Christianitas е мъчно преводимо в съвременните езици понятие, но за сметка на това много важно в Традицията на Европа. Ние трябва веднага да уточним, че то не означава просто „християнството“ (макар буквално да се превежда точно така), или най-малкото – не означава християнството в смисъл на субективна вероизповед или духовно откровение. Christianitas е по-скоро „християнското съобщество“, общността на християните или, още по-точно – на Христовите, на осиновените, на спасяваните в Христа люде (и което е много важно) независимо от това какъв е техният род, език и племе. В този най-общ смисъл чрез Christianitas би могла да се обозначи дори безусловно всечовешката общност (едното човечество), доколкото, както се вярва, именно чрез Христа всички хора са осиновени Богу и сред тях вече няма (не са актуални) разделения на елин и иудеин, на мъжки пол и женски, на роб и свободен (срв. Гал. 3:28). И все пак реално Christianitas обозначава общността на онези от хората, населяващи лицето на земята, които и са приели за себе си въпросното осиновяване, които се самообявяват като „Христовите“, и които фактически в този исторически свят обитават в земите на „Европа“ (на старата „pax Romana“ и дори, след злощастното разделение на Църквата – на „Запада“). Именно те съставляват „Christianitas“, или общността на „Христовите“.
Но ето защо ние можем да кажем също, че в основата си това понятие – най-често употребявано през Средновековието представлява почти пълен аналог на античното понятие „civitas“, само че ако античното визира общност в едно волево-учредено политическо цяло (за което също няма значение какъв си по племето и езика си като негов член), то средновековното посочва вече общността в едно Бого-учредено, сакраментално цяло – общността в Христа, „civil“-изацията на Христовите, и поради това е пак civitas, но – civitas Christi, civitas Dei („Градът на Бога“ – както не съвсем точно се превежда заглавието на известното съчинение на блаж. Августин): общността на хората, които общо принадлежат към сакраменталната цялост, към сакраменталния „народ“ на спасяваните. А доколкото пък такива от Средните векове са всички племена и етноси, които населяват нашия континент, те всичките са в основата си една общност, един „народ“: един народ на Христовите, а значи не преди всичко и не най-основно „французите“, „германците“, „англосаксите“, „чехите“ и т.н., а „християните“ (които биват французи, германци, англосакси, чехи…). Бихме могли да кажем, че етносите през Средновековието са не [все още] „народи“, „нации“ в новоевропейския смисъл на тази дума, а (само) разноплеменните части от населяващата Европа „нация“ на християните.
Бидейки съ-общени по кръв, по потекло в различни „езици“, gentes (както през по-ранните векове предпочитат да ги наричат): франките, италийците, баварците, поляците, всички те са отвъд това съ-общени в съзнателно приетото от тях спасително осиновяване от Христос – тоест все Христови са. И е много важно да запомним, че векове наред те сами определят себе си в най-същностен смисъл именно като такива – като хората, на които им е общ Христос, на които им е обща спасяващата ги чрез Христовите тайнства Църква, и поради това са, те всичките – и франките, и италийците, и баварците, и поляците, и т.н. – народът на Христос и на Църквата, общността на християните – Christianitas.
Лицето на Европа през Средновековието, трябва да повторим отново, населяват все още не „народите“ („езиците“, „нациите“), а „народът“ (natio-то) на християните, и още по-конкретно, що се отнася до Запада – на християните от римската църква – т.е. „католиците“. „Християните“ („католиците“), това и е народът на Европа през Средните векове.
Но ето защо в най-голяма дълбочина и въпреки политическата и стопанската регионализация на Европа преди най-новите времена, най-същностните разделителни линии се прокарват между веровите общности. За онези епохи именно Christianitas, общността, „народът на Христовите“ като цяло противостои на (чуждите нему) и също цялостни общности на езичниците, на „сарацините“, а от XI в., от епохата на разделението на църквите, и на „схизматиците“.
Особено показателно е, че за западните православните християни от византийско-славянския свят именно подир въпросното разделение стават вече „гърците“. Което пък ни показва, че наименуването на една общност с етноним и именуването ѝ изключително с него през онова време има за цел не да обозначи определен факт на кръвта, а да отрече – да отрече нейната принадлежност към Christianitas, към собствено европейския „народ“. Впрочем така е и за източните (православните), които започват да наричат тъкмо от онази епоха насетне западните християни – „латиняните“, тоест онези, които доколкото не могат да се характеризират с (правата) християнска вяра, следва да се характеризират с езика им. Ако за западните откъм ХІ в. насетне източните са „гърците“-отделили–се–от–християнството, то за източните западните пък са само говорещи–латински, но не право-славни народи.
Всичко това ни свидетелства, че векове наред парадигматичната идентификация на европейското човечество е именно идентификацията му чрез (общата) вяра, чрез съ-общеността му в Христос. Неговата „Христовост“ е същественият му общностен и общностнообразуващ признак. Принадлежността към Христос, а не принадлежността към определен етнос идентифицира обитаващите Европа, прави ги „народ“. Защото те всичките – независимо какви са по племе – са (все) „Христовият народ“, „Христовото съ-общество“ – Christianitas, състоящо се от най-различни – франки, баварци, саксонци, чехи, италийци, които (всички) са „народ“-в–Църквата, „народът“-на–Църквата, и в този смисъл и още по-конкретно са „римски“, „католически“ народ – „обществото на католиците“.
Впрочем на Изток аналогично на Christianitas е понятието „ромеи“. Макар буквално на гръцки то да означава „римляни“, след покръстването и на независимо живеещите от Византия източно-славянски народи, с него фактически се обозначава (разноплеменният) народ на цивилизованите, а това ще рече и на християните.
Впрочем тук можем да видим и главната причина предмодерните политически образувания – „държавите“ на стара Европа – да не приличат никак на новоевропейските, обособяващи се чрез обхващаните („държаните“) от тях отделни етноси. Това е така, защото в най-последна сметка всички тези държави “държат” в себе си различни части от все същия „Христов” народ, представляват „господства” – „господарства” на благородници над населения от „християни” континент, но доколкото са все „господарства” над „християни”, над люде от „Христовия народ”, от Christianitas – те съвсем спокойно могат да обхващат днес едни, а утре – съвсем различни по етноса си люде. В Средновековието например наистина има „френски крал”, но неговите васали и поданици нито са, нито следва да бъдат непременно „французи”. Те са чисто и просто „християни” („католици”), живеещи на територията на неговия традиционен сюзеренитет, и тези „християни” („католици”), които днес са франки и бургунди, утре – в резултат на подходящ брачен договор, който разширява сюзеренитета, могат да включат италийци, германци и т.н. Кралството на френския крал през Средновековието не е следователно „френско” по етническия състав на поданиците си, а само по племенния произход на кралете си. По „народа” си то е просто „християнско” – кралство над „християни”, тоест такова, каквото е и всяко друго кралство в земите на стара Европа.
