Съществуват изглежда универсални и идеални ликове на Баща­та и на Майката, които всеки от нас познава в съществото си и в които вижда, в кои­то различава лицата на своите баща и майка. Съществува изглежда една основна и изначална “икона” на бащината и на майчината ипостас на Семейството като такова и свободното опреде­ляне в неговия “таксис”, по Божия благодат, причастява всеки мъж и всяка жена към тези изначални икони.

В тях майката е тази, която пази душата на семейното съ­щество като монада и пази именно тази душа, а не просто съпруга си или децата си.

Ето защо понякога аз дори бивам раздраз­нен, че майка ми – при цялата й чувствителност и внимание – сякаш не желае да разбере моята “самост”. Любовта й към мен всякога ми се струва повече или по-малко любов към моята “домашност”. За нея аз винаги съм някак си не-разделно-заедно-с-другите; не се имам предвид независимо от семейството, в което всички сме. Понякога усещам даже, че майка ми е запленена най-вече и преди всичко от това, че всички сме, и чак после от това, че аз съм, че брат ми е, че баща ми е. Невероятната стойност на тази майчина “неконкретност” аз истински разбирам обаче едва когато се окажа блуден син, който се завръща у дома си. Ед­ва тогава аз разбирам с цялото си същество, че за майка ми аз не съм просто “аз сам”, а един “член-на-тялото”. И поне за нея, поне за нея аз винаги, съм-с-всички и затова не мога да не съм при-мирен-с-всички. Защото майка ми няма “мен”, тя има единствено и неизменно “нас” – в сърцето си (с която именно чувства всички ни) тя не ни разделя, а напротив – вярва само в общата ни същност. И тогава – кога­то жали мен, блудния, тя жали “дома” – дома, който е болен без “члена” си; жали разтерзаното семейно “тяло” и обгрижва мен, именно за да изцели него. Нещо повече, тя не може да не пожали мен, колкото и да съм провинен, защото тя не­изменно жали тялото, което невинно страда поради “члена” си. Майка ми е тази, която първа ме при-мир-ява с дома, за­щото тя ме има преди всичко при “мира”, в “мира”, който семейното тяло по същността си е.

Забелязал съм, че даже когато се грижи конкретно за мен, майка ми сякаш има пред очи, неразделно, винаги и ба­ща ми, на когото аз “съм”, и братята ми, с които “съм” едино-същен. С други думи, грижейки се за “мен“’, тя се грижи за “член” от “тялото” и така в мое лице продължава да удържа пълнотата – единствено пълнотата на дома. И аз разбирам това, защото именно майчината грижа непосредс­твено символизира за мен ласката на дома като цяло. В ней­ния жест аз тутакси се усещам отново с-баща-и-с-братята- си, виждам се отново с-всички, намирам се нареден в наше­то семейно “тяло” – в неговото интимно-раз-членено същество. Ласката на майката е ласката, с която всички се имаме. Когато ми налива вода, за да измия нозете си от пътя, моя­та майка ми отдава не само своето сърце; тя ме среща и при-частява с посудата на бащиния дом, тя ме свързва от­ново с нашите общи – на мен, на родителите и на братята ми – вещи. Тя ми служи с тях, а полуразбираемият гомон на гласа й сякаш ми казва: добре дошъл отново в този ред, в който по природа и винаги си бил нареден, добре дошъл в орбитата си. В нейния радостно-плах поздрав към мен проз­вучава едно “алилуйя” за отново изпълнилия се дом, за от­ново из-цел-илото се (възвърналото своята “цялост”, а значи и “спасение”) семейно “тяло”. Причастявайки ме към се­мейното същество, майка ми се радва не толкова на моето завръщане, а на изпълването на семейството. Радва се не толкова на това, че аз съм си дошъл, а че отново сме, и в мо­ите напукани нозе тя милва изцелението на цялото “тяло”, което носи в сърцето си.

Защото в майчиното сърце аз и винаги съм разположен в една изконна пълнота, в която съм-на-всички-в-този-дом (и по­ради това не съм вече оставен сам с греховете , които съм натрупал – раз-товарен съм от тях онтологичически). Когато съгре­ша пред баща си, аз избягвам да го погледна в очите, но именно тогава търся погледа на майка си, в която мирът е неизменен и нерушим, защото нейният поглед вижда (и може да вижда) само едино-същието на семейните “членове”. В дълбочината на греха си аз казвам: “Боже, не съм достоен да повдигна очите си към Тебе”, и тъкмо затова най-горещо ридая: “Майко Божия, застъпи се за мен, грешния”. Защото същността на всичките “членове” на “тялото” е една и в най-страшния раздор и тази същност е тайнствено зачената и се раз-членява от утробата на майката. Достатъчно е май­ка ми отново да произнесе името ми в моя грях, за да се по­чувствам отново под-реден в семейния “таксис” и значи – оправдан, върнат на изконното си място.

Може би само на майката е ведом и един таен за другите “таксономичен” грях – грехът на осакатения дом, на дома, изгубил един от “членовете” си и продължаващ да живее, без да разбира, че дори здравето на останалите му “членове” е уродливо, щом отсъства един от тях. За майката добрият брат, послушният син, не може да бъде самостоятелна и достатъчна отрада, защото за нея той просто не е “самост”. Той е само половина-от-цялото. Затова когато вижда благополучи­ето му, когато приема послушанието му тя още по-остро скърби за другия. Защото и на другия е братовото му благо­получие – то е благополучие на дома, на “тялото” и едва като такова – на всеки от “членовете” му. Помислете, преди да осъдите майка си, когато изтерзана за блудния, тя сякаш укорява с очи вас, послушния. Тя страда за нарушената хар­мония, за това, че мирът и любовта, отредени в семейното същество за целия дом, сега са събрани само у вас. Защото е вярно и обратното: когато вижда неблагополучието и греховността на другия брат, тя пак скърби за целия дом, който болният “член” е лишил от себе си, който отпад­налият “член” е осакатил. Ако тя би го укорила, то ще е не толкова за персоналния му грях, колкото за това, че морално разтерзава съществото на семейството, което не е само негово, но и на другите, на всички, на “нас”. Спомнете си, че упреците на майката са обикновено: “помисли ли за баща си?”, “какво ще стане с братята ти?”

Но у майка ми аз винаги съм се удивлявал и на една особена, само на нея присъща предупредителност. Майка ми сякаш чувства един тайнствено-дълбок ритъм на семейното същество като цяло. И ако тя наистина не всякога е достатъчно проницателна за онова, което става собствено в мен, собствено в брат ми или баща ми, ако понякога мога да я уп­рекна, че не се интересува достатъчно от моите мисли, от моите убеждения, аз не мога да не се удивя от нейната свръхчувствителност за това, което става в нас. За майка ми “ние” не е събирателно, а реалност като че ли по-остро усе­щана, по-конкретна, по-истинска от “ти”, от “той”, от “аз”. Тя знае смисъла и свещената важност на “ние” така, както никой от нас не го знае. Тя знае “ние” като едно същество. “Тялото”, на което всички сме “членове”, е нейната стихия и нейната мисия, нейната основна отговорност. Майка ми слуша, внимава и непрекъснато “настройва” симфонията (съгласието, съвместното гласене) на семейството. Затова най-вече за майката порядъчността не е абстрактна норма, не е външна традиция, не е “морал”, а конкретен и насъщен живот-цялост във всеки момент. Оттук иде и особеното, постоянно и напрегнато поли-фонично внимание на майката, тази нейна странна привичка да попипва, да надзърта, да влиза и да излиза, да снове между нас. Понякога се питам защо го прави. Нали знае, че съм добре, че брат ми е добре, че баща ми е добре, че вещите са там, където са поставени. Но майка ми надзърта в моето настроение, проверява го, подръпва пътьом струните на душата ми не от нетактично усърдие към мен, а защото може би чува – само тя чува – че в този момент моето “звучене” не образува пълен акорд с нас­троението на баща ми, с това на единия или на другия ми брат. Защото тя се тревожи не тъкмо как “звуча” аз, а как в този момент “звучи” цялото. Иска да провери “инструмен­та” на дома. Ние дори не забелязваме тези беззвучни, атмосферични , дълбинни дисонанси в семейството, ние сме твър­де ангажирани със себе си, но тя чувства най-вече и най-истински именно цялото, именно семейното същество.

За колко сложен “инструмент” се грижи майка ми наистина! Трябва да разбера и да простя нейното “сноване”, нейната съсредоточена и в същото време замислена за нещо друго вслушаност, нейната напрегната, постоянна готовност за реакция във всяка точка на “тялото”. Това е предупреди­телност към целостта, към онова “едно”, на което сме “чле­нове”. Майка ми снове между нас не толкова заради всеки от нас, колкото заради нас. Защото именно битието на това “ние” е нейната грижа.

В сърцето, а майката е сърцето на дома, всички “членове” стават едно “чувствилище”. И това “чувствилище” е постоянно вдъхновено от семейния дух. Майката е “пленена” от него, живее от него и пленничеството й е тиха екзалтация, органично много-грижие. Нейната стру­на винаги е някак по-силно обтегната в семейния “инстру­мент”.

Ето защо, ако бащата е запаметен в съществото ни по-скоро като присъствие, като изпитателен и укрепяващ поглед (по-някога дори в един-единствен, метафизически-”тежък” жест на своето поведение), то майката е запечатана в душата ни повече с шума на своите стъпки, с движенията и неповтори­мия “похват” на ръцете си; ако щете, дори с особения звук, с който отваря и затваря вратите и размества предметите.

Да, върху органичния ред на дома винаги е отпечатан ха­рактерът и погледът на неговия отец и винаги се чувства ръ­ката и задъханото сърце на неговата майка.

Жената е сърдечна пленница и смирена хранителка на семейния дух, изхождащ от съпруга й и артикулиращ се от сърцето й. В този свой универса­лен и вечен лик – смирено коленичила в нозете на своя “глава” и внимаваща с всеотдайност словото му – всяка жена е Мария – онази, която “избра добрата част” (Лук. 10:42). Като стопанка на същия този семеен дух, като сърдечно средоточие и “чувствилище” на неговия динамичен живот, като су­бект на изконната порядъчност, с която духът живее в своите “членове” – всяка жена е Марта – онази, която “се грижи и безпокои за много неща” (Лук. 10:41). Божието Слово има поу­чение както за Марта така и за Мария, но То гостува с радост в до­ма на двете жени, защото “обичаше Марта и сестра й” (Иоан.11:5).

И може би също защото връзката Му с дома на Марта и Мария тайнствено предобразява брака на Христа с Църквата.