В памет на Боби
Лятото беше бедно откъм новини. Онова лято преди толкова години, не това. Нищо не се случваше. Ние, журналистите, се разхождахме в голямата нажежена зала на вестника като мухи без глави.
Извика ме шефката. Гледаше ме с онзи неин прочут въпросителен поглед и мълчеше. Имаше красиви кръгли очи, като на керкенез. И аз мълчах. Поиграхме си на гоненица в мълчанието.
– Така ли ще я караш? – попита накрая.
Вдигнах рамене.
– Вземаш един фотограф и тръгвате. И без хубав репортаж да не се връщаш. Имаш ли някаква идея?
Нещо ми се въртеше в главата. Бях чул за някакъв отшелник в планината Верила. Но това бяха само приказки. Нищо сигурно.
Така и така, казах ѝ. Имало някакъв отшелник…
Тя ме прекъсна.
– Добре. Идеално. Отивате, намирате го, снимате.
Отидох при фотографите.
– Боби, хайде – казах.
– А кола?
– Няма. С твойта кола – казах.
Боби беше свикнал с мерките за икономии във вестника. Отидохме на паркинга, качихме се в колата и потеглихме.
Тогава магистралата още я нямаше. Пътят красиво се виеше, изкачваше се и се спускаше по хълмовете. Отстрани жълтееха стърнищата. Сламата лежеше на огромни четвъртити бали сред тях. Зеленото наоколо се беше уморило, сега преобладаваше жълтото и кафявото.
Стигнахме до мостчето с чешмата, свърнахме навътре по едно тясно пътче. Боби остави колата под сянката на едно дърво и продължихме пеш.
Поляната под краката ни бавно започна да се надига, да се изпълва с каменни гърбици. На 200–300 метра пред нас стърчеше една скална грамада. Вървяхме право към нея.
– Откъде знаеш за отшелника? – попита ме Боби.
– Ами, знам… Нали си ходим на село събота–неделя. И хората там миналата седмица нещо говореха. И понеже нямаше какво друго, изтърсих пред шефката това. Ама откъде да знам. Може просто да е някой, избягал от жена си. Или пък да е пастир без стадо.
Стигнахме скалната грамада. Тя се извисяваше на трийсет метра височина. Основата ѝ беше голяма колкото къща, нагоре се стесняваше. Обиколихме от всички страни. Ако имаше въжена стълба и малка пещеричка на върха, това можеше да е идеалното място за един отшелник. И щеше да стане чуден репортаж.
Но нямаше нито стълба, нито пещера, нито отшелник.
Седнахме на едно естествено каменно стъпало да хапнем. Бяхме си взели от ханчето по пътя кебапчета и хляб. Наоколо по тревата пъплеха буболечки.
– Боби – казах по едно време, – забелязваш ли колко е тихо?
Той се заслуша. И само кимна, с дълбоко отсечено движение, сякаш правеше поклон – за да не разруши тихото.
Такъв беше Боби.
Но по едно време изведнъж се засмя с глас. И започна трескаво да снима. Той имаше един маниер на снимане, който не съм виждал у никой друг негов колега. Снимаше, сякаш стреляше с автомат. Толкова бързо. После ме извика да видя какво снима.
Беше един голям бръмбар рогач със златни доспехи. Красив. Достолепен. Истински цар на своето царство.
– Можеш ли да напишеш репортаж за него? – засмя се като дете Боби.
– Мога – отвърнах съвсем сериозно.
Тогава наистина можех.
На другия ден шефката беше забравила за нашия репортаж. И аз не я подсетих. И той си остана ненаписан толкова години.
Боби вече го няма. Погребението му беше на вчерашния ден преди три години.
И аз изведнъж се сетих за онази тишина.
