Изглежда, може да има нещо като „негативно“ доказателство за съществуването на Бога и това „доказателство“ се състои в трудно поносимата и понякога съвсем непоносима тежест, която придобива Неговата скритост в света; страшната, казвам, тежест на това, че всичко, безусловно всичко, което е и даже което би могло да е, освен гдето е и би могло да е – нещо страшно важно не е – не е Бога.
Възможно ли е в света да се отвори такава страшна празнота, когато се отрече имането на нещо? Нима такава или дори само подобна празнота отварят всички други неща, чието съществуване отричаме? Помислете: нима светът е по такъв начин празен, пуст без кентавъра, или без говорещите птици например? А тъкмо, че една несравнима с нищо празнота се отваря без Бога в тоя свят, ни свидетелства например горчивият атеизъм на автор като Камю.
Самата смазваща празнота на всемира в неговите книги, свидетелства дори с по-голяма сила за Онзи, Който отсъства от него, отколкото доказващите Неговото съществуване аргументи на теолозите. Празнотата на без-божния свят на Камю е тъй изразителна, че от нея с по-голяма конкретност и дори – „нагледност“ може да се разбере какво представлява Богът, от Който Камю е опразнил света, отколкото от каквито и да било „катафатични“ богословски „аргументи“. Празнотата, казвам, на света у този автор е „изписана“ с такава премислена докрай обстоятелственост, че от нея – парадоксално казано – се остава с повече съмнение дали тя не е просто рожба на кошмарен мисловен експеримент, отколкото от чисто логическите допускания на доказващите невъзможността й богослови.
Отново парадоксално казано, но убеденият в несъществуването на Бога Рийо от „Чумата“ на Камю изглежда по-близо до това да изкрещи „Боже!“ („Боже, Който те няма!“), отколкото са близо до това мнозина теолози, „виждащи“ следите на Бога навсякъде по света. Така пустият, така безответният, така безжалостно-детерминираният свят, какъвто е той в „Чумата“, нерядко те задушава по такъв начин, че буквално изтръгва от гърдите ти вопъл за Бога. Нямането на Бог край леглото на онова умиращо дете например (в най-кошмарния епизод от книгата) е така тежко, така непосилно тежко, че сякаш всеки момент е готово да се „счупи“ от собствената си тежест и Този, Който Го няма, да смаже битието с небитието Си.
Ако в един по-обикновен свят не би и забелязал, че Бог Го няма, и следователно не би поискал Него да го има, то в екзистенциалисткия всемир на „Чумата“ празнотата, пустотата, от която Той експлицитно е ,,изваден“, е така празна, така страшно празна, че в нея… Бог буквално се натрапва на съзнанието с отсъствието Си. И точно в нея, в тази тежка до смърт пустота, истински пожелаваш да Го извикаш, да Го изкрещиш. Един твой вик буквално Го „напипва“ – в задушаващия сърцето ти вакуум.
В това е парадоксът у Камю, че именно когато си убеден от него, че Бог няма, че всемирът е без Бог, че е без-божен всемир, в който Бог отсъства абсолютно – сиреч не само не е, но е и невъзможен – именно тогава (ако същински си разбрал в какво си убеден, а не декламираш просто предизвикателни за вярващия безумия) желанието да Го призовеш, е в най-голяма степен желание за призоваване на Бога.
В противен случай ти си някак базисно убеден, че Бог е, а ако е, значи е нещо – нещо, разбира се, абсолютно, разбира се, първо-начално или първо-причиняващо, но все пак – „нещо“. Ти си свел, „сринал“ си Бога в съзнанието си до това „нещо“, и за теб Бог не е Бог, а е … този Абсолют, това абсолютно битие, този Първодвигател, тази Първопричина… С две думи, за теб Бог е Нещо-Което-е, Което може да е – и ти дори свикваш да не Го зовеш. Защото… Него и без туй Го има, ти би могъл не сега да се обърнеш към Него…
Тук обаче, когато под натиска на екзистенциалиста Камю си видял – в буквалния смисъл си „видял“, че Бог няма; че няма такова „нещо“; че дори да бъдеш убеден, че има едно абсолютно, или първоначално, или първопричиняващо битие, ти пак няма да си видял Бога, а – абсолютното битие, първоначалното, първопричината – тук казвам, в обзелата те пустота, в обзелата те паника („всичко е напразно! всичко е осъдено! няма Бог!“), ти за първи път ще призовеш Бога. Бог за теб вече не ще е „нещо“, което е, а ще е именно Бог: Някой отвъд „нещата“, към Когото извикваш; отвъд всички неща, отвъд съществуващите неща и отвъд възможните неща – Който именно затова вече е „Бог“.
И ти вече не ще можеш никога да застанеш по отношение на Бога иначе, освен като отправящ свръхнапрегнат зов към Него: именно защото Бог не е „нещо“, не е нещо, което „го има“, а е нещо, което в света Го няма и даже – както настоява Камю – не може да Го има. Как тогава ти ще стоиш – ще стоиш автономно и Бог ще стои в Себе Си и Ти ще се обърнеш към Него в определен момент, преди и след който – просто ще Го знаеш, ще имаш предвид, че Него Го има? Напротив: Бог не „стои“ никъде, Бог Го няма никъде, и именно затова Бог се зове: само се зове: „Боже!“
Нека си припомним как в един момент героите на Камю от „Чумата“ – Рийо и отец Панлу, осъзнават какво значи това да „няма Бог“. Осъзнават, че то е равно на една така бездънна, така непоносима несправедливост и безсмисленост, на една – направо казано – такава невъзможност това да бъде просто така, че положението „няма Бог“, станало така безмилостно ясно пред леглото на агонизиращото след всички надежди и молитви дете, буквално се пропуква в себе си, превръща се в положение, което го има със сила, неизмеримо по-голяма от всяко нещо, което въобще „го има“ в тоя свят. Аз бих казал, че в този пункт от романа атеистът Рийо – любимият герой на Камю – тъй да се каже от противното, но все пак разбира що е Бог и разбира, че Той е именно Онзи, без Когото не може. Много повече и много по-истински е „Онзи, без Когото не може“, отколкото „Онзи, Който е не-възможен“.
И избухва, минавайки покрай отец Панлу, който седи заровил лице в шепите си, без да смее да погледне мъртвото телце на момченцето: „Това дете поне беше невинно. Вие го знаете“.
