Роман за едно общество, в което властва корупцията, и за един съвременен Дон Кихот. Публикуваме откъс от него. Лоренсо Силва ще се срещне в българските читатели на 12 декември в НДК.
Лоренсо Силва е сред най-четените автори в днешна Испания. Изключителната си популярност дължи на полицейската си серия от 8 сюжетно самостоятелни романа с главен герой Рубен Бевилакуа. Романът му „Знакът на меридиана“ (изд. „Изида“, превод Румен Руменов и Стефка Петрова) е ситуиран в съвременна Каталуния и разказва за общество, в което властват корупцията, мръсните пари и арогантните престъпници, а срещу тях се изправя един съвременен Дон Кихот, мечтаещ за справедливост и една невъзможна любов.
Лоренсо Силва е роден през 1966 г. в предградие на Мадрид. Завършил е право и в продължение на десет години е работил като адвокат. По някои от книгите му са заснети филми. Освен че има голям пазарен успех, Силва е авторът, спечелил едновременно трите най-големи испански литературни награди. През 2000 г. получава Надал за романа си El alquimista impaciente, през 2004 г. е удостоен с Примавера за Carta blanca, а през 2012 г. печели Планета за „Знакът на меридиана“.
Лоренсо Силва ще се срещне с публиката на Софийския международен литературен фестивал на 12 декември (събота) от 16 часа в Мраморното фоайе на НДК.
Знакът на меридиана
Спомних си разговора, който имах преди месеци със сержанта от пехотата Роблес, сина на моя приятел, който сега, между впрочем, се връщаше в Афганистан, излагайки се на опасността да бъде един от бъдещите виновници за паметно честване. Бях понесъл възможно най-голямата мъка, обяснявайки му как и защо бе умрял баща му. Не му спестих нищо. Мислех, че е по-добре да го научи от мен, с достоверни подробности, отколкото чрез приказки и клюки. И накрая, след като изслуша цялата история, ме беше погледнал с безкрайно огорчение, а аз си бях блъскал мозъка как да го утеша.
– Баща ти беше човек със слабости като всички – казах му аз. – Но поне два пъти, които аз знам, плати цената да не се превърне в мръсник. Аз бях негов приятел и смятам да уважавам винаги неговата памет. И вярвам, че ти можеш да направиш същото.
Слушайки сега химна за падналите, се попитах дали бях успял да го убедя. Беше странно разсъждение. Почитта или заклеймяването от страна на сина нямаше да зависят от онези малко думи, чути от един чужденец. Синът на Роблес трябваше да отиде отвъд границата на паметта. Там във всеки банален миг, във всеки момент всеки от нас, които живеем, без да се обвързваме прекалено и без да мислим, че един ден ще ни помнят, намира отговора.
Вече вън от строгия протокол, след края на честването се събрахме с онези, които бяхме дошли да видим. Не знам кое беше по-комично: дали Хил с тривърхата шапка и униформата, която си беше направил на времето, когато е носел два размера по-малка, или Риудаветс, опитващ да се приспособи към твърдостта на куртката, която също личеше, че е носена малко и отнемаше от обичайната му спортна елегантност. Случаят ми позволи да му подхвърля няколко злобни закачки.
– Видял ли си тази фасада? – И му посочих фасадата на главното здание.
Обърна се ядосано.
– Какво има?
– Погледни я добре.
Взря се и тогава разбра. В центъра се виждаше една senyora[1]с огромна осанка. От двете й страни висяха две испански знамена, доста по-малки. Удари силно масата, приемайки моята малка победа.
– А междувременно вие изгаряте знамето на тези хора – казах аз.
– Слушай, това не е моя работа. И също не е твоя, нали?
– Запази тайната ми. Наистина не съм много по знамената. Но никога не бих изгорил някое, която ме кара да чувствам едно или друго нещо.
– Помислих, че ще ми споменеш speech[2] на генерала.
Някои се бяха изненадали, че новият генерал произнесе втората част на речта си на каталунски. Аз не. Познавах го като офицер отпреди години. Бе прекарал целия си живот в Каталуния и семейството му беше оттам. Нещо невероятно за поклонниците на клишета.
– Това също – казах аз. – Да видим дали си вземате бележка. Сигурно утре нито един вестник няма да извади нещо за тази реч на местен език, нито ще покаже снимката на тази госпожа, ръководеща церемонията. Нормално е. Да прокарваш мостове е по-добре, отколкото да ги вдигаш във въздуха. Винаги е било така.
– Хайде, не бъди язвителен. И не си го изкарвай на мен. Тук съм, както виждаш. И всичките ми хора. Дори моят съветник, така да се каже.
– Наистина. Слушай, не поздравяваш лошо, както видях.
– Знамето е на Бурбоните, между другото – засмя се той.
– Добре, това е свързано с вашия произход.
– Няма да успееш да ме клъвнеш. Не днес.
С испанското вино, което последва, хапнахме нещо повече от онова, което за моя забавен вече от възрастта метаболизъм беше препоръчително, и пихме малко повече от онова, което според закона можехме да пием при тръгване на път с кола, което именно ни чакаше, Чаморо и мен, непосредствено след празненството. Тя дори не си позволи да вдигне тост с кава[3], разбира се, заради сполучливия край на нашето разследване. Не се учудих и да видя как сержант Хил му отпуска края. Но ме учуди да забележа полицая Ромеро, пиян, да сваля лейтенант Мората. Можеше да е от шампанското, но ми се стори, че я наблюдаваше от началото, облечен в униформа и нелишен от приятелски чувства. Не бях сигурен обаче какво им се искаше, на никого от двамата.
Мръкваше се вече в пустинята Лос Монегрос, когато минавахме на връщане към Мадрид под знака на Гринуичкия меридиан. Беше осветен, както ставаше, когато си отиваше естествената светлина. Виждайки го да се появява така, блестейки в средата на равнината, ми се стори като една символична рисунка. Там беше тя, чертата, която отделяше Изтока от Запада, Барселона от Мадрид, моето вчера от моето настояще и бъдеще. В крайна сметка, онова разделящо трасе върху земното кълбо не беше нищо повече от едно споразумение, направено преди много време от хора, които бяха вече мъртви. Както законите, както моралът, който разделя лошите от добрите, или пък както един човек може да се превърне в гробар на самия себе си и на всичко, в което вярва, на възможните си победи в живота. Само тези, които бяхме пресичали линията някой път, тези, които пазехме върху кожата и в душата си знака на меридиана, знаехме до каква степен може да бъде бреме тази линия белег. Чаморо шофираше замислена и уверена, както обикновено, по пътя, който водеше в нашата посока. Под дъжда, който започна да чука върху предното стъкло, си спомних за последен път Роблес. Пожелах си да се науча да вярвам, че някои от белязаните можем да избягаме от демона вътре в себе си. Дано дирята на нашите грехове никога вече не ни призовава.
