На 6 сънувах страшен сън, който с методична точност се повтаряше три нощи. Тогава живеех при баба си и тя беше единственият човек, на когото можех да го разкажа. Спомням си ясно как ме спря още на първата дума и каза, че страшните сънища не се разказват, защото оживяват, май каза „пълнят се с кръв”. На следващата нощ го сънувах отново. Нито можех да го разкажа, нито да мълча повече.
Тогава ми хрумна гениалната идея, че единственият изход е да го запиша. Така хем нямаше да съм го разказал, хем щях да се освободя от него. Знаех да пиша отпреди година, благодарение на дядо ми, скуката и един химически молив. Химическите моливи се плюнчат и тогава пишат влажно и ярко, а езикът ти става син като на таласъм. Та със същия химически молив записах съня върху празните последни страници на една книга. Така пишехме, в празните полета на книгите като средновековни преписвачи, осмелили се да оставят някоя частна приписка, най-вече за да се оплачат. Зъб ме боля, та се не траеше,или нещо такова …
Записах съня криво-ляво с няколко реда, които разказваха приблизително следното. Вечер е. Аз съм до кладенеца, сам и плача. В кладенеца, на дъното, са майка ми, баща ми и по-малкият ми брат. Чувам гласовете им като във фуния. Чувствам се най-самотният човек на света. Напълно изоставен. Спасен, вън от кладенеца, но абсолютно сам. Плачът е двоен, веднъж за майка ми, баща ми и брат ми, които са обречени на това дъно, и веднъж за самия мен, обречен на вечна самота, вън от него. Казвам „вечна самота” и долавям леката ви усмивка. Повярвайте, не, припомнете си, децата имат тайно знание за самота, смърт и прочее big questions, дори да не знаят думите. Като научат думите, ще изгубят знанието. Това е цената. Такъв беше този сън – най-близките ми на дъното на един кладенец, аз – на двойното дъно на ужаса да съм спасен и да съм сам, без тях.
Този сън и тази приписка родиха две неща – собственото ми безсъние и плахите ми опити да пиша. Неразказаният кошмар беше първото нещо, което написах. По-точната дума всъщност е „записах”. Спаси ли ме това първо записване? И да, и не. Никога вече този сън не се повтори. Но и никога нямаше да го забравя. И още нещо. Давам си сметка сега, че мотивът на онова 6-годишно момче и моят днес през всичко, което съм писал по-късно, е един и същ. Пиша, защото ме е страх. Страхът е основателна причина за писане. И за безсъници.
В малките часове на нощта светът се е оттеглил от теб. Никой няма да те потърси по телефона (ако те потърси, е още по-страшно). Дори най-близкото до твоето тяло, на спящата до теб жена, топло и отпуснато, сега е далеч. Сънят прави това тяло недостъпно, празно като черупка. Тялото на спящия е само залог, алиби, че човекът, който е яхнал съня си (и в момента се смее с други хора, или о, ужас, е прегърнат от други), все пак ще се върне на сутринта. Никога няма да разбереш бил ли си в нейния сън. В малките часове на безсъницата се развиват всички ужасяващи сценарии на ревността. И това, че обектът на тази ревност кротко спи до теб, никак не ги смалява, напротив. Освен това се чувстваш изоставен от този, който (така си мислиш) следва да споделя и собственото ти безсъние. Ами да, ако наистина ме обича, ще броим заедно овцете на нощта.
Казах за броенето на овце и си припомних всички неща, които съм броил в дългите си нощи. Мога да направя Списък на преброеното. Не знам кой е подхвърлил тази измамна идея, че броейки, теглиш мрежата на съня, приближаваш го към несигурната лодка на леглото си. Преброил съм, инвентаризирал съм дори, половината свят (другата половина ще остане непреброена) и резултатът никога не е бил утешителен. Броил съм всички жени от първи клас досега, с които съм се целувал поне веднъж. И понеже броят им все пак е ограничен, съм продължавал с жените, които съм харесвал, мечтал и никога не съм посмявал да имам (количеството е значително). Един съвет от мен, бройте несбъднали се неща, никога не свършват.
Броил съм градовете, в които съм бил, с имената на хотелите и лабиринта от улици, докато се стигне от хотела до централния площад.
Броил съм градовете, в които не съм бил. Броят им клони към безкрайност.
Броил съм цигарите, които съм изпушил за 25 години. После съм правил сложни (за мен) уравнения, за да изчисля скоростта на пушене и броя на минутите, изпълнени с дим. Всичко това с особеното чувство, смес от носталгия и злорадство, на вече отказалия дима. Не се съмнявайте, че съм преброил и неизпушените цигари.
Пресмятал съм (също така наум, което не е лесно) колко минути трае един средно дълъг живот. 519 600 минути за година (ако не е високосна). Умножавате по годините, които си отпускате, да речем 77, и се получава нещо като 40 009 200. Над 40 милиона минути, не е шега. Ние сме милионери на минутите, никога не сме го знаели.
Какво друго? Няколко години подред, въртейки се вечер в леглото, се опитвах да съчинявам сънища. Най-трудната работа, с която съм се захващал. Класифицирах ги по жанрове. Имаше късометражни и пълнометражни. Анимация, неми сънища, черно-бели, сънища френска нова вълна, италиански неореализъм, Тарантино-сънища, Дейвид Линч кошмари (сериал) и пр. Разказах на един приятел, който веднага предложи да продаваме сценарии за сънища. Има ниша, каза съвсем сериозно, хората вече нямат фантазия да сънуват.
А тези с фантазията и страховете пък не могат да заспят, не знам кое е по-хубаво. Всичко, което мога да предложа, е този каталог на пораженията, този наръчник на провалите ми пред безсънието. Но в крайна сметка писането е и това – съхраняване на провали.
Георги Господинов (1968) е автор на книги с поезия, проза, пиеси, трагикомикс и др. Неговият „Естествен роман” е публикуван на 19 езика, сред които английски, немски, френски, испански. Получава отзиви в Ню Йоркър, Гардиан, Таймс, Франкфуртер Алгемайне Цайтунг. Книгата му с разкази „И други истории” е преведена на 8 езика, американското й издание е в номинациите на най-голямата международна награда в жанра „Франк О’Конър”. Участва в антологията Best European Fiction 2010, публикувана в САЩ. Последният му роман – „Физика на тъгата”, е отличен с Национална награда „Христо Г. Данов” (2012).
Фотографията на главната страница е на Цветелина Белутова, Дневник
