Той беше една трошица от голямата северна страна, довеяна незнайно как тук, в София, преди двайсет и пет години. Рисуваше пейзажи и ги продаваше в началото на ул. „Париж”, близо до храм-паметника „Александър Невски”. Първо ми показа как се пие на „винтом”. Отвори внимателно бутилката водка, надигна я и бавно започна да я върти. По този начин съдържанието й се изливаше в гърлото му като от чаша. После изведнъж измъкна истинска чаша и сипа в нея останалото от шишето. Запали цигара, дръпна силно няколко пъти и тръсна пепелта в чашата. Обясни ми, че това е много ефикасно средство, ако пиенето свършва. За такова… за… как е думата. Да се гилотинираш. Ето част от разговора, както горе-долу успях да си го припомня.
– Трите имена?
– Михаил Михайлович… Достоевски.
– Кога си роден?
– Роден съм на хиляда деветстотин шейсет и първа година в Ленинград.
– Защо каза Ленинград?
– Защото тогава Ленинград. Преди колко – три години пак Санкт Петербург вече. И така – роден съм в много така обикновена семя.
– Значи не си граф?
– Аз съм граф по сърце. Аристократ на духа, нали. Иначе майка ми през цял живот беше касиерка, нали така, в магазин, а баща ми – слесар.
– Шлосер.
– Шлосер. И двамата нямат никакво отношение към изкуството. Изобщо прости хора такива. И майка ми еврейка, а баща ми – руснак. И става страхотна работа. И двамата много талантливи хора, но с много тежък живот, който не ги позволил да се разкриват.
Баща ми много талантлив човек, обаче голям алкохолик. Това голям проблем – майка ти еврейка, баща ти – руснак. Значи – не си руснак, не си евреин. Нещо – нито риба, нито рак. Да не говорим, че в Русия има антисемитизъм, и то много такъв голям. И това много неприятно нещо.
Щото аз не се чувствам нито руснак, нито евреин. Чувствам се как човек на света. Обаче в Русия не може така. Тука в България няма това нещо. Щото тука уважават евреи. И тука аз с гордостта викам, че аз съм половин евреин.
– Разкажи един твой детски спомен.
– Значи през лятото на село с баща ми и с баба ми. Тя през цял си живот нямала трудова книжка. Щото никога не бачкала за гасударство. Тя изкарвала пари с лечебни билки. И се помня като такъв много мъничък човек с баща ми и с баба ми да ходим в гора за лечебните билки. И това страхотно нещо, щото и сега аз много по-добре се чувствам в гора отколкото в града. В гора ставали големи купони. Баща ми имал брадва и свалил сухо дърво, много голямо и от този дърво направихме един много голям огън. След това изпяхме там на този място, къде беше огън, много песни. Щото, разбираш ли, доста студеничко беше, но като стоиш на този място, къде беше този голям огън – суперрр!
– Какво си завършил?
– Едно училище по художество. Има само две такива – едно в Москва и друго в Петербург. Учил от V до VIII клас там, но мисля, че взел всичко за живопис. А после учил в едно училище, в друго, в трето и едва завършил.
– Къде изкара военната служба?
– В „Дур-дом”. В лудница. В този место, къде мисля, че и Достоевски бил. „Пряжка” се казва. Има такава лудница, много прочута. В Ленинград, пардон, в Петербург. Една мъничка река в Петербург. И болница се казва на тая река – Пряжка.
– Защо в лудница?
– Правил съм се на луд човек. За да не ходя в казарма. Затова. Щото имал избор – или две години в казарма, и тогава знал, че няма да издържа това нещо, щото при нас казарма е много лошо нещо, или – в лудница. И правил на такъв луд човек.
– Как се направи на луд?
– Кога човек трябва да иде в казарма, има такава медицинска комисия, къде те питат. Има различни специалисти, нали. Има и психиатър, кой те пита: имате ли проблеми някакви, добре ли спите? Опитвали ли наркотици, това-онова. Ами да, опитвал, и то през цялата година. Искали ли да се самоубиете? Ами да, искал, и то много често.
– От колко време си в България?
– От девет месеца.
– Как дойде?
– С една фалшива покана.
– Какво искаш от престоя си тук?
– Аз по принцип нищо не искам – в такъв, в човешки план – в този живот. Искам да се освободя, да махна всичко от себе си. Искам да съм човек, който няма нужда от нищо. Според мен всичко е въпрос на свободата. Щото в Русия никога нямаше свобода и хората свикнали с това. А това почва – така ли, почва – за такива лоши работи като Ленина, като Сталина…
– Какво ще кажеш за Ленин?
– Той беше много голям гад.
– А кого обичаш от хората на изкуството?
– Обичам Рембранд. Виж ли – Рембранд голям стилист. Той знае какво може направи с тези бои. Той философ просто. И то без думи – това е важно. Щото слова как варабей. Дума – как варабей. Пуснеш ли я, излита.
– А от вашите творци? Обичаш ли Достоевски?
– Не. За нас това, което написал Достоевски, е живот, и когато живееш в това нещо, нямаш никакъв интерес да четеш за него.
Виж, обичам Чехов. Той за разлика от Достоевски никога не прекалявал. Той просто супер човек, готин. Чехов обича хората.
– Каква е истината за живота, който си живял?
– За моя живот? Ще ти кажа. Гле-дай си ра-бо-та-та!
– Какво мислиш да правиш занапред?
– Ще продам още няколко неща и ще си купя един такъв здрав раниц и после ще пътувам – до гора. Да, до гора. Къде стоят и чакат мои пейзажи.
