Вървях по дългата, красива, безлюдна улица в януарската съботна утрин – нямаше хора, нито движение, нито някакви особени звуци, не чуруликаха птички, нямаше вятър, не беше студено, нямаше мъгла, нямаше локви, нито заледени купчини сняг, изтикани в края на тротоарите, нямаше кал, суграшица, подло заледени участъци, на които стъпваш и в следващия миг се подхлъзваш и се озоваваш безпомощно и унизително проснат на земята. Нямаше онази особена тежест, почти лепкава в края на зимата, някаква бледност, някаква изнемощялост по лицата, някаква изнемога в походката на случайните минувачи, преситеност от прекалено дългите нощи, от прекалено кратките дни, почти осъзнатата досада от липсата на светлина, раздразнението от недоимъка на слънце, на синьо небе, онази захлупеност, затънтеност, душевна утеснялост по безрадостните, сиви улици, по които се придвижваме с тежест в края на зимата.
Нямаше го всичко това в януарската съботна утрин. Вървях и не можех да повярвам. Защо го няма всичко това? 31 януари е, най-лютата точка на зимата, анемията вече е по очите ни, умората е по лицата ни, по кожата ни, зимата като че ли методично изсмуква жизнеността ни, а до пролетта има още най-малко, най-малко месец, дори месец и половина, предстои най-трудното, февруари с неговия внезапен, обездвижващ мраз, с рязко и непредвидимо променящите му се температури, внезапно падащи под нулата, които изживяваме още по-тежко, защото идват накрая, съвсем накрая на зимата, с парцалите от сняг и дъжд, които мокрят палтата ни, а нощем се вледеняват по тротоарите, превръщат се в поледица, по която се хлъзгаме и падаме и по която ходим бавно, съвсем бавно, почти едвам едвам.
Какво толкова имаше в тази съботна безлюдна утрин през януари, че я правеше толкова особена и различна или я усещах толкова особена и различна от останалите януарски и изобщо зимни дни, вървях и се питах и не можех да го открия.
О, да!
Имаше някакъв мирис, ухание, някакъв съвсем мъничък и тесен канал или неуловима струя през въздуха, през който се просмукваше друг въздух или друго ухание или мирис, едва доловим, но явен, несъмнен, неотменим, именно той преобръщаше цялата зима и някак я изместваше от полагаемото й се януарско място, някак я пропъждаше от там, някак я обезсилваше, този мирис във въздуха именно прекършваше зимата. Беше все още мирис на зима, на сняг, но и мирис на пролет, на кокиче, на коприва, на синьо небе и бели облаци, на слънце, на локви, които бързо се изпаряваха, на земя с ухание на изпаряваща се влага, на онова, което предстоеше, като че ли едва с този мирис то започваше да предстои.
Този тъй трудно доловим и деликатен мирис на пролет, заради който кокичетата вече са се показали. Как го долавят, с какви сетива? По температурата ли се ориентират? Но тя още е зимна, постопля се едва за няколко часа по обед. По светлината ли? Да, тя става повече, но нали техните луковици са под земята. Съзнават ли там, в тъмната, влажна земя малките луковици на кокичетата какво се случва в природата? Ние, надарените с разум, нима съзнаваме какво става около нас! Нима можем да си обясним това, което усещаме? Та ние дори не съзнаваме как го усещаме, защото не е нито с разума, нито със сетивата ни, а с нещо много по-дълбоко в нас, нещо така дълбоко и първично като луковиците на кокичетата. Даже те ни изпреварват, нас, разумните. Те на нас, а не ние на тях предвещаваме наближаващата пролет. А на тях сякаш това им е мисията, възложена им от вдъхновителката природа – да бъдат предвестници, да бъдат благовестници на наближаващата пролет и на напиращото след нея лято. То е още далеч, но ето в нежната бяла камбанка на кокичето има вече дори мъничко от лятото. Това мъничко постепенно ще разцъфти в хиляди пищни цветова, които ще изпъстрят лятото и ще го наситят с аромати. Но сега е единствено кокичето, пейзажът е все още черно-бял и на тези хиляди цветове с хилядите им аромати то е единственият предвестник.
В края на всеки сезон жилката на следващия се прокрадва по незабележим на пръв поглед начин. Така в края на август за ден или два светлината посивява, престава да е вече онази пищна, обилна, наситена светлина на лятото. По тротоарите се появяват унили кълба от прах и паднали листа, и пепел. В лятото нещо едва доловимо започва да се скършва, пречупва.
Или когато зимата изтръгва есента – появява се някакъв измамен, ужким топъл, ужким южен вятър. Като че ли ще се затопли, като че ли ще стане лято. Сиромашко лято, измамно, циганско лято. На следващия ден започва леденият ноемврийски дъжд, суграшицата, локвите, ранното следобедно притъмняване, смрачаването, дъхът на зимата, по-тъжен от самата зима.
И ето – вчера на 2 февруари чествахме празника Сретение Господне – срещата на св. Симеон Богоприимец с очаквания Месия. Божият Помазаник е още 40-дневен Младенец. Отслабналите очи на престарелия Симеон едва са Го виждали. Симеон Го е виждал по-скоро през сърцето си. И през сърцето си е предусещал и съзнавал, че Той е светлина за просвета на езичниците. Този младенец предвещава светлината, Той самият е светлината. И старецът, прекарал последните години от живота си в очакване на Спасителя, защото Бог му е казал, че няма да умре преди да Го види, Го поема в ръцете си като в херувимска колесница и Го притиска до сърцето си и сърцето му е вече огряно от Светлината.
