Най-новият роман на Хуствет, позната на българските читатели с „Лято без мъже“, „Омагьосването на Лили Дал“, „Мъките на един американец“ и „Какво обичах“, е впечатляващ и сложен, ироничен, проиграващ научни, психологически, философски и литературни версии и възприятия.
В свое изказване Хуствет обръща внимание на подценяването на емоцията, на свързването ѝ с тялото, женствеността. За нея най-важното в художествената литература е „емоционалната истина“. На въпрос коя е идеалната компания за една вечеря според нея, тя отговаря, че това е „невъзможна и фантастична вечеря с Маргарет Кавендиш, Симон дьо Бовоар, Уилям, Хенри и Алис Джеймс“. Този отговор съвсем не е без връзка с новия ѝ роман. В него са важни както сериозното, внимателно, психологическо, литературно „портретиране“, функционирането на дневника като жанр, така и философският прагматизъм, проблемите на феминизма и възприемането на жената творец и нейното творчество. А Маргарет Кавендиш, херцогиня на Нюкасъл, авторка на поезия и проза, на есета и философски съчинения, е своеобразно алтер его на героинята на Сири Хуствет – художничката Хариет Бърдън, неин пример и вдъхновение. От утопичната творба на Кавендиш „Пламтящият свят“ фикционалният съставител и редактор И.В.Хес заема и заглавието за книгата си за Бърдън.
Струва ви се малко неясно, объркано и сложно. Не е толкова объркано, но е сложно, да. Въпреки че когато говори за романа си, Хуствет споделя, че текстът ѝ притежава „множествено личностно разстройство“, всъщност той въпреки множествеността и полифонията притежава здрава конструкция, която главната героиня „изнася“ на раменете си. Тя всъщност е една доста едра и голяма жена. Честно казано, без тази конструкция, както и без постепенното все по-интересно „разследване“ на различни тайни в романа, неговите енигматичност, сложност, многогласие, игровост, дискусионност нямаше да издържат и някъде в хода на разказването щяха може би да ни разколебаят, дори да ни откажат.
И така, в новия си роман писателката чрез фикционалната антология на професора по естетика И.В.Хес, предизвикана от творческия експеримент на художничката Хариет Бърдън, се занимава с тъй важните за нея и познати ни от предишните ѝ книги теми за идентичността, възприемането, травмите, пола, изкуството. Въпросната антология е жанров колаж от дневниковите записи на Хариет, интервюта с критици, статии в специализирани издания за изкуство, спомени на близките на художничката, на мъжа, с когото живее в късните години от живота си, на нейните дъщеря и син. Повече от 20 различни гласа говорят в този роман, като всички те съвсем не представят една и съща Хариет Бърдън.
Във фикционалния предговор на съставителя И.В.Хес читателят може да открие в един по-синтезиран вид научните, философски, литературни предпочитания и основания на авторката на романа (имена, които сме срещали и в предишните ѝ книги), които са вложени и в образа на нейната героиня.
Мястото е Ню Йорк, времето – между 70-те на ХХ век и 2004 г. Младата художничка Хариет Бърдън се омъжва за много известен в арт средите ценител, колекционер и търговец на картини. Имат две деца. След неговата смърт преживява известен срив, после прави своя голям експеримент. До този момент тя никога не е получавала признание за творчеството си. Била е просто „перфектна дъщеря“ и просто съпруга. Искала е да получи одобрение. Затова сега избира да прикрие самоличността си зад маски – трима мъже. Играта със самоличността и преди е интересувала Сири Хуствет. Тя участва в създаването на фалшив образ на художник в края на 90-те, чиято измислена биография е публикувана в края на 90-те.
И нейната героиня Хариет Бърдън представя три свои инсталации чрез млад и красив последовател на Анди Уорхол, тъмнокож гей-изпълнител и изключително нашумял, продал невероятно скъпо своя творба красавец, „човек на медиите и виртуалните реалности, жив аватар, дигитализирано същество“. Така тя иска да отмъсти за предубедеността в арт средите, да разкрие съществуващия, макар и не винаги съзнаван, сексизъм, както и механизмите на възприемане на изкуството. Да накаже репресията срещу женското. Да я разкрие. Самата тя се разкрива като сложно, объркано, а и ужасно същество. Самотно и неразбрано. Изпълнено с бушуващи емоции, с гняв, с желание и амбиция за изява. Притежаващо невероятен интелектуален потенциал, знания и култура. Романът на Хуствет обаче въобще не е само феминистка приказка. В него маските-мъже са живи, те са хора от плът и кръв. Отношенията между тях и Бърдън променят нея, игрите не са само игри, те отварят стари рани, разкриват тайни от миналото, променят позиците в играта, имат драматични последици.
Впечатляващ с научната и интелектуална си широта и дълбочина, респектиращ с познания в областта на историята на изкуството, континенталната философия, невробиологията, психиатрията, „Пламтящият свят“ ни предизвиква да мислим за това дали културните предразсъдъци и институционално закрепени норми и сега не определят възприемането на изкуството. За многостранността на човека. За онова, което той явява на света, и за онова, което „тътне“ вътре у него. За неясните граници между реално и въображаемо.
Сложен, полемичен, изпълнен с двусмисленост е новият роман на Сири Хуствет. Истинско предизвикателство, но и награда за прочелия го. В него мистификациите, игрите, маскирането са на много и различни нива. Безспорната му интелектуална тежест и сложност не скриват обаче „емоционалната истина“. А преводът на „Пламтящият свят“ е изисквал не само много тежък преводачески труд, но и посветеност. Която е получил.
