През 1990 г. Даниеле дел Джудиче предприема дълга антарктическа експедиция. Разказвайки собствените си преживявания, той си припомня и бележките на други полярни пътешественици като Скот, Амундсен, Дьо Гомери. Публикуваме откъс от романа със съгласието на издателство „Ерго”.
Дел Джудиче тръгва от Сантяго и продължава на юг през Пунта Аренас към необятната Антарктида. Картинността на разказа не възпрепятства неговата динамика, но преодоляването на географските пространства се оказва само първата стъпка. Сред равнините, хребетите и ледовете на далечния Юг се откриват пространствата на паметта – спомените за минали обитатели и изследователи. Гласът на автора ги пробужда и ги връща в настоящето, с изненадваща вещина се ориентира в тяхното многогласие, през праговете на знанията и историите им, чрез перспективата на един „подвижен хоризонт”.
„Подвижен хоризонт”, Даниеле дел Джудиче, изд. „Ерго”, 2013, превод от италиански Таня Кольовска, 12 лв
Италианският писател Даниеле дел Джудиче (р. 1949, Рим) се е занимавал с театър, изявявал се е като литературен критик и есеист, бил е пилот и пътешественик, участвал е в научни проекти. Още от първия му роман, „Стадионът „Уимбълдън” (1983), филмиран през 2001 г., личат широтата на жизнения му опит, знанията и възгледите му. Влиянието на Итало Калвино е осезаемо в творчеството му, но въпреки това Дел Джудиче се смята за един от най-оригиналните съвременни италиански автори. Прецизността на изказа и спецификата на вижданията му за свободата на личността, за сблъсъка между човека и модерните технологии, за съприкосновението на съвременните митове и реалността придават особена актуалност на творчеството му. През 2009 г. за романа си „Подвижен хоризонт” той получава Наградата за литература на Европейския съюз. Живее във Венеция, където преподава драматургия.
Подвижен хоризонт
Би искал веднага да изкрещиш своята история, би искал да кажеш: „Знай, че този път допускаш всички възможни минали и бъдещи грешки”, или: „Всеки човек носи в себе си една стая”, или: „Ако можеше да разбереш защо свърши така”, изтощен, балансиращ на пръсти върху едно въже, но ако е вярно, че всеки човек носи в себе си една стая, твоята цялата е разхвърляна, върху шкафа са натрупани стари снимки и ти ще си помислиш: „Невъзможно е всичко да се помни”, ще помолиш за малко разсейване, защото само то може да те измъкне от болката, и освен това в една кутия, вътре в кухненския шкаф, има яйце от пингвин, то е пробито, белтъкът и жълтъкът са извадени, донесено е от далечния юг, от най-далечния, най-крайния юг, най-ледения юг. Или пък точно сега ще излезе твоят номер, някой казва: „Знаеш ли, ей сега ще излезе моят номер, усещам го, знам го, вече излязоха номерата на всички, които познавам”, и всеки, който вижда топчето да спира в дупчицата, без изобщо да очаква, че крупието ще го извика на висок глас, става и тръгва към вратата с номер, изписан на гърба му, като атлет в края на състезанието, един от онези, дето не само че не финишират първи, но приключват с бягането още преди края. Това е, би искал веднага да извикаш от болка или от радост, някакъв стон, който не може да премине в подредени думи, но всички заедно избухват, както би избухнала звезда, а наоколо цари глуха, ледена тишина, така че къде е спокойствието, къде е твоето спокойствие, къде е щурвалът, с меланхоличната сдържаност на невъзмутим капитан, леко разсеян, повече мълчалив, онзи, дето дърпа конците, един мъж върху въжето, решил да изтегли сам себе си.
Нишките са триста и шестдесет, но двадесет и четири са по-важни от другите, дванадесет – отляво, и дванадесет – отдясно, и точно оттук мога да започна, но да започна означава да реша коя първо и коя – след това, да създам някакъв ред, да отделя от потока, да разруша тази едновременност, да се откъсна от колективното присъствие, да направя така, сякаш фразите са една по една, сякаш мисълта, споменът, разказът са поотделно, един подир друг, първо единият, след това – още един, а не всички заедно. Да си наложиш да останеш в тази неразбория, да се слееш с нея не е лесно и невинаги е възможно, невинаги успявам. В този момент, точно в този определен момент мога да бъда човек, отговарящ за часовниците през нощта, един стар господин, затворен в обсерваторията на Гринуич, където е прекарал по-голямата част от нощите в живота си, през една нощ, като много други, не пазач на фара, а пазач на времето, понеже тук вътре няма никакъв фар, който да се върти, въртят се само колелцата на часовниците, двадесет и четири часовника, висящи на конци, всеки има един час разлика спрямо другия, един час нараства на изток, откъдето изгрява слънцето, и един час се стопява на запад, където слънцето потъва. Всеки часовник е поток и всеки поток е нишка, историите покрай потоците текат надолу, стигат до теб, а ти след време си най-отдолу и ги гледаш оттам.
По своята същност Историята не е нищо друго освен документ, написан под различна форма.
База „Амундсен-Скот”, 90º 00´ юг и 139º 16´ запад, първа седмица на антарктическото лято, 2007.
В едно синьо-зелено, животрептящо сияние, светлината, с която тук се определя вечерта, бързо преминават малки групи от пингвините на Адели. Движат се в обратна на морето посока. Пътуват на юг с почти отчаяна скорост, крилата им са изпънати, носът им – изтеглен напред и надолу, краката им – по диагонал един на друг, опашката ги уравновесява като трети крак. Съсредоточената им, угрижена физиономия, невероятно комична според мен, сякаш казва: I’m late, I’m late, for a very important date[1], като в книгата за Алиса или казано по-просто: „Сега не можем да спираме, затрупани сме с работа”. Проследих ги с поглед, докато се превърнаха в люлеещи се точици върху бялата безкрайност; после, без видима причина, направиха широк завой и без да сменят темпото, се върнаха обратно. Първите пристигнали тук се пльоснаха по корем, пързаляйки се като шейни, докато не се спряха. Затвориха сините си очи и заспаха. И тези създания са част от природата, а тяхна същност са удивлението и доверието в един ред на нещата, който никога няма да се промени – изключително логичен начин на мислене, тъй като е напълно абстрактен, и едно непрестанно любопитство; така или иначе те са изложени на най-лошите природни условия. Добър и мъдър е Господ, че ги е подредил там долу, в Антарктида, защото ако бяха по нашите ширини, вече щяха да са взели властта в името на Доброто и на Непрестанната Радост; или щяха да бъдат изтребени. Но аз още отпреди това съм знаел, че пингвините са животни, изпълнени с притеснение.
Пристигнах тук, а мисията ми бе свързана с изследване на морската биология, в екипа беше и Джеръми Милър, един гал от Кардиф, занимаващ се с папуанските пингвини – най-големите измежду дребните пингвини. Папуанските пингвини преценяват всяка стъпка, всяко движение, преди да направят и най-малкия скок от един камък на друг. Изключително подробно изучават следващия камък – дали е заоблен или остър, дали е влажен или сух, покрит ли е с мъх или няма нищо на него, и когато теренът е проверен до най-малкия детайл, те се изопват с изражение: „Какво ще стане с мен!”, разтварят крилата си и скачат – скокът е само няколко сантиметра, – приземяването им е с леко поклащане и безкрайно удивление, че все още са на крака. Преди много години, когато дойдох за първи път в Антарктида, придружавах екип, изучаващ пингвините на Адели – сравнени с останалите, те са истински акробати: изскачаха от морето, сякаш са вързани с ластик, напълно изправени, и се приземяваха върху ледника няколко метра по-нагоре. Невинаги успяваха да го направят, понякога се блъсваха в бялата стена и изправени, отново падаха във водата, изскачайки пак на повърхността, без изобщо да губят темпо – блъсваха се, падаха, отскачаха, докато накрая не се приземяха.
Пингвините са навсякъде, няма нужда да ходиш да ги търсиш, докато с Джеръми се местим от една база в друга, ги виждаме да се движат, всеки от тях дълбоко потънал в собствените мисли и грижи: метеорологичната прогноза, правилната посока на движение. Една сутрин в далечината видяхме изключително многобройна колония, а няколко птици се бяха отделили встрани. Точно на брега на морето стояха два големи пингвина и един малък. Демонстрирахме взаимно, добронамерено любопитство, докато двата големи пингвина не се гмурнаха в морето и не изчезнаха. От всички състояния, които пингвините могат да изразят, най-категорично е изоставянето, понеже там средно положение няма. Останало само, малкото пиле започна да вика и да търчи напред-назад по брега. Пингвините виждат по-добре във водата, където им се спуска прозрачен втори клепач, нещо като естествени контактни лещи, предпазващи ги от солта и коригиращи твърде силния им астигматизъм. Виждах много добре родителите му, изпъчени на стотина метра по-надолу на брега, опитвах се да му ги покажа, но то вече изобщо не ми обръщаше внимание, скачаше от камък на камък с онази физиономия на „Закъснявам, закъснявам…”, докато не се убеди, че родителите му са го оставили самичко и са отплували през морето, едва тогава зави към водата и изпълнено с отвращение, се бухна в нея. Мисля, че разбирах за какво се отнася. Семейната сцена, на която станах свидетел, беше един много важен момент от израстването, когато младият пингвин е принуден сам да си набавя храна в морето – планктон и крил, до определен момент тя му се доставя като каша, която родителите му изсипват в човката. Дадох си сметка, че започвам да очовечавам пингвините, нещо, което си бях обещал да не правя и поговорих с Джеръми; по-добре да се придържам към множеството описания и обяснения за поведението на различните видове пингвини, направени от всевъзможни биологически експедиции. Бедата в историите с пингвините е в това, че те са разказани от една-единствена гледна точка – тази на човека. Неизчерпаемите им фантазия и любопитство ние обясняваме с качества, присъщи на човешкия род, и така променяме смисъла им.
Напълно е възможно и пингвините да са склонни да пингвинизират хората и, естествено, точно това се случи няколко седмици по-късно, когато при един преход пеша придружавах международна експедиция от десетима биолози; срещнахме керван от императорски пингвини, най-големия вид. Пингвините – в колона един след друг, ние, хората – също в колона. Две общности, придвижващи се по един и същи начин: пингвините – от вътрешността към брега, за да си доставят храна; ние – от крайбрежието към вътрешността, за да достигнем до най-студените райони, обитавани от императорските пингвини. И те, и ние преживяваме една и съща самота сред океана от лед и сняг, едни и същи притеснения. Когато се озовахме на прилично разстояние едни от други, водачът на императорските пингвини, едър екземпляр от този вид, проточи шия към нас в дълбок поклон и като заби клюн в гърдите си, произнесе дълга, гъргореща реч. Приключил изказването, все още в изразяваща почтителност поза, се взря в очите на Джак, шефа на нашата експедиция, за да си изясни дали е бил разбран. Нито Джак, изключително добър етолог, нито който и да е от нас можа да разбере тази реч. Тогава пингвинът повтори дългото гъргорене все така с наведена глава, без да губи търпение. Търпение загубиха пингвините, наредени след него, заподозряха, че техният водач е направил сериозна грешка. Напред излезе друг пингвин, като отмести този пред него. Със същия поклон и същия поглед той произнесе още една реч, останала все така неразбираема за нас.
Но голямата страст на пингвините са кучетата. Ако ги откриеха в някоя от антарктическите бази, отиваха само при тях, без изобщо да обръщат повече внимание на хората. Правеха множество поклони и произнасяха дълги речи, кучетата им отговаряха с буен лай и подскоци; после някое от тях успяваше да се откъсне от веригата и се стигаше до кръвопролитие. Пингвините гледаха шашнати мъртвите си другари, изражението им сякаш казваше: „Не ме интересува какво ще стане с мен”, и се опитваха отново и отново да говорят с кучетата въпреки хората, които се намесваха, опитвайки се да ги спасят. Освен всичко друго тези птици имат своя, специфична представа за присъствието и отсъствието: до тази констатация стигнах ден след като бях провел неволно един експеримент. Озовах се на пътя на един пингвин, докато той се връщаше от водата към своето място в колонията; най-напред ме изгледа учудено, а после се опита да мине през мен, като че не съществувам. Тръгваше напред, блъсваше се в краката ми и отстъпваше назад. След малко започна да ме удря с крилете си. Идеше ми да се разсмея, но ударите бяха много бързи и болезнени. Понеже не се премествах, той направи пълен кръг около колонията, а аз, от своя страна, направих една крачка, пресрещайки го отново. Когато пристигна и пак ме видя пред себе си, направо не повярва на очите си. Логиката му бе безупречна – направил е пълен кръг, така че аз би трябвало да изчезна, невъзможно е още да ме има. Пълен кръг означава промяна на нещата, иначе какъв е смисълът да се въртим?
В резултат на наблюденията ми аз установих: тайната на пингвините е в това, че те са едновременно съвършени и сбъркани. Тези животни, надарени с грация и самоирония – качества, които обикновено приписваме на по-еволюирали видове, – всъщност са изцяло недовършени. Така и не са успели да станат риби, водата не е тяхната среда за живот; въпреки че са птици, не могат да летят, а като двукраки са бавни и угрижени. Още в далечни времена са били блокирани от тази неопределеност и оттогава повече не са се променяли. Но когато сред ледовете, под бръснещия вятър, добавиш и пингвините, направо можеш да се побъркаш. Особено през зимата, в полярната нощ, нощ през нощта, нощ през деня, непрогледна тъма, постоянен мрак, от който мозъкът ти превърта, сънят ти се разбива, няма смисъл да гледаш часовника, защото винаги е времето на един и същи мрак.
В една от тези нощи, които не са нощи, в колонията на Кейп Крозе, при шестдесет градуса под нулата, в абсолютния полярен мрак петима-шестима души тръгнахме да разгледаме гнездата за яйца на императорските пингвини. Странното е, че мътят мъжките, а не женските пингвини. За да вземем яйцето, трябваше да повдигнем животното от едната страна, те се опитваха да ги запазят, притискайки крака върху леда. Духаше силен вятър и почти нищо не се виждаше. Джеръми отмести един пингвин, протегна ръка и усети нещо овално и студено. Да, това беше яйце, но яйце от лед. Направено съвършено. Пингвинът бе загубил яйцето си, срамуваше се и си бе направил фалшиво. Джеръми и пингвинът се наблюдаваха: човекът – потресен, животното – тъжно и засрамено, без да е ясно дали защото бе разкрита мъчителната му измислица, или защото знаеше, че ще му отнемат и това яйце.
Точно тогава, в този ден-нощ, държейки леденото яйце, Джеръми избухна в сълзи, разкрещя се, хукна да бяга и докато тичаше, започна да се съблича, хвърли шапката си, после метна грейката, свали си дори ризата от варена вълна и всичко останало, плачеше и се препъваше в снежните дюни, оформени от вятъра. Хукнахме след него и го намерихме паднал на земята, почти гол. Повдигнах главата му, покрих го с якето си и надвиквайки вятъра, изкрещях: „Ти си луд, искаш да умреш ли?”. През бурята Джеръми ми отговори: „Така или иначе, ако умра тук, дори Господ няма да забележи”. Опитах се да го успокоя, междувременно някой извика помощ по радиостанцията. Хеликоптерът дойде бързо, бяхме обозначили местонахождението си със запалени факли.
Джеръми се възстанови доста бързо през следващите дни; честно казано, това стана и благодарение на запознанството му с една италианска физичка, Тереза Монтарули, заета в групата по изучаване на неутрино-астрономия и с Проекта „Немо”. Тереза сновеше между университета в Бари и този в Мединсън, Уисконсин, беше ни разказала за новите перспективи при наблюденията, създават се огромни по обем детектори, за да се разкрият другите посланици от Космоса, неутрините, неутрални, но трудни за откриване елементи, защото зависят само от слабото ядрено взаимодействие, една от основните сили на материята; та тези елементарни частици, неутрините, имат нулева маса или почти нулева, нулев заряд, за разлика от фотоните, които си взаимодействат с материята чрез електромагнитни вълни. Неутрините не се поглъщат от материята, нито могат да бъдат отклонени чрез магнитните полета и точно затова съдържат в себе си информация за източниците, които са ги генерирали. Като оставим настрана неутрините, създадени от слънцето, и шепа неутрини, появили се от супернови, неутрините в Космоса никога не са били изследвани. Но и те си имат своите телескопи, „телескопи на неутрините”, така се наричат уредите, с които се откриват и изследват. Не успях да се въздържа: „Неутрини и пингвини!”.
Тереза е любезна, на следващата вечер, докато вечеряхме в ресторанта на базата, в най-ниската точка на планетата, сред обгръщащите ни отвсякъде ледове, тя се опита да преведе за нас всичко, без да използва нови термини, по-скоро карайки ни да проумеем същността; но това не се оказа лесно. Спокойно ни обясни, че ако източниците ускоряват не само електроните, но и протоните, то тогава производството на неутрини заедно с фотони би било гарантирано; и че неутрините биха могли да възникват благодарение на унищожаването на тъмната материя, която силата на гравитацията натрупва в центъра на Слънцето и Земята или в центъра на Галактиката. С красивите си ръце Тереза посочваше неутрините така, сякаш се бяха разположили точно пред нас, Джеръми слушаше, аз също слушах, планетарните пространства ми напомниха за Робърт Шекли и границата между жанра и обикновената литература. Тази тъмна материя – продължаваше Тереза – ще бъде съставена от нови частици, „масивни частици, които са слабо активни, или WIMP”, предвидени от създадените модели за разширяване на теорията, която днес използваме, за да опишем материята. Това би довело до унифициране на всички сили: припомни ни „суперсиметрия” и трансцеденталните теории, включващи други измерения освен трите пространствени и това на времето.
Понякога може да се получи преплитане между точната наука и фантастиката, но физикът не трябва да се отказва от строгостта на своята дисциплина. Тереза помълча известно време, после продължи: „За да се изучават неутрините, трябва да бъдат наблюдавани огромни пространства със съответните съоръжения, така ще може да се компенсират редките случаи на взаимодействие с материята – нещо типично за WIMP. Затова е невъзможно да бъдат създадени в тунели под планините телескопи за неутрини. Проучването на редки явления изисква свръхширок екран за наблюдение. Изясняването на редки явления е свързано с наличието на свръхширок екран. Хиляди метри на морското дъно или под полярните ледове.”
„През следващите години европейската научна общност трябва да създаде детектор за микрочастици с размер един кубически километър, скоро в Италия на Капо Пасеро ще бъде монтирана кула-прототип, за да се получава пълна характеристика на водата и морето. Очакваме големи постижения от средиземноморските изследователи на неутрини, защото, за разлика от тези на Южния полюс, те ще имат възможност да наблюдават центъра на нашата Галактика. Тук, в Антарктида, започнаха изграждането на Неутринната обсерватория „Айс Кюб“, като вкарват отвесно в леда сензори, правят го с конусообразни свредели, от които тече топла вода. Получената информация ще помогне да се опознаят по-добре космическите лъчи, работят в най-дълбоките ледове, за да бъде опозната Галактиката и Суперновите. Това е все едно наблюдаваме звездите в някой извор.”
Намираме се в базата „Макмърдо”, наречена така на името на американския лейтенант, картографирал района през 1841 г., но аз предпочитам да използвам другото й име, база „Амундсен-Скот”, изследователите, дошли първи тук в надпреварата за Южния полюс; преднина има Амундсен, докато експедицията на Скот завършва мъчително и трагично. Разбира се, не бих могъл с точност да повторя думите на Тереза, понякога речникът на физиците не може да бъде преведен, не винаги намираш необходимите думи, за да ги разкажеш. И ако бъда напълно искрен, трябва да призная, че на моменти, докато говореше, аз се разсейвах, връщайки се към първото си пътуване до Антарктида. Минало е доста време, но си го спомням съвсем ясно, тогава дойдох не откъм Нова Зеландия, както би било по-лесно, а откъм Чили, от Сантяго.
Качих се на големия „Джъмбо” към девет вечерта и около полунощ вече умирах за сън, нощите и сънят ми бяха непрестанно, мъчително накъсани заради непрекъснатата смяна на транспорта. Когато се събудих в самолета, все още беше тъмно и тихо, опитах се, доколкото е възможно, да се измия, за първи път видях, че краката ми са подути. После отново запалиха светлините и бебетата започнаха тихичко да мрънкат. Странно е с каква лекота малките деца понасят дългите полети със самолет: като оставим настрана само един отчаян рев предишната вечер, през нощта всички спаха много спокойно. В илюминаторите сред черните облаци се появи съвсем тънка, едва забележима синя ивица и на зазоряване се спуснахме за кацане в Рио де Жанейро. Докато правехме широко обръщане, за да се приближим, разпознавах пристанището, града и Пау ди Асукар[2]. След това около час престой, без да излизаме от летището. Зад прозорците се виждаха пистите, хълмовете и градът, картината бе дълга и тясна, цветовете бяха чисти и контрастни от изгрева в ранната утрин. Беше шест часа местно време.
Още не бях превъртял стрелките на часовника си, не знаех какво да правя с четирите часа разлика, позицията на слънцето предлагаше един ритъм на деня, стрелките на часовника искаха друг. Струваше ми се, че ако ги върна назад, ще зачеркна тези четири часа, бях ги преживял, естествено, но самото движение на стрелките сякаш щеше да ги изличи, те щяха да изчезнат, от живота ми щяха да бъдат изхвърлени четири часа, сякаш никога не ги е имало. Кои точно часове да изключа: тези на заминаването от Франкфурт, когато капитанът съобщи маршрута на полета, очакваната температура при пристигането ни в Рио де Жанейро, а също така и часа на пристигане по местно време? Сякаш казваше: можете още сега да си сверите часовниците, така или иначе ще спите, така или иначе ще изтече една нощ и когато се събудите, времето вече няма да е същото. Мога да зачеркна неприятните моменти от нощта, например когато няколко реда пред мен едно дете истерично се разплака. Или времето, докато спиш – то се отстранява много лесно от потока на живота. Можех да ги елиминирам en bloc, цели четири поредни часа с всичките неприятности, които носеха в себе си, или да подбирам оттук-оттам, така че сборът да е четири. Когато лети на изток, един пилот от тези авиолинии заради занаята си би трябвало доста да губи, но и да добавя немалко време, което никога не е живял: накрая ще бъде ли по-стар? Ще бъде ли по-млад?
Когато заминавах от Рио, се ядосах, че мястото ми не е до прозореца и дори нямам зареден фотоапарат. Самолетът се снижи към залива и крайбрежието, стюардът ни ги посочи, сякаш беше гид при туристическа обиколка: „Ето Копакабана!”. Когато видях плажа и небостъргачите, за първи път усетих, че пътувам, че съм в страна, където е лято и хората са в отпуска. Капитанът любезно наклони самолета надясно и наляво, за да даде възможност на пътниците и от двете страни да погледнат земята; в този момент си помислих, че изпускам нещо важно, станах и отидох зад завесата, до централния люк, исках да погледна навън през този кръг, бях сигурен, че мястото ще бъде свободно, но се оказа, че греша. Беше заето, на пода се бяха скупчили четири униформени блондинки, стюардесите, залепили лица в прозорчето. Странно, мислех си, че са свикнали. Точно на това място наистина много исках да имам фотоапарат.
Това бе първият ми полет над Андите, прелетяхме над тях, когато утрото вече беше напреднало и от кръгчето на самолета ги виждах леко заснежени, облени от слънцето, изпръхнали, кафяво-червени. Доста дълго чакахме багажа, после на изхода – една табелка с името ми в ръцете на господин, който беше точно такъв, какъвто трябва да бъде, латиноамериканец и по-точно чилиец, тъмен, маслинов цвят, черни очила, сиви мустаци, бяла риза и вратовръзка, нисък, леко закръглен. Придружаваше го един генуезец, синьор Лагостена, живеещ в Сантяго от четиридесет и две години; той, от своя страна, бе придружен от шофьора на американски автомобил, от онези добре поддържани стари коли, давани предимно под наем, експлоатирани възможно най-пълноценно. Оставихме аерогарата, слънцето, пейзажа, цвета на пампата, автострадата без ясни очертания, сякаш вятърът ги прави невъзможни, подмятайки кълбета от тръни и сухи треви.

