Изглежда живеенето ни в Няма такава държава е съпътствано от непрекъснати озарения или прозрения. За миг се изправяш пред необяснимо бездушие или чудовищна тъпота, или стъписваща невъзпитаност, принуден си за секунда да вземеш най-щадящото за теб решение, принуждаваш себе си все пак да не отвърнеш по същия начин на човека срещу теб – познат или непознат, враг или приятел, симпатичен или несимпатичен. Всичко това за секунда. Огромната енергия която – щеш, не щеш – пропиляваш от това напрежение, след това те оставя като парцал. Лимитът ти за деня е изчерпан в тази една секунда. И тогава какво да правиш с остатъка от деня?
Случката е следната. Отивам при своя общопрактикуващ лекар, така нареченото джипи, при когото ходя от трийсет и пет години, при когото са отгледани и децата ми. Наизуст зная къде се намира кабинетът му в поликлиниката, но сега, странно защо – не го намирам. Преминавам няколко пъти надлъж и нашир по коридора, препълнен с чакащи пациенти за други общопрактикуващи лекари, но отново и отново не го намирам, кабинетът на доктор Свиленов е потънал вдън земя. Тъй като в България на моменти имаме чувството, че най-неочаквано се оказваме в някакво друго измерение, от което чрез упорство, издръжливост и бистър разсъдък ще успеем да излезем, аз продължавам да се взирам и взирам в табелките по вратите на коридора, но не, табелката с името на моя лекар е изчезнала. Негов кабинет няма.
Тогава отивам на гишето за информация. Попитвам учтиво дали доктор Свиленов е на работа. Чиновничката отсреща отвръща: Джипита не таксуваме.
Зяпвам. Не съм сигурна, че разбирам съвсем ясно какво ми казва тя. Напуснал е работа или какво, питам.
Не знам. Не ги таксуваме. Таксите си вие оставяте на тях.
Той работи тук от 40 години, няма как да не го познавате. Какво е станало с него? Някаква истеричност се е появила в гласа ми, всичко може да е станало с него, аз да не съм разбрала и т.н.
Казах – гласът на чиновничката се надигна като вълна, която ще ме помете – джипита не таксувам!
Стоях срещу нея и не помръдвах. Тя се втренчи в екрана на компютъра. С мен беше приключила.
Успях!!! да овладея някак задушаващия гняв, върнах се в коридора, щях да вляза в съседен кабинет да питам негов колега. Тогава едва забелязах прясно боядисана врата, а встрани от нея бял лист, на който с бледи букви беше изписано името му. Боядисал е днес вратата на кабинета си, махнал е обичайната табела, докато боята изсъхне, залепил е за съвсем кратко встрани на стената името си и работното си време. Изчаках реда си и спокойно влязох при него.
Ето тези неща поразяват живеенето ни в страната, която обичаме. Точно тези малки, дребни, незабележими на пръв поглед и незначителни неща вгорчават живота ни, те са лъжицата катран, която го отравя. Смятаме ги за малки и дребни, защото сме привикнали към тях. Смятаме ги за незначителни, но те се случват ежедневно и всъщност съставляват живота ни. Склонни сме дори да ги приемаме за нормални, защото те неусетно са изхабили усещането ни за нормалност. И вече не се замисляме защо сме изгубили изконното сетиво за човечност. Изгубили сме се като в джунгла и не знаем кога и защо грубостта стана толкова естествена, сякаш винаги е било така.
От разговорите, разказите и спомените на възрастните хора зная, че преди комунистическата епоха не е било така. Чела съм, слушала съм, разпитвала съм, разглеждала съм стари снимки, интересувала съм се за обществото, за хората, за отношенията преди. От всички съм получавала потвърждение колко спокойно се е живеело, колко учтиво и възпитано са се отнасяли хората един към друг, как са се зачитали и почитали един друг. Докато с гръм и трясък идва новата власт и новото време. Да си свалиш шапката с лек поклон за поздрав започва да се счита за буржоазна отживелица. Вече всички са станали равни и класовите предразсъдъци са заклеймени. Навлиза новият живот с доносничеството, следенето, среднощните арести, насилствената национализация, принудителната колективизация, ботушите, униформите, бригадите, военното обучение на средношколците… От новия живот се роди новата етика.
Джипита не таксуваме!
Хората и лекарите не са апарати, които се таксуват, бях на ръба да започна да се разправям през гишето. Човекът не може да бъде таксуван. Глаголът таксувам е несъвместим с лекарската професия, вие нямате право да осквернявате българския език, нямате право така да разговаряте с пациентите, някои от които идват пред вашето гише превити надве от болки. Вие ги разболявате още повече със самото отваряне на устата си, с безжалостната си злина.
Но защо, защо тази жена се държи така зло? Изпитва задоволство и наслада от моето вкаменяване, потрес? Чувства превъзходство от обругаването на пациентката срещу нея, от пренебрежителното отношение към лекаря, от коварния подтекст в думите си, че лекарите заслужават именно такова отношение, защото не са никакви лекари, а само машини, които се таксуват?
Такъв е българският ген, подло се обажда едно гласче. Лош и заядлив. Върху него не влияе възпитанието, нито образованието, нито културата.
Склонни сме да обясняваме всичко с ген. Големи специалисти сме по генетика. Тъй като аз не съм специалист в тази сложна наука, си мисля, че причината за злото, с което се сблъсках, е в нашето близко историческо минало, през което бяхме вкарани в строя на принудителната уравниловка. Всички сме поразени от помитащата вълна на онова неотминало време. И то няма да отмине, докато не се вгледаме в него и не му дадем трезва оценка. Неговите грозни думи ще плющят по нашите лица, докато възвърнем изгубената си човечност.
