Спасителното – именно спасителното, спасяващото нас, човеците, дело на Христос не завършва на Кръста (или, още по-точно, с „изпускането на дух” на Кръста). Защото жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече „не се гневи” на човека, няма го „под проклятието Си”, както са склонни да утвърждават някои (протестантски) изповедания. Тя в най-голямата си дълбочина е отдаването на Тялото и Кръвта на Христос (от Христос), с което, както достоверно знаят всички християни, независимо от многобройните си различия, Той е победил смъртта, съкрушил е властта на дявола над човешката природа, свършил е робството му, а значи е възкресил човешкото естество.
Със смъртта Си Христос – нека го кажем така – далеч не просто „умилостивява” Бога (Отца), „изкупва” човеците. Със смъртта Си Христос – знаем го от следващото подир разказа за Кръста и погребението – извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта. Смъртта Му на Кръста умъртвява смъртта, „заразила” човешкия род, поради което и плодът на тази Негова смърт е свършекът на свършека, достигането на края на края.
В този смисъл дълбоко прав е съвременният католически богослов Валтер Каспер, когато пише, че „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт”. Но затова и „то (Възкресението, б.м.) не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус”. В Неговата смърт – утвърждава Валтер Каспер – в самата Негова смърт се е извършила смъртта на смъртта, т.е. в смъртта Му се е извършило въз-кръс[т]-ването на живота – извършило се е Възкресението. И точно поради това „Възкресението… е дълбинното божествено измерение на Кръста… Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня” и „даже – добавя Валтер Каспер – би могло да се каже, че Разпети петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една-единствена неделима мистерия”.
Но ето защо Жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста (та онова, което ни оставя, да е само да вярваме, че Бог вече не ни се гневи, не ни има като Свои „длъжници”, не „вменява” греховете ни). Разпростряна на Кръста, Жертвата на Христос ляга, упокоява се, с-вършва се собствено върху… Престола на Отца – в небето, в домена, в който смъртта няма достъп. А „небето – пише пак Валтер Каспер – в религиозен смисъл е не пространствен, а есхатологичен феномен. То не просто „е”, то по-скоро възниква (за света и в света) в мига, в който първото творение идва (чрез възкръсналия от смъртта Христос, б.м.) при Бога по есхатологично окончателен начин. Небето следователно става след Възкресението и Възнесението на Христа… Небето е духовното, възкресено Тяло на Христос”.
Да, ще трябва да кажем в такъв случай, Жертвата на Христос включва смъртта, но не приключва със смъртта. И не приключва, защото смъртта на Богочовека е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта, и затова е (тя, самата Му смърт на Разпети петък) въз–кръс[т]ването на третия ден и даже възнасянето на възкресеното „отдясно на Отца”, на Престола на славата на четиридесетия ден, откъдето се и вкусва утехата от тази умъртвеност на смъртта в Духа Свети от петдесетия ден след Възкресението.
В своята завършеност, принесеност, Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения от смърт вечен живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили (умървили) с това свое пожертване смъртта и следователно като – вече – окончателно, вечно живи. Жертва ги, значи, тук, но ги полага там, в небесата, като плода на „смертию смерт поправ”.
С това, с това собствено Синът „прославя Отца” (защото Отец е в Него, срв. Иоан. 14:10) и Отец се прославя в Сина – открива се (в Христа) кое е било най-съкровеното лоно на Отца – Жертвата Му за човека. Лоното на Отца – открива се – това е пожертваният „посред Престола Му” Син (срв. Откр. 5:6), и значи Престолът, на който седи Отец, това е Жертвеникът, на който Синът Му е пожертван. Вечното тържество на Бога, с което Той вечно тържествува отвъд небесата, това е „заклаността” Му за света и обратно – „заклаността” на Сина, на Агнеца, на Жертвата в лоното на Отца – това и е тържеството, с което вечно тържествува Бог в Себе Си (защото Бог е любов, 1 Иоан. 4:8, и любов жертвена).
Но ето защо също димът, издигащ се от Жертвата, от димящата Му проляна Кръв и разтерзаното Му на-кръст Тяло, е димът на умъртвената смърт, димът на покоя от свърши се (Иоан. 19:30), от смърт не ще има вече (Откр. 21:4).
С разпростирането (на-кръст) на пожертваното Тяло – нека го повторя следователно още веднъж – с тази негова жертвена смърт не просто е „изкупен” нашият „дълг” към Бога, но смъртта – тази „наказаност” за греховете ни, е отминала вече и на Престола лежи упокоеното от смъртта, изцереното от смъртта, въз-кръс[т]-налото от нея човешко естество, което Синът е възнесъл тук чрез Кръста Си, откривайки славата Божия на тази велика, извечна любов, която Бог има към него отпреди свят да се създаде (Откр. 17:5).
Поради това вече и самият дим на Жертвата върху Престола на славата е димът на славата на Вечно-живия, упокоил Живота. Димът на Жертвата, простряна върху Жертвеника, е фимиамът на славата на Бога, „окутващ“ Престола Му. Защото Жертвата е славата и славата – Жертвата. Защото Жертвата е покоят на Живота, за който смърт вече няма, и покоят на Живота, за който смърт вече няма, е докрай отдадената от сърцето на Предвечната Любов Жертва.
И тъй, да – Христос е положил Тялото Си и Кръвта Си като жертва върху Престола на Отца, но не за Отца (за да бъде умилостивен Той от тази Жертва), а за живота на света (Иоан. 6:51). Димящата върху този Престол Кръв и разпростряното върху него (на-кръст) Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват положения върху Престола дар за нас – угощението с този въз-кръс[т]-нал, изцелен от смъртта живот, чрез Жертвата придобит от Христа Иисуса, като дара на Бога, Който Го е пратил – като Божия дар, който Бог, понеже е Любов, и Любов докрай, е решил да ни поднесе още на Предвечния Троичен съвет в самата Си Жертва и със самата Си Жертва.
Но ето защо, накрай, Жертвата ни оставя собствено Царството и именно Царството е плодът, резултатът от Христовата Жертва. Това въз–царяване на човешкото естество на Божия Престол, а не просто „прошката” и „милостта” на Отца, Христос ни оставя според Собствените Му думи, казани (впрочем също) на Тайната вечеря и предадени ни от св. ев. Лука.
Защото – нека напомня – според свидетелството на св. Лука Христос, след като е подал на учениците Си хляба с думите: това е Моето тяло, което за вас се дава (Лук. 22:19), и чашата със словата: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива (Лук. 22:20), добавя по-нататък (очевидно във връзка с тях) следното удивително изречение: Аз ви завещавам – казва Той – както ми завеща Моят Отец царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство и да седнете на престоли (Лук. 22:29-30).
