Глупаво изречение е, знам (смее се). Покрай тази изложба „Шамарената фабрика” много хора, без да ги каня, започнаха да разказват истории, всеки си спомня някой шамар. Оказа се, че всеки от нашето поколение, а и не само от нашето, помни поне един шамар. Несправедлив, справедлив – няма значение, помни обидата от този шамар, не болката, а обидата… Останало е онова „Защо?” След края на „Шамарената фабрика”, след разговорите там все повече ми се върти в главата, че ние сме едно общество от пораснали бити деца. И част от неслучването ни като общество лежи там. И като казвам бити, нямам предвид само шамарите, а всички ония малки или големи травми, обиди, неглижиране. Невидимите деца от онова време ще станат невидими деца после. Не се прави общество от невидими деца, от шамарени деца. Когато пораснат, те имат два варианта: да шамарят на свой ред, което се случва най-често. Или да се оставят да бъдат шамарени, защото така са свикнали. Докато работих по тази инсталация, попаднах на едно национално изследване от 2012-а, на НЦИОМ, където излиза, че 70% от родителите одобряват шамарите над детето. И си казах: „Ама чакай, това са същите ония деца, шамарени някъде през 60-те и 70-те?!” Значи тази поточна линия трябва да се спре някъде, защото шамарената фабрика си върви и днес. Човек, ако мине по градинките, ще го види. Не юмрук в зъбите, шамарът е по-лошо – ти, който си отгоре, който си небето на това дете, да му опънеш ухото, да му покажеш колко е малък като човек, нищожен, лесно унижаем. Да си знае то, че винаги ще има един шамар наблизо, ако тръгне да прави нещо по-различно.

Ти твоя първи шамар помниш ли? Не си шамарен, да, но метафорично…

Да, да, помня го ясно, но то е глупост някаква, в училище, едно несправедливо обвинение в четвърти клас. Абсолютно несправедливо, за някаква дреболия, от заместник-директорката. Че съм странял от общите мероприятия и игри. Не знам защо се разкрещя, имаше някакъв неясен личен момент. А аз бях просто адски срамежлив и затова. Но как да обясниш… Оттогава остана онова чувство да си винаги виновен, без да знаеш защо. Онова време работеше здраво с вината. Някои хора продължават и днес. Шетат като морална полиция из фейсбук, карат се, дърпат уши, крещят. Ако някой трябва да бъде обвинен за нещо, аз съм винаги подръка, лесен съм за обвинения, нося на бой. Но сега искам да ти отговоря на въпроса за Минотавъра, понеже рядко говорим за литература тук, а това много ми липсва, разговорите за литература.

Няма с кого или защото не е прието?

Не, просто не си говорим за литература! Говорим си за много други неща, но не си говорим за литература в този смисъл, в който сядаш и раздълбаваш някаква книга в частен разговор. Някак си авторите, хората са ни по-интересни от книгите, авторът ни е по-интересен от написаното и това лесно преминава в друг тип говорене – леко клюкарско, леко кой какво взел, кой какво дал…

Питаше за детето и Минотавъра… „Физика на тъгата” се роди точно от този образ – на едно момче, което стои до прозореца и гледа през него някъде в следобедите на 70-те, оставено само, защото родителите са в града, на работа. Живял съм наистина в тези стаи на 70-те – полутъмни, понеже са на приземен етаж, за по-евтино, и героят на романа живее там, в един град като Тополовград. Помня ясно целия страх и усещане за изоставеност, които те карат да стоиш с гръб към стаята, на самия перваз, най-светлото място, където светът се чувства все пак. Колкото и да е, минават двама човека или една кола на три часа (усмихва се). Та този образ на момчето, което гледа през прозореца хората като крака и ги съчинява – през обувките, цървулите и сандалите им, котки и крака – това беше образът, който в началото тръгна. И исках да го свържа с митологическо същество, което… И кое, кое, кое е най-близкото до тази изоставеност и заключване в мазето – да ни заключват в мазетата беше част от наказанията, знаеш, на онова време…

Така не съм наказван, честно казано…

На тъмно стоиш за половин час… И тогава ми дойде идеята за Минотавъра, че Минотавъра не е чудовището, което знаем от митологията, а едно изоставено дете, заключено от баща си в мазето на двореца. От тия два образа, пак от детето тръгна тоя роман.

безсловесните

А не е ли свързан този образ, а и романът ти с един проект, тръгнал преди време, „Митовете”, наченат от шотландското издателство Canongate Books по идея на Карън Армстронг? Защото покрай този проект много български „митологични” романи излязоха – на Мария Станкова „Каталог на душите По”, на Красимира Зафирова „На друг език”, на Женя Димова „Ела и съдините”, на Любов Кронева „Кирка и сънищата”, българският конкурс пък спечели „Сабазий” на Кристин Димитрова… Доста бяха и преведени – на Маргарет Атууд „Одисеята на Пенелопа”, на Джанет Уинтерсън „Тежестта”, на Дубравка Угрешич „Баба Яга снесла яйце”, а Виктор Пелевин дори се обърна към твоя герой, Минотавъра – с друг ключ, разбира се, с „Шлемът на ужаса”. Твоят Минотавър от същия проект ли се роди, или е, така да се каже, независим от него?

Вероятно има някакво въздействие, защото помня ясно този проект. За съжаление, той угасна, потъна някъде. Но така и не написах за него. Имах идеята за романа още като заминах за Берлин през 2008-а. Нищо не написах тогава, само четях и нахвърлях някакви скици.

Какво четеше – ми е интересно – за романа?

Ами четях, много физика четях. И Овидий, Вергилий, Данте… Всичко за мита. (смее се).

Сериозно?! Ама то в романа няма много физика…

А, има, има там накрая малко. Ама за малкото физика трябва да се прочетат много книги (смее се). Четях много за фрактали тогава, мислех това да бъде, около фраталите… Структури на хаоса, Пригожин, теория на разсеяните системи, ей такива неща. И в крайна сметка тогава вместо романа написах „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”. Идеята за роман се трансформира в пиеса. Виждах се с Гочев тогава, Димитър Гочев, вероятно и това е повлияло да тръгне нанякъде. Но така и не се включих в проекта, не го написах тогава.

Имаш във „Физиката” една тема, която е просто страхотна, дори си спомням страницата – 194-а като че ли беше – за разбитите скелети на динозаври по време на бомбардировки, за убитите животни във войните. Сега говориш за детството, което колкото повече преминава, толкова повече трупаме език… Имаш ли се за говорител на безсловесните?

(Усмихва се.) Хм, хубаво, много хубаво звучи… Не, нямам това самочувствие, но страшно ги обичам. Всъщност да, това е много добро определение. В „Черешата” има едно стихотворение, „Тайните вечери на езика”…

„Обичам вечер порция език…“

„Език на немите, на тези преди нас…“ Значи, аз включвам тук – без да се обижда никой, и кравата, овцете, бивола, мравките. Детето, понеже е на тяхното равнище, някак си вижда всички тези малки неща, върху които ние стъпваме с обувки 45-и номер. Всички тия малки невидими убийства, които извършваме, малки сутрешни престъпления. Страшно обичам безсловесните. Аз съм израснал първите 7 години на село, сред животни, сред точно тези безсловесни. Някак първите ми разговори реално са с тях. А и когато като дете си оставен на себе си по-късно в града, ти тогава общуваш с всичко, което ти е налично, подръка. И си говориш тайно с всякакви животни и дървета. Историите, които написах, „Черешата на един народ” и „И други истории”, са посветени на тези хора, безсловесните хора, да речем, които не друго, но просто никога не са вярвали, че тяхната история е важна. Ако нещо ми е повлияло, те са ми повлияли страшно, цял ред близки от моето детство. Те разказваха така, както би разказвал Маркес, без да си имат понятие кой е Маркес – целият магически реализъм на тия устни легенди, истории… Много във „Физиката” има от тях – за човека, който имал ангелски крила и който живееше на съседната улица, – аз помня къде живееше точно този човек. От друга страна, когато ги накараш да разкажат история за себе си, ако им сложиш този микрофон, те няма да могат да кажат нищо. И когато ги питам: „Защо?”, защото съм се опитвал да събирам истории за „Аз живях социализма” например, те ми казват: „Ама каква ти моя история?! Аз нямам история, аз не съм важен! Ние сме като мухите – може и с нас, може и без нас” (засмива се). Това е втълпено и от патриархалността, и от социализма, разбира се. В България тече един патриархал-социализъм – обратното на това, което социализмът претендира – еманципация и т.н., тук има обща смесица между патриархат и социализъм. И част от това е неглижирането на личността, неглижирането на историите на тия хора. Историите на тези, които не се появяват на първа страница на вестника, историите на тези, които са бедни и живеят в приземните етажи… Гледам сега, има млади режисьори и писатели, които се опитват да описват този живот, но не изпитваш емпатия, то е съчинено описание. Някак си не те боли, отвън е. Няма го това усещане за бедност и че животът си е отишъл и повече няма да ти се случи нищо хубаво.

А кога усети потребност да станеш точно ти разказвач на техните истории? Кога разбра, че точно това е важно за писането ти, и как го разбра?

Просто пишеш и докато пишеш, разбираш неща, които преди не си си помислял. Аз не съм от писателите, защото има такива писатели, за които бъдещата им книга е като периодична таблица, в която той знае в кое квадратче кой елемент ще сложи – кой, кога, къде и как. За мен нещата, които пиша, са по-скоро…

Интуитивни?

Ами да, някаква емоция, някаква такава интуиция, нещо летливо… Да, меланхолия или някакво такова нещо. Някакво усещане по-скоро, напипване на неща, които те засягат лично, а след това може да се окажат важни или неважни за другите. Това е рискът. Когато започнах „Физика на тъгата”, наистина мислех, че някаква особена меланхолия е завладяла поне Европа през последните години. Натрупана, неизговорена тъга. И тръгнах с идеята за българската тъга, за българската меланхолия, но след това се оказа, че тя не е само българска.

Добре, завърши „Физика на тъгата” с емпатията, меланхолията – беше ли изчерпан емоционално, след като я завърши, защото това е много, поне според мен, тежко изпитание – да изкажеш тъгата на цял континент?

Ох, то е адски особено и да, може да се каже изтощително. Писах я дълго, писах я бавно и трудно, писах я на различни места… Написах началото най-накрая – тази история с дядото, мелницата и изоставеното дете дойде най-накрая в едно село тук близо до София…

И „Аз сме” ли дойде най-накрая?

„Аз сме” – да, да, всъщност дойде накрая и то дойде накрая. Човек изведнъж като види всичко, което е направил, си казва: „Ама аз самият съм този и този, и този, всички тези хора”. И като свършиш писането, излизаш от едно време и влизаш в друго време, сменяш времена. Това е много особено усещане, не си адекватен. Не го казвам, защото романтически звучи, а защото наистина потъваш в други герои в друго време. Това наистина е емпатия. И като излезеш, си абсолютно зашеметен. Неслучайно си потроших крака веднага след това, та някак си да ме настигне времето, малко да се събереш (смее се). Да лежиш и да се събереш, защото тия различни писти – на онова време в романа и на това, в което си, са различни. А и имаше много очаквания, натрупано очакване имаше, премиерата на книгата в „Сфумато”… Получаваш отзиви, писма… Разбира се, когато не си писал роман цели 12 години, хората вече имат други очаквания, критика, така, така… и се оттегляш в това счупване (засмива се). Между другото, в романа има такова изречение: „Тъгата прави костите чупливи”. И това е абсолютно вярно, мога да кажа, че е медицински вярно. Не метафорически, а абсолютно буквално вярно (смее се).

щастието

Питам те, защото това е възможното обяснение за големите периоди, през които твоите неща се появяват – емпатията изчерпва, емоционално изчерпва и човек трябва да се събере наистина, за да продължи…

Виж, това е много важно, защото човек може да блесне с една книга – има много такива случаи, и след това или да се самозабрави, или да спре, или да каже: „Аз пък ще ги бича тука през 3 години, щото пазарът иска това”. Но ако следваш някакъв твой процес на натрупване, си имаш собствена скорост, уважаваш бавността си. Сега при мен така е станало, пиша романи на 12 години. Това за издателите, особено чуждите, звучи просто странно… Когато „Естествен роман” беше публикуван, веднага ми казаха: „Ама давайте втори, докато още пишат за първия и ви знаят…”

А ти?

Ами не ми пука, имам си моя скорост, не съм в играта ви (смее се)! Понякога трябват 12 години. Ставаш внимателен, защото… (замисля се), защото то е отговорност към теб самия. Човек си избира: можеш да издаваш всяка година, всяка година да правиш филм, да пишеш роман с идеята, че той ще стане филм – това е съвсем друго писане, а може да си останеш в езика и в нещата, които те вълнуват, и те да те теглят бавно или бързо, вече според тяхната скорост. Тук да посъветвам и младите (смее се) – с всяка следваща книга става все по-трудно и по-трудно. Не става по-лесно, напротив. Идеята, че се научаваш и караш напред, не е вярна, поне ако искаш да си отговорен пред себе си и пред читателите. Защото, знаеш ли, те се сменят, читателите… Мога да разкажа 2-3 истории, за да не обяснявам: пак млади читатели, на 19-20, които ми казват: „Ами ние започнахме с „Физика на тъгата”. Казвам им: „Започнали сте с най-трудната книга, защо?” И едно момиче каза: „Тази книга ми подрежда хаоса, който е в мен”. Друг един: „Ние не говорим много с моите родители, а като чета това, аз започвам да ги разбирам, те ми стават по-ясни”. Директно едно момиче ми каза: „Вие всъщност описвате оная култура на мълчание при соца, когато вие сте били деца, сега сте на възрастта на моя баща, и имам същия проблем с моите родители”.

Излиза, че мълчанието между родители и деца е константна величина?

Мисля, че сега е по-малко, но тази идея, че детето не е като големите, още я има: „Марш в детската стая, защото си говорим нещо важно!” Тези невидими деца продължават да съществуват.

Кои свои четения, читатели тук или по света няма да забравиш?

Едно четене в Сора, италианско градче на 300 км от Рим, там е роден Виторио де Сика, режисьорът на „Крадци на велосипеди”. Двама братя на нашата възраст, които си имат свой книжен клуб там, прочели книгата, отишли в Рим, намерили издателката, попитали: „Как може да доведем автора тука?” И така се случи, че бях в Рим като финалист на „Премио Стрега”, те дойдоха, взеха ме с кола, пътувахме един топъл следобед италиански 300 км, в Чочария, през малки такива селца, скалисто-песъчлива почва… Беден район. И през целия път аз си виках: „Защо отивам там? Кой ще дойде някъде на майната си?” Пристигаме, отпред народ пред залата и това беше най-хубавото четене, което съм имал някога. В една зала като тука в Дома на архитектите – пълна зала, бяха дошли хора от съседните села, градчето Сора е около 20-30 хиляди, беше препълнено. Една жена беше донесла торта и на нея написано „Аз сме” на италиански. Те знаеха книгата, говореха си с реплики от книгата. Казваха: „Прочетете това! А сега прочетете за Жулиета, която чака Ален Делон пред киното в Ямбол!” Аз чета, после ги питам: „Добре де, ама тая история е локална такава, какъв ви е на вас Ямбол?! Ние в соца не сме пътували много, тази Жулиета Ален Делон ѝ е копнеж някакъв”, а те: „Не, не, това е история за нашето градче Сора”. И ми казаха нещо много-много хубаво: „Дали си на 300 км от Рим или си на 300 км от София, както е Ямбол, ти обитаваш вече едно и също място…” Това е особената култура на малкото, провинциалния град, далеч от центъра и от света. Култура на усещането, че светът се случва там, където не сме. И си помислих сега, след като го изказах, че има някаква връзка между „Аз сме” и „Там, където не сме”. Винаги имаш притеснението, когато пишеш такава книга, че е твърде българско – какви ми ги разказваш за соца, кой го интересува? Но всъщност отиваш в Сора, или в Сардиния – бедната част, обърната към Африка, имах там четене на открито, хората си бяха донесли столове, на един фестивал прекрасен. И тези хора, в Сора или Сардиния, така слушаха литература, така питаха, така се смяха, преживяваха всичко това и човек си казва, че ето, личната история е разбираема навсякъде, тя говори. В Цюрих, богато място, съвсем различно от Ямбол, от Сора, от Сардиния, един човек на моята възраст ми каза: „О, това е моята история като момче, нашите бяха богати – не в приземие, не в подземен етаж, но аз живях така, с това усещане за изоставеност в следобедите като дете – това е лично мое усещане.” Няма да забравя и едно четене в село Житница тук, прекрасно, оттам имам две приятелки – една жена на 80, леля Ана, и Мария, библиотекарката, които пътуват навсякъде, където имам четене, те знаят нещата ми наизуст, обичат ги и това, това ти дава кураж. Имаше едно четене пак в Италия, в Порденоне, тогава видях за последен път Умберто Еко. Отиваме към нашата зала, една голяма опашка се извила, 15 минути по-рано, и си викаме с моята издателка Даниела Ди Сора „Ей, за кой ли е тая опашка?”, а моят преводач Пепино (Джузепе дел’Агата) казва: „Ми как за кой, за тебе?!”, а издателката: „Да бе, да, на мои книги няма такива опашки!” И отиде да пита: „Извинявайте, за кого чакате?” – „За Георги Господинов”, а тя: „Е, аз съм щастлив човек вече, издател с такава опашка за негова книга” (смее се). Ей такива неща много зареждат.

А какво извикват у теб – щастие, гордост?

О-о-о, гордост не, аз съм много притеснителен човек, все още. Но щастие да, страхотно щастие, някак дори инфантилно щастие, усещане такова, че искам ей-сега тук да имам български приятели и те да видят и да се зарадват. Да си кажат: „Ами ето, значи става, може! Може с литература, може от малка някаква страна, да развълнуваш други хора, които са разглезени от голяма литература на собствения си език…” Ей такова някакво усещане да го споделиш с твоите хора, да го види дъщеря ти примерно и да си каже: „Ей, виж, тези хора са дошли тук заради баща ми, заради неговите истории!” Бащински суети. Веднъж някой попита Рая: „Какво е баща ти да е писател?”, а тя: „Ми… Всъщност вкъщи е същото като при всички бащи, само дето седи повече пред компютъра” (смее се). Детето не те гледа като писател-неписател… Много е зареждащо това, на тия четения! Най-хубавото нещо, което чух покрай „Физиката”, бяха два реда от една жена от болницата, преди тежка операция, отчаяна вероятно жена: „Чета сега „Физика на тъгата” и оставам с усещането, че ми се живее.”

У-у-у, страхотно е това!

Да, много силно, много. И те зарежда, че си дал някаква утеха. Знаеш ли на колко хора не им се живее вече? Ние не си даваме сметка за това. На много хора не им се живее вече – и тук, и навън. Сетих се още нещо за четенията – точно в деня на парижките атентати имах четене в Брюксел, в Брюксел и Хага. Беше прекрасно, бяхме заедно с Херман Кох, съвместно четене, на холандски вече беше излязла „Физика на тъгата”, а с него имаме общ издател и правим общо турне, той е звездата. Първата изненада беше, когато управителят на книжарницата дойде и каза – и пред Херман Кох го каза: „Аз съм изумен, 90% от записалите се тук имат окончание –ов и –ев, нямат холандски имена, значи не са дошли за Херман Кох” (смее се). Беше в централна книжарница в Брюксел – огромна, пълна, всякакви хора, някои българи си довели свои приятели белгийци, и човек може да види как те гледат и обясняват на своите приятели и са щастливи, че тази зала е пълна заради български автор. Едно момиче тогава, Росана Бърдарска, стана и каза нещо, което запомних: „Сигурно не Ви е лесно, защото Вие сега сънувате кошмарите на цялото ни поколение и ги разказвате”. В някаква степен е така. И то е и хубаво, и тежко.

тъгата

А имаш ли усещането, че сънуваш и кошмарите на Европа? Каза преди малко за Сора, за Сардиния, за Цюрих, за тъгата, която е българска, но си усетил в един момент, че тъгата е заляла цяла Европа… Така да се каже, европейски кошмари сънуваш ли?

Е, хайде нека не се превръщам в сънувач на европейските кошмари. Кошмарите обаче се изравниха, европейски и български. Като махнем всичко останало – махнем идеология, религия, пропаганда, в крайна сметка остава един гол и уплашен човек. Това е. И до голяма степен безсловесен. Колеблив, незнаещ… Объркан, уплашен, меланхолен… Като в лабиринт. За мен това е европейският човек, а, ако щеш, и човекът изобщо. Който с малки разлики е такъв и тук, и във Виена, и в Берлин, където искаш. Така че това е човешки кошмар, той е общ кошмар вече. И докато преди Европа беше за нас в някаква степен спасение и самата идея, че там, където не сме, тече друг живот – такъв, какъвто трябва да бъде, и където ние един ден може би ще отидем, сега е по-трудно, защото това утешение вече е изчезнало. Да, там, както казва Яворов, убиват със сребърна игла, не директно с топора по главата, и това все пак е утешение (смее се), макар и не чак толкова голямо.

Казваш – човека седи насред лабиринта, чуди се накъде да поеме, но ето – излиза „Физика на тъгата” и той е някак пó като че ли ориентиран. Но пък не даваш отговори, споделяш, че не си писател, който дава отговори. Какво тогава даваш на този човек насред лабиринта, ако не му даваш отговори?

Утешение. Утешение и идея за съпреживяване, разказвайки истории. Не съм от писателите, които те забиват в калта. Да ти кажат колко всичко е гадно и да те оставят там. Няколко неща има, които се появяват така или иначе в различните ми книги – че всъщност живеем обидно малко, с ограничени тела, с ограничено време, обидно малко, ако мерим в години всичко – 70-80, и точно историите са, които ни дават усещане за повече живеене, за повече живот. Придаване на смисъл на това, което ти се случва. Затова за мен всяка книга, и най-тъжната, дава някакъв смисъл и утешение. Разпознаваш се в онова, което се случва там, и спираш, забавяш се и – как да кажа – излизаш за малко от живота. Това е цялото чудо на четенето и на писането в същото време – излизаш за малко от живота и леко го забавяш по този начин.

Не влизаш ли в други животи?

И влизаш, да, натрупваш други животи.

Имаш ли усещане за себе си, че все пак прокарваш някакви пътеки и за други български автори, за съвременната ни литература изобщо? „Нойе Цюрхер Цайтунг“ например – вестник, който рядко пише за българска литература, – излезе с голяма рецензия, където се казва, че с „Физика на тъгата“ Георги Господинов изтласква българската литература в центъра на вниманието и влиза в първа лига на европейските писатели.

Дано! Искрено се надявам след чуждата рецепция на „Физика на тъгата” да стане малко по-лесно да си български писател навън. Защото никак не е. Все пак излезе голяма рецензия в „Ню Йоркър”, поне за един следобед това беше най-четеният текст в сайта на изданието. Френският философ, близък приятел на Жак Дерида, Жак-Люк Нанси написа изненадващо и възторжено в „Либерасион” за романа като предвестник на една идваща българска литература, която ще бъде голямата хубава изненада на континента. Всяка българска книга, получила добър отзвук, отваря любопитство към следващи наши автори навън. И омраза вътре (смее се). Да не забравяме също Йордан Радичков и Виктор Пасков, които са имали преводи и са постигали успех – Радичков в Италия и Швеция, Пасков в Германия, Франция и Дания, но някак нещата са прекъсвали, не е продължено. Било е спорадично, моментно. Нямаме цепелините на румънската литература, на турската, сръбската. Да не говорим за унгарската или полската, където има истинско хубаво жужене от имена и книги. Така че да – колкото повече книги, по-добре! Всичко това отваря просеки и интерес към следващи автори и така към цяла една литература.

Така е, абсолютно съм съгласен, но това като че ли не се разбира и в България си сякаш повече недолюбван, отколкото обратното – да се възприема успеха ти по света като шанс и за други български автори?

Е-е-е, те нещата ще се оправят (смее се). Васил Георгиев ми каза преди време – той беше в Македония след мен: „А бе толкова, колкото те обичат в Македония, никога не могат да те намразят в България” (смее се). Аз пък му отговорих: „Не подценявай, не подценявай!” (смее се). Всичко това е толкова нормално тук.

Това натъжава ли те?

(Усмихва се.) Преди ме ядосваше, сега ме натъжава. Знаеш ли какво, това говорене от позиция на омразата, говорене категорично, говорене с етикети, говорене ad hominem – намирам го за отвратително. Хайде, изваждам се аз – но това истеричаво говорене, което влиза и в българската литература, което влиза и през медиите, което влиза през фейсбук, просто скапва средата… Новите медии не те правят по-добър или по-лош, те са като лупа, която увеличава и умножава. Те са огледалата, които умножават, и лупата, която увеличава. Проблемът е, че ние там се държим, както се държим навън, тоест много бързо сме пренесли вътре махленското, нашето говорене напосоки като в кръчма, ангро. В кръчмата, където ти си силен, ако удариш по масата и кажеш: „Тоя ли бе, не ми говори за него!” Или: „Тая ли бе!…” И това говорене, това движение като слон в стъкларски магазин влиза в новите медии и се умножава. А човекът, който говори от точката на омраза, винаги говори от последна инстанция, от тази позиция, че той е, който ще назове кое е добро и кое лошо, честта и позора.

А това не е ли някакъв копнеж сред объркания свят, насред лабиринта, както казваш, по това да има яснота, нещата да са ясни? Да няма тъга?

Ама яснотата не е опростяване, не е редуциране на смисъла! Милан Кундера още го беше казал, че медиите така или иначе винаги ще се стремят към редукция на смисъла. Ти добре го знаеш като медиен човек – прости послания, еднозначни, бързо стигащи. Има дълбока неудовлетвореност, което е разбираемо донякъде – всеки изпитва тука недоволство и омраза. Въпросът е как го артикулираш и дали ние изобщо можем да си говорим все още един с друг. Имаме ли минимална основа за разговор? И някакъв минимум остатъчна търпимост към другия? Защото аз мисля, че това е най-лошото, което се случи – че вече не можем да си говорим един с друг. Ти не можеш да говориш с някого, който ти казва: „Бе мани го тоя, бе, той е такъв и такъв!” При това положение няма разговор. Дайте да си говорим за книги, имаме книги… Фуко беше предложил прекрасната идея – една година книгите да излизат, без да се посочват имената на техните автори. В крайна сметка е това – аз искам да си говорим за литература, за писане – това движи средата, тази размяна на идеи и текстове. Това прави една литература голяма, създава общност. Появил се е хубав текст, зарадвай му се, анализирай. Или някакъв, който не харесваш. Говори за текста, не убивай човека, остави предразсъдъците. Тук всичко се приема абсолютно лично. Това е убийствено! Ако четеш форумите, ако слезеш във форума под някой текст, на теб българската тъга ще ти се обясни отведнъж (засмива се). Това падане на пердето и говорене така урболешката е част от една много тънка и пропукана култура. Културните натрупвания са тези, които те спират да не тръгнеш да стреляш напосоки. В момента ние това изживяваме, нали, аз ще тръгна и ще ви…

Подбера с голямата картечница?

Ами да, от това до изтрепването разстоянието е една картечница наистина. Това млатене с думи, по ръба на изтрещяването…

Истеричавост някаква?

Истеричавост, да. Иначе всички сме против тези, дето спират джипа на пътя, защото си ги подразнил, и те пребиват с лоста, но правим същото, дори в литературата. Ако изядеш обаче далака на твоя враг, няма да станеш по-талантлив. Тук нормалното е да хейтиш и да говориш през омраза, и то не към текста, а към човека. Иначе, ако лично ще се бием, аз съм близо метър и деветдесет, 100 кг, значи як съм (смее се). Но не е в това номерът! Да, мога и да бъда злъчен, имам известна дарба в това да се заяждам. И… не искам.

По време на „Шамарената фабрика” проведох нарочно един разговор, дискусия по темата за насилието и агресията. Кой си ти, че да имаш правото да биеш шамари на другия? Много хора проговориха, някои не успяха, някои заплакаха и млъкнаха – не е толкова лесно да разкажеш за шамара… И една жена каза: „Всъщност аз трябва да призная, че съм бита, но и аз биех моите синове и сега адски ме е срам заради второто”. А моя приятелка, известна преводачка, сподели: „Предпочитам да получавам шамари, отколкото аз да раздавам”. Защото, ако си чувствителен човек, това да удариш шамар на някого е нещо, което те работи цял живот после. Или, както се казва в Библията: „Не онова, което влиза в ушите ти, а онова, което излиза от устата ти, може да ти накърни честта и съвестта”.

Много дълбоко неразказани неща има в това… Разбира се, ние обичаме да неглижираме: „А бе, пошляпвах ги!”, но когато разкажеш история – човек се превръща в човек, когато има история. Когато разкажеш историята за това какво си усетил, когато си получил този шамар, и какво си усетил, когато си ударил детето си – като го разкажеш в история, тогава разбираш какво е станало. Може би хората затова не обичат да разказват, защото това е цената – като разкажеш, разбираш, а като разбереш – си вече пред Страшния съд. Нали то така е измислено, че на Страшния съд всеки ще разкаже. Ще падне там голямо разказване на истории (смее се). Хора наредени, които разказват истории…

А не са ли тези ярост, омраза, хейтърство точно отказ от разказване?

Отказ, да, ами то разказването не е проста работа, не е невинно. Като разкажеш, има опасност да разбереш, а като разбереш, трябва да си готов да понесеш онова, което си разбрал. Кант казваше за това що е Просвещение – да се измъкнеш от непълнолетието, което сам си си причинил. А на нас в непълнолетието ни е по-добре. Шегуваме се с моите студенти, че в литературата винаги имаш два пътя: ако не успееш, ще получиш собствената си неудовлетвореност; ако успееш обаче, ще предизвикаш неудовлетвореността на другите. Винаги си в неудовлетвореността, избирай (смее се)!

себе си

Знам, че е тъп въпрос и глупав, но ти коя книга най-много си харесваш?

(Засмива се.) Ще ти отвърна, че ги харесвам по различни начини – първата книга „Лапидариум”, защото виждаш как стиховете ти, когато си абсолютно никой, влияят, въздействат; „Черешата на един народ”, защото ми е много лична и мисля, че там се случи някакво съвпадение между време и друга история, появи се тя навреме. Както впрочем и „Невидимите кризи”. Слава Богу, всичките ми книги с всичките си забавяния от 10-12 години (усмихва се) се появяват навреме – „Черешата” се появи, когато трябваше, 96-а година, има там един стих, невинен: „И тази година, дядовото, няма да има Априлско въстание”, който продължи, минава и досега отеква, защото българското Априлско въстание е перманентно (смее се), перманентно неслучило се. Така че „Черешата” ми е много скъпа, лична книга. И третата, за да кажа три, е „Естествен роман”. В „Естествен роман” предприех нещо много рисково в моето и лично, и писателско битие, защото той беше на ръба на провала. Много шантав, много различен изобщо от разбирането за роман – това е 99-а, нали…

„Фасетъчен”, както го определиха…

Да, тоалетни, фасетъчен, мухи… Той беше ръкопис за конкурса „Развитие” и накрая журито се събрало и коментирало: „Ама тия тоалетни – не знам как, защо са…” Не им е било лесно. Освен това там героят се казваше Георги Господинов, той е клошар, развеждащ се – имаше много лични моменти в този роман. И когато благодарение на него тръгнах навън – той беше първата книга, която се преведе, последният му превод е на исландски – да го кажа във връзка със снощния мач (Исландия-Англия – 2:1 – М.Н.) Аз съм запален исландофил и заради него отидох по-миналата година в Исландия – това се оказа първият български роман и изобщо първата българска книга, излизала на исландски. Така ми казаха издателите. И това е прекрасно, да пътуваш подир книгата си, която си писал. Написах романа много интензивно, за три месеца с много цигари, в едно ужасно място в София, „Полигона” – отвратително място, тия блокове, полуразпаднали се, много странно преживяване… И когато след това пътувах заради него на различни места, е много особено, защото ти знаеш къде си го писал, знаеш историята на самия роман, а и вътре в романа историята, която е много лична, автобиографична, в някаква степен конкретна, локална дори, свързана с този град, тъжна. Но исландските критици и журналисти казваха: „Ах, колко жизнерадостен и весел роман!” (смее се). И им викам: „Как бе, това е много мрачен роман?”, но те – ами има вътре хумор, ирония, надмогване. После си дадох сметка – тия исландци, които живеят при тези условия – мрак, тъмнина, най-близкият съсед е Гренландия, загубени в морето – какво ги стряскаш с тия разводи, „Полигони”, соц и глезотии (смее се).

Аз те питах заради книгата с Рая, „Сватби на животни с неща”, кажи за нея нещо? Кой кого подкокороса – ти нея ли, тя теб ли?

Не, то не беше книга, то не е книга. Това е наша игра, вкъщи на листа втора употреба – дай да видим какво ще стане, ако аз и ти измислим истории за едно и също нещо. Тя ми каза първо, че може да чуе какво си говорят в стаята нещата, и аз викам: „Добре де, кой какво казва?” Имаме един крокодил, плюшен, върху дивана и тя: „Ами ето, крокодилът си говори с дивана”. Децата обичат да играят на сватби, това беше нейна игра: „Хайде да играем на сватби!”, тоест хайде да женим различни предмети. Например крокодил и диван. И то толкова трябва за литература, нали – да ожениш крокодил с диван и оттам вече тръгва историята (засмива се). Разбира се, трябваше да има състезателен момент, така че всеки от нас каза, че ще направи своята история, своята рисунка и Биляна ще каже кой е победителят. И така вечер след вечер… Това престоя две години, нямах никакво намерение да го издаваме, но бяхме разказали на Божана Апостолова и тя постоянно питаше Рая: „Кога ще издавам книгата?” И така тръгна, Яна Левиева го направи. Разбира се, през детето можеш да видиш целия този механизъм, най-чистия механизъм на измислянето. Дадох си сметка за това, докато пишехме историите. Може да се види разликата между детското измисляне и това на възрастния. Не е в наша полза, да знаеш (смее се). Давам си сметка как аз измислям, тоест вкарвам целия си опит да направя там сглобките, докато тя пише много бързо, почти без зачеркване и нейните истории са много по-естествени, хлабави, свободни. Докато при моите – човек не се стърпява, слагаш тук поука, там малко украшение; тоест, целият ти майсторлък не стига до онова, което детето прави без усилие, без това натрупано знание, без този опит. За мен беше много важно да осъзная това, за нея – не, тя не гледа на това като на нещо кой знае какво.

Стигнал си май по собствен път до максимата на Пикасо – той цял живот се учил да рисува, докато най-накрая се научи да рисува като дете…

Хубавото на цялото това упражнение беше, че като отидохме на няколко срещи с деца, те самите вече си бяха направили техни книги, бяха оженили някакви животни и неща – и това ми се вижда социално важно. Да се върна към началото на разговора: ние сме доста виновни и дължим много на тия деца, които днес растат. Много лош свят сме им натресли. Рая има големи страхове, не дава да пускаме новините, заради всичко това, което се случва. Бяхме измислили начин как да се справя със страховете си, като ги записва, разказва ги на един лист и после ги късаме и хвърляме – унищожаваме ги, но аз си записвам нещата, които тя казва. Като онова: „Как са децата днес? По-добре от утре”.

И какво: следващият роман – страшен детски роман, така ли?

А не, може някакъв класически, с начало, среда и край (засмива се), да не кажат, че само фрагменти пиша… Каквото дойде, имам идеи и желание да започна това лято нов роман. Така или иначе, ще изчезна за известно време.

Аз мисля, че сега, като издадох стихосбирка, всички романисти ще си отдъхнат, ще кажат: „Хайде, тоя замина, в други полк минахме…” (смее се). Това е – ще се оттегля да попиша малко, да.

Добре, успех!

Е, това никой не знае…   Благодаря ти, че говорихме и за литература (смее се).

Малко сутрешно престъпление

Навън е валяло дъжд
прохождаш сънен на сутринта и
(по пътеката към тоалетната)
шруп
охлювът под краката ти

убийство по невнимание
но това не смекчава вината
оглеждаш се
поради ранния час няма свидетели
избутваш трупа под тревите
натежали от капки
и това не отмива греха
убийството е толкова малко
че не можеш да го забравиш
през целия ден

А животът внезапно ще се скъси

На пазара на бълхите
момиче с тениска
Life is too short
to learn German,
опъната на гърдите й,
върви до момче с тениска
Just do it
сред винилови плочи
от двайсети век.
И те ще го направят,
още този следобед
на Riders on the Storm,
тениските им ще се четат
една друга на пода.
Аз ще си гледам
през моя прозорец
как вихри листата
вятърът на септември
и ще повтарям безкрайно
някакво немско спрежение:
Ich will, du willst, sie will…

Бездомните

До бирената бивша фабрика
подпрени на стената
под слънце, по берлински кратко,
те двамата, бездомници, се греят,
той внимателно
с една ръка (да не разлее бирата)
разтрива раменете й.

Ще падне вечер скоро, идва зима,
грей още малко слънце,
ще станат скоро трима, тя е бременна
(и не заради римата
в мен стари редове жужат).
Коремът й
е къща и хралупа едновременно,
е къща и хралупа едновременно.

И те навярно там ще спят.

Апология на отказа

Искай и ще ти се даде
                         Матей 7:7

Не искай
и няма да ти се откаже.

Ако не почукаш на вратата,
няма да чуеш Не отвътре

Не искам нищо и затова
нищо не ми е дадено,
нищо не ми е отказано.