Срам.
Обяснимо е човек да се срамува от грешките си. Ето аз например се срамувам от грешката, която допуснах в предишния си текст. Увлечен от емоцията и стихията на връхлетялото ме слово, приписах и отнех едновременно. Сподобих Илия Бешков с авторството на Александър Жендов. Неволно направих грешка, мисълта за която ме кара да се изпотявам и в студено време. Не Илия Бешков, а Александър Жендов е авторът на сатиричната рисунка „Фифи не яде сух хляб“. При все че изпитвам обясним срам, продължавам да живея и да намирам оправдания за себе си.
Забелязвам, че не съм единствен. Виждам как правителството изпитва срам, а понякога чрез някои свои представители и адвокати се разкайва. И виждам, че срамът и разкаянието при правителството са добре подредени и добре смазани. Денем вършиш делата си, нощем се срамуваш. Докато грее слънцето, работиш, назначаваш, защитаваш назначенията си, криеш се зад Мая Манолова (която винаги е елегантна) , а после – когато падне мрак, се отдаваш на срама. Срамът те държи до сутринта. После връзваш вратовръзката (извинявам се за сексизма), тръгваш, пристигаш, заставаш зад бюрото си и вече не изпитваш срам.
Но за какво ли и да изпитваш срам?! Ти си чиновник, карираната ти пола и сравнително скъпите ти обувки са знак повече за гордост, отколкото за срам. Ти четеш книги за позитивното мислене, мислиш за позитивното четене, и не гледаш през прозореца. И не гледай, защото ще видиш нещо, което ще те пренастрои. Негативно настроени хора са се събрали долу. Не ги оставяй да разрушат настоящето и бъдещето ти. Та ти вече взе заем за апартамент, карира полата си, остави се да карират живота ти, не се възпротиви на райетата, които сложиха върху душата ти. Не им пречи, не заставай. Може дядо ти да е карал Застава ( „Юго“ ) , но ти не заставай. Защото карираната ти пола, която е точно толкова къса, колкото отива на чиновничка, разсейва негативистите. Не ги оставяй да ти симпатизират! Тяхното съчувствие ще те унищожи, ще прецака карето, агенцията ти ще затвори. Дръж на агенциите, дръж се за дръжката на правителството, мисли за бъдещето си, не изпускай картата за тролея, плюй на срама, не се срамувай да плюеш на улицата. Те са глупаци, ти знаеш. Балъци и балами са, ти знаеш. Дали са от „Тахрир“, „Таксим“ или от „Независимост“, остават си баламурници. Лято идва, ще си отидат. Находиха се, наиграха се, вече трябва да тръгват. И ще си права в карираното си мислене. Високите ти токове те държат права винаги, затова си и права. Нали поспортуваха, защо да не отдъхнат. Лицата си простряха на просторите, имената си прославиха. Ще се откажат. Гледате през прозорците (ти и оплешивяващият, свързан с твоите надежди ) и ясно виждате карето. То не е голямо. То е между жената със совата в ръка, която трябва да напомня Атина Палада, джамията – археологически музей и сградата, прага на която Мая Манолова всяка сутрин престъпва с карирано удоволствие.
Не гледай през прозореца, не ги поглеждай! Изолацията те спасява от шума, който вдигат. Не си позволявай да им симпатизираш! Ще прихванеш инак от срама, ще заболееш от моята болест. Виж, нали мама ти каза да тъпчеш. Стигнеш ли до жълтите павета, рече мама, мачкай. Аз знам, че затова гледаш строго, когато излизаш на обяд. Само не се извръщай, защото ще ги видиш.
А ще ви хване ли скоро срам? Не може да стане, защото докато гладиш сутринта карираната си пола, министърът обира срама по телевизиите.
Затова, спокойно. Има безсрамни правителства, наистина, които убедено не поглеждат през прозореца, има безсрамници, които идват и си отиват. Но ти, както знаеш, оставаш. Теб не те засяга не–прозор-ливостта. Сети се пак, какво ти каза мама.
Михаил Миков и Мая Манолова ще излязат в отпуска скоро. И ще тръгнат по градините. Ще се надяват наесен да се събудят в друг свят. Те не просто се надяват, те знаят. А ти си още по-сигурна от тях. Ти знаеш, че дойде ли есен, в карираната ти пола се появяват вълнени нишки. Вълната свързва със земята, вълната носи топлината на завинаги изгубеното детство и троши мивки. През лятото работниците ще изпотрошат мивките по министерствата, ще изпочупят старите тръби, за да ги сменят, но ти ще останеш.
О, мое чиновничество, обичам те!
