Животът ни се състои от толкова странни, вълшебни и омагьосващи мигове, че ако успеем да ги наредим един до друг, те няма да имат връзка помежду си, но ще се окажат част от друга реалност – не виртуална, но друга – без нейната измамност, привидност, едноплановост и глупост.
* * *
В нощта на голямата буря – когато в Гърция бяха изкоренени дървета, отнесени каравани, убити хора – тук, около София, две брези се огъваха в проливния дъжд, в нощта, вятърът ги навеждаше до земята, рязко се изправяха, следващият порив на вятъра пак ги огъваше, стволовете им като че ли всеки момент щяха да се прекършат, пороят обгръщаше дърветата, гората, хълмовете като стена. Небето се прорязваше от непрекъснати мълнии, всъщност небето в онази катранена нощ непрестанно светеше, раздирано от камшиците – светкавици, токът изгасна, жителите на малкото селце се почувстваха сираци, нямаше защита от бедствието навън, то всеки миг щеше да нахлуе през стените на паянтовите къщи, щеше да засмуче хора и предмети, да ги запрати кой знае къде. И заедно с усещането за този екзистенциален природен ужас, жителите на малкото селце стояха вкаменени пред прозорците, застинали в почуда, напрежение, страх и неосъзната възхита така, както пропастите и бездните ни привличат неустоимо да им се поддадем, все едно чуждия и нас вика, и нас изкушава… “хвърлете се, защото писано е – ще те понесат на ръце, да се не спънеш о камък с ногата си“ (Псалом 90).
И точно в този миг от вятъра, от гръмотевиците, от пороя, заби камбаната, наричана от жителите на селцето „клепалка“. Току-що бяха поправили дървената конструкция, на която е закачена. И нейният звън долетя през стената от порой като от преизподня, като че ли да отговори на тревогата и страха, и на надеждата на жителите на селцето. Нейната монотонна, напевна песен в нощта като че нажежаваше потреса на жителите на селцето до краен предел.
И чудо Божие! Именно появата на клепалка за няколко минути усмири бурята, утихна дъждът, двете брези престанаха да се извиват и да се измъчват, да се борят за живота си, обичайният ред в природата се възстанови, останаха само едрите капки от листата на дърветата, земята беше застлана с опадалите прегорели листа на брезите, воят на земята и небето затихна, дори електричеството беше възстановено, прозорците на къщите и лампите по улиците на селцето успокоително светнаха, жителите бяха спасени от бедствието, а клепалка отдавна беше престанала да се люлее и да звънти.
***
Пред стихиите чувстваме своята безпомощност, а когато се усетим безпомощни, се смиряваме. Иначе смирението ни е чуждо. Гневим се по нищожни поводи, съдим и раздаваме правосъдие. За всичко, което не е по нашата воля и според нашите разбирания, повишаваме глас и отправяме закани. Самите ние често се превръщаме в стихии. Не се радваме на мира и хармонията около нас, а я рушим с крясъка си.
Когато ни връхлети стихията, крясъкът ни утихва. Сърцето ни започва да бие силно и тогава усещаме, че имаме сърце. Качва се в гърлото ни и затаяваме дъх. Онемяваме, защото няма какво да кажем. Когато забие клепалка, сещаме се за небето, сещаме се, че оттам иде стихията, и оттам иде благодатният мир. Клепалка ни свързва с небето. Без нея в живота ни няма да има небе. А когато няма небе, то защо сме ние на земята.
