С приближаването на избора на нов български патриарх в редица изказвания, включително на люде близки до Св. Синод, започна да си пробива път някакъв странен комплекс от убеждения, поразително напомнящ ми за (официално чуждата на Православието) „доктрина за незаблудимостта” – в нашенския вариант за незаблудимостта на епископата, на епископското събрание на синода, или (в по-малко радикалния вариант), на събора, на който предстои да извърши избора.
И наистина доста често започнахме да чуваме фрази (характерно произнасяни с театрално вдигане на очи), че „ако митрополитите ни изберат идния месец този (тези), то значи така Бог е пожелал”, че „каквото реши съборът, това ще е и Божията воля” и т. н.
Трябва обаче да се напомни, че според Православието нито някой определен църковен член, нито някоя църковна корпорация притежават някаква специална „благодат на незаблудимостта” (infalibilitas), каквато – според католическото учение от Първия Ватикански събор – постоянно е присъща на Римския епископ, когато говори ex cathedra и когато учи по въпросите на вярата и дисциплината на цялата Църква. Още по-малко на такава благодат би могло да се надява едно събрание на епископите на един отделен църковен диоцез, какъвто е този на Българската православна църква. Нещо повече, даже съборът на епископите, заедно с представители на другите църковни чинове на този диоцез не може да бъде гарантиран срещу евентуално погрешно решение и това е така чисто и просто, защото последното е, според православното разбиране, постоянна възможност за всички човеци, независимо от сана (харизмата, служението), което имат те в Църквата. Да, Бог действа в Църквата чрез „човешкия й фактор”, но Той по никакъв начин не го „поглъща” или някак си „транссубстанциализира” чрез харизмата (например епископската), която му дава в Тялото Си – в Тялото Христово. Чрез даровете на Духа (харизмите) в Църквата, Бог, според православното учение по-точно приобщава, причастява към Христос (Чието Тяло е Църквата), дава да може да се живее и действа (включително да се избира) според Христос, но, повтарям, не „превръща” надарения с тези дарове във „vice Christus”, както е в католичеството. Направо казано, доколкото всеки дар може да бъде както приет, усвоен, така и отхвърлен, изоставен (закопан в земята), според Православието няма „член” на църковното тяло, на каквато и харизма да е носител (включително на архиерейска), който, поради това да не може да греши (non posset peccare).
Свидетелство, че именно такова е разбирането на Православната църква, включително, слава Богу, и на днешната българска, са, ако се замислим, дори уставните процедури на тази последната за избор на патриарх. Защото, ако в нашата църква наистина се вярваше, че чрез синодалния архиерейски вот задължително се изявява Самият Божий избор за персоната на патриарха, защо тогава би било нужно, според предписанията на този устав, архиереите ни да трябва да излъчат изпомежду си не направо него, единия, а цели трима кандидати? Защо по-нататък е нужно тези трима да трябва да съберат – при това всеки от тях – не по-малко от цели две трети от гласовете на своите събратя? Защо от тези трима (събрали, повтарям, цели две трети от гласовете на архиереите), единият, който и ще стане патриарх, е нужно да бъде избран, все пак, от събора на целия диоцез, който при това – много съществено – непременно трябва да е съставен от делегати от всички чинове (служения, харизми) в Църквата? Не е ли очевидно, че разбирането залегнало в нашия устав, следователно е такова, че архиереите от Св. Синод не са a priori свободни от възможността да формират погрешно, пагубно за Църквата решение (защото, например, се движат в момента от низменни човешки страсти, сметки и т. н.) и че даже общият събор на църковния ни диоцез би могъл да направи същото, ако не е поне съставен от представители на всичките си чинове (носители на различни и затова взаимодопълващи се, взаимо-коригиращи се харизми в Тялото Христово). Да, очевидно е, че уставното изискване архиереите на Св. Синод да излъчат с гласуване не единия патриарх, а трима претенденти е мярка тъкмо срещу приеманата като принципиално налична възможност за користен (и следователно погрешен) избор. Очевидно е също, че уставното изискване изборът на един от тримата излъчени претенденти да се представи на събора на диоцеза, при това, както казах, включващ задължително представители на всички чинове в Църквата, е мярка срещу същата прискърбна възможност.
Нека сега си дадем сметка до какви неминуеми заключения трябва да стигнем, ако вместо това – по здрав богословски инстинкт залегнало в устава ни разбиране – ние трябваше да вярваме на приказките, които ни казват, че щом архиереите на Св. Синод излъчат (а сетне, избирателният събор избере) този, то значи това безспорно е Божият избор. Направо ще кажа, че в такъв случай архиереите (по принцип), а църковният събор (по силата на мандата) трябва да бъдат мислени като по особен начин иззети от възможността да действат, движени от страсти, нечестно, и т. н., сиреч и да формират нечестно решение (както всякога могат да действат човеците), но напротив, дадено им е (по силата на харизмата на архиереите) и на делегатите (по силата на мандата) да действат само абсолютно безпогрешно (както всякога пък действа единствено Бог). Това в още по-голяма дълбочина означава, да учим, че архиереите на Св. Синод и делегатите на събора са освободени от базисните атрибути на човешката природа, един от които е възможността да се греши и, значи, въобще действат (по силата на харизмата или на мандата) не като човеци, които са в Христос и в които Христос е, ами като Самия Христос. Но в това тъкмо е и благодатта на непогрешимостта (незаблудимостта) – в този случай не на папата, а на събора – на епископите или на целия диоцез – това не е от съществено значение. Което пък най-накрай означава да вярваме, че архиереите (респ. делегатите в определения случай) действат само в образа на човеци, само човеко-образно, докато всъщност от тяхно име действа (избира) Сам Бог.
Цялото това умопостроение без съмнение е ярка манифестация на един (нека да е и безсъзнателен) еклезиологически монофизитизъм и ни показва – от противното – каква именно е най-дълбоката причина Православието да не може да приеме някаква си „благодат на незаблудимостта” (единолична, корпоративна, постоянна, оказионална – без значение).
Истината на Православието е по-друга. Тя, както казах, е тази, че харизмите, включително епископската – са не преобразявания в Самаго Христа, а при-частия, у-частия в Него; дарове на Духа, при това специфични за всеки чин, които едва в съвкупността си образуват „пълнотата на Тялото Христово”, присъствието (и действието) на Христос. Впрочем в това е и най-дълбокото основание на съборността като норма на православния църковен живот – убеждението, че харизмите една без друга, макар да са Христови сили не образуват църковна пълнота, че всяка без другите остава без-целна и без-функционална и поради това Църквата трябва да извършва своите деяния не другояче освен като се събира в пълнотата на „членовете” си, които тъкмо в нея се взаимо-допълват, взаимо-коригират, довеждат се до цялост – из-цел-яват волеизявите й.
Ако обаче, макар и имащи в църковното тяло своите харизми (които в съвкупността си съставят светостта на Тялото Христово) „членовете” на това Тяло не престават да са, все пак, човеци (които всякога могат да грешат – да изоставят, да предават своите дарове), то няма възможност „волята Божия” да се изяви задължително, „служебно”, в който и да било акт на Тялото Христово.
* * *
Въобще да се твърди, че определена волеизява (било епископска, било съборна) с това самото, че е църковна, е изява на Самата воля Божия, е оправдано единствено в смисъл, че извършваното от Църквата никога не е и не може да се окаже противно на волята Божия. Това е невъзможно дори само защото Бог е всемогъщ и „поругаван не бива”. Но съгласно Божията воля в Църквата може да се извърши и нещо, което Бог не просто не желае, но което Той дори и осъжда; което, следователно, от гледна точка на Истината е погрешно. Това не значи, разбира се, че в този случай Бог е започнал да желае осъжданото (как би го в същото време осъждал), но само, че Божията воля е допуснала осъдителното и грешното да се извърши. В този случай Бог, повтарям, пак го осъжда, не го желае, но волята Му е да допусне човеците (които именно са способни на грешното) да извършат онова, което Той не желае и осъжда. Ако не бе така, но всяка църковна и особено епископска волеизява, със самото това би била и изява на онова, което Бог иска безусловно, тогава, повтарям, църковната (епископската) волеизява би била само човеко-образна и не би била изява на Църквата (на епископа) на Бога, а на Самия Бог в Църквата (в епископа). Но тогава ние трябва да вярваме, че в своите волеизявителни актове Църквата би била чисто и просто „трассубстанциализирана” по същия начин както и в Евхаристията хлябът всеки път е „транссубстанциализиран” (пресъществен) в Тялото на Самия Христос. А това, както вече казах, си е същинско еклезиологично монофизитство.
Тогава впрочем и христологичното монофизитство би трябвало да се окаже „църковното учение”, защото е било утвърдено от епископи, при това от практически всички епископи на „вселенната” в 449 г. Та нека наистина се запитаме: било ли е „волята Божия” да се случи „Разбойническият събор” от 449 г., получил това име тъкмо защото е решил да утвърди една ерес? Но мигар би могло въобще да се стигне до него без волята Божия? Поради това обаче – нека се запитаме отново – било ли е воля Божия монофизитството? Или е по-вярно да се каже, че воля Божия е било Църквата да не бъде избавена от тази погрешност, тази погрешност да бъде допусната.
Ако разсъждаваме по аналогия с този случай – тогава изборът на архиереите или на събора за патриарх на БПЦ през февруари, ще бъде ли, както казват, изява на Божията воля за църквата ни? Съвсем безспорно – ще бъде. Ще бъде ли обаче с несъмненост и един безпогрешен акт, както също ни казват? Не задължително. Защото би могъл да бъде както такъв, така и допущение на църковна грешка. В последния случай избраният пак ще бъде избран по Божия воля и ще бъде избран за патриарх по Божия воля, но това няма да свидетелства непременно, задължително, че Бог е пожелал за патриарх тъкмо избрания. Защото ще може да означава и това, че през февруари Бог ще допусне архиерейските, човешките страсти да надделеят и ето – това ще бъде волята Божия.
Защото всичко, да, всичко е Божия воля. Божия воля е било патриарх Евтимий Константинополски да благослови (противоканоничния) четвърти брак на император Лъв VІ, без при това да е бил Божия воля самият четвърти брак на Лъв VІ, щом патриархът го е благословил. Божията воля е била само да се допусне патриархът да прояви слабост и затова Божия воля е било също и църковният народ и монасите в Константинопол да въстанат срещу архиерея, срещу онова, което Бог е пожелал да допусне (може би именно, за да покаже, че архиерейската власт не е безусловна, но понякога се нужда е от коректива на независимата църковна съвест). Божия воля е било дори целият събор на епископите на „вселенната” да утвърди през 449 г. монофизитството като ортодоксия, без при това да е било воля Божия, сиреч ортодоксия, самото монофизитство, щом съборът на епископите го е утвърдил. Божия воля е било само да се допусне църковният събор да прояви своята погрешимост (своето „разбойничество”), може би за да се припомни на църковното изпълнение, че то, във всички свои „членове” е длъжно да раз-съжда и едва след раз-съждение, а не автоматично, да запечатва със своето „амин” архиерейските решения.
Моята мисъл следователно е проста. Трябва да се внимава когато, да, в съгласие с благочестието се произнасят фразите, че всичко, което предстои да стане, по Божията воля ще стане, и че ако стане – в това е била и Божията воля. Защото не можем да сме сигурни какво тази воля осъществява. Дали че това, което се случва е в съгласие с Божията воля (каквато е интенцията на споменатите изказвания), или че просто Божията воля е съгласна то да се случи, макар и да не е в съгласие с нея. Защото това са различни неща.
Тъй че накрая, за да бъда съвсем актуален, нека предложа да си представим следното. Ако въпреки наличието в свода на църковната съвест на тридесетото апостолско правило (а сводът на правилата е именно църковната съвест) епископите от Синода на БПЦ и съборът на делегатите, в противоречие с това правило изберат за патриарх епископ, получил сана си със съдействието на светската власт (комунистическата ДС), дали това ще означава, че доколкото се е осъществила волята Божия, то тази воля се е и изменила така, щото вече определя като „достоен” един такъв епископ? Не, ще отговоря, разбира се че не. Ще означава единствено, че се е осъществила волята Божия, да се допусне едно църковно събрание да действа помимо църковната съвест – да действа безсъвестно. И тогава ще попитаме най-последно – ако волята Божия бъде да се допусне тази безсъвестност, то ще означава ли това, че допуснатото, щом е било воля Божия да се допусне, следва и да се приеме? Отговарям: трябва да се приеме единствено волята Божия – това, че Бог е допуснал несъгласното със съвестта на Църквата, но не и да се приема самото допуснато, защото то всъщност е човешкото, грешното дело и е било допуснато най-вероятно, за да се пробуди най-сетне съвестта ни на църковни членове, осъзнаващи огромната отговорност на своето утвърждаващо „амин”.
