„Несмислени и мудни по сърце” нарича Иисус двамата емауски пътници, упреква ги, че не вярват в Неговото възкресение, упреква ги, че не познават Писанието и поради това не разбират, че „тъй трябваше да пострада Христос”.
Пътниците за Емаус не могли да възприемат възкресението като продължение на претърпяното преди това поругание и смърт. В съзнанието им е живеела триумфалистична представа за Христос. Представяли са си и са очаквали, че Той ще се дойде като цар, който ще налага своята власт с царствена мощ. Очаквали още с триумфалното Си влизане в Иерусалим Той да установи Своето царство. Представяли си, че Той ще прави същото като техните първосвещеници, но ще го прави по-властно и по-справедливо. Представяли са си и са очаквали земно царство, земна власт и земна правда.
Такива са били човешките представи винаги. Нали по-рано двама от учениците Му, след като не ги приели в едно самарянско село, се обърнали към Него и Го попитали: „Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи?“ Те мислели, че това е напълно справедливо, истински справедливо, щом като и Илия така е направил. Били с Христос, но живеели със своите старозаветни представи за справедливост – че на злото трябва да се отвръща със зло. Така е разсъждавал светът винаги, така разсъждава и до днес. Но и тогава Иисус смъмрил учениците Си по същия начин, както и емауските пътници – с горчивина и рязкост. Казал им: „не знаете от какъв дух сте вие“.
Иисус проповядва и установява друг дух, не само различен, но противоположен на духа, който царува на земята.
Възкресението минава през трънения венец, през бичуването, обругаването, унижението, присмеха, подигравките, през носенето на кръста и разпъването на кръста. Това е духът, който не проумяват нито учениците Му пред самарянското село, нито емауските пътници в началото. Те вървят с Него, разговарят, Той им обяснява Писанието, а те през цялото време не Го разпознават. Сърцето им гори като слушат думите Му, но продължават да не Го разпознават, защото са все още чужди на Неговия дух.
Тази слепота не е вина нито на учениците Му, нито на емауските пътници. Тя е свидетелство, че Христовият дух не се придобива лесно и механично, а трябва да се премине през драматична промяна на ума.
Свидетелство за такава драматична промяна е и случката при залавянето на Христос. Тогава един от учениците Му изважда нож и отрязваа ухото на слугата на първосвещеника. Дори в този тежък момент на Неговото залавяне Иисус не насърчава, нито остава безучастен към тази „геройска“ постъпка, но заповядва на ученика Си да върне ножа си на мястото му, „защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“. Обяснява му отново, че Той носи друг дух на земята – „или мислиш, че не мога сега помоли Своя Отец, и Той ще Ми представи повече от дванайсет легиона Ангели“. Но не само не помолил Своя Отец, но дори изцерил ухото на слугата. Защото ако беше помолил Отца Си за защита „как ще се сбъднат Писанията, че тъй трябва да бъде?“
Преди разпятието казва – „тъй трябва да бъде“.
И след Възкресението пак повтаря – „нали тъй трябваше да пострада Христос“.
Защо тъй трябва да бъде? Защо тъй трябваше да пострада Христос?
Отговорът Той дава там, по пътя към Емаус – „като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание“.
Свети пророк Исаия събира в своето „старозаветно Евангелие“ духа на цялото Писание – „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме… Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стигачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си… Господу биде угодно да Го съкруши, и Той Го предаде на мъчение; а кога душата Му принесе умилостивна жертва, Той ще види дълговечно потомство“.
Ще види дълговечно потомство, но след като претърпи презрение, унижение, страдание и смърт. Ще възкръсне, но и след Възкресението Си ще носи на тялото Си белезите от гвоздеите и раните на страданията. Ако не виждаме прободените длани на възкръсналия Христос, ние си измисляме някакъв триумфалистичен Христос.
Нашето съзнание е пропито от „този свят“, затова трудно проумяваме царство, което не е от този свят. Емауските пътници нямаше да бъдат унили и тъжни, ако Той победоносно бе влязъл в Йерусалим, ако беше седнал на трон, а не на осле, ако беше поставил Йоан и Яков от двете си страни, ако беше наложил покорство с власт, ако беше подчинил народа със сила, ако беше възтържествувал над първосвещениците и началниците, ако беше започнал да наказва грешниците. Да, сърцето на емауските пътници е горяло от Неговите думи, но духът им все още е бил от „този свят“ и затова те, вървейки редом до Него, не Го разпознават.
И така до днес – в нашата представа Христос е триумфиращ Цар, Който налага правда със сила. А Христос до днес и вовеки е такъв, какъвто Го описва старозаветният евангелист, защото царството Му не е от този свят. А в този свят ние бичуваме и заклеймяваме от Негово име, съдим и издаваме присъди от Негово име. Все ни е на устата да кажем да падне огън от небето. Все в Негово име.
