Една седмица след провеждането на референдума в Обединеното кралство може да се каже спокойно, че има нещо, което този референдум произведе със сигурност. И то е, че несигурността относно бъдещето на Великобритания сега е още по-голяма, отколкото беше в периода на подготовката за провеждането на допитването и на кампаниите, свързани с него.
Несигурността, за която става дума, не бива да се разбира непременно в смисъла на плашещи перспективи, свързани с нестабилност, нарастващ хаос или процеси на дезинтеграция и в крайна сметка на разпад. Не става въпрос за несигурност, водеща до такъв изход, нито за безпътица, а за неяснота относно това какво по-точно ще е най-близкото бъдеще на Обединеното кралство.
Несигурността чисто и просто като неизвестност. Защото сега всички в Британия са в една или друга степен объркани пред бъдещето. Безспорно дори и постигналите целта си, победилите на референдума, са объркани. Доказват го много категорично събитията от вчерашния ден, свързани както с процесите в консервативната партия при тези извънредни обстоятелства, така и ходовете в лагера на лейбъристите. Новината на деня от четвъртък беше тази, че Борис Джонсън, флагманът на движението за напускане на ЕС, отпада от надпреварата за лидерското място при консерваторите и така от пистата, водеща до премиерския пост. Джонсън се отказа от играта след изненадващото влизане в нея на един от най-близките му съюзници до този момент – Майкъл Гоув. Дали Джонсън не се измъкна, за да не поеме тежката задача и риска да се изправи пред това, което се задава? Или просто в създалата се ситуация всеки вече играе сам за себе си с цел да се възползва точно от момента на объркване и несигурност, поради което Борис беше просто предаден или по-скоро принесен в жертва? Дали тогава поне Фараж знае какво трябва да очаква? Мисля, че и той не е сигурен. Референдумът мина и сега сякаш никой от спечелилите не бърза да доведе нещата до обещания край, никой не се опитва да ускори процеса по освобождаването от „веригите” на Европейския съюз. При всички положения е вън от съмнение поне едно, що се отнася до бъдещето на политическия елит във Великобритания. Че той съвсем скоро ще мине през период на много голямо пренареждане. Въпросът е какво ще е то.
Неизвестността и несигурността са основното състояние в момента и затова ми се струва, че оценката на цялостното положение, дадена в една статия на „Гардиън”, е до голяма степен вярна. Стига да се абстрахираме от емоционалния заряд, свързан с пристрастията на изданието по темата за референдума, разбира се. Според критичната констатация на „Гардиън” британското общество сега е политнало надолу и едновременно с това е застинало в състояние на безтегловност. В нещо като стоп кадър, по-точно казано, преди да продължи падането си.
И действително, независимо от това дали изходът ще е в крайна сметка добър или лош за британците, в следващите две години икономиката и политиката, целият живот на Обединеното кралство ще са доминирани от високата степен на неизвестност в очакването на оканчателната развръзка и в този смисъл ще са като стопирани. През цялото това време британците ще са наясно със своята зависимост спрямо комбинация от фактори, които ще влияят решително върху по-нататъшното развитие на страната им не в близко, а в по-далечно бъдеще, и при това трайно. Така че тези две години ще са време на неизвестност и несигурност, независимо от високата степен на предвидимост. Нещо, с което британците от последните две, три поколения не са свикнали. Както не е свикнала – погледнато в по- дълбок, исторически план – английската нация с външните зависимости въобще. Каквито сега няма да липсват. Тъй като, парадоксално или не, стремежът към възвръщане на пълния контрол върху собствените съдбини, който така желаят поддръжниците на излизането от Европейския съюз, ще струва на първо време на нацията силно повишена зависимост от Съюза като цяло и от членовете му поотделно.
Със сигурност се разбра и нещо друго, което си заслужава да бъде отбелязано. Че общественият дебат във Великобритания, предизвикан от идеята за референдума, не показа стил, който отива на демокрация с такива традиции и самообладание. По признанието на различни британски коментатори и политици, темата за плебисцита роди не малко прояви на конфронтация, които могат да бъдат определени като неистина неприлични за обикновено високото ниво на публичния дебат по политически теми в Обединеното кралство. До степен, че само седмица преди деня на референдума се стигна дори до убийството на член на парламента. Нещо, което не се беше случвало от почти трийсет години насам. Шокиращото покушение над госпожа Джо Кокс, завършило с нейната смърт и с раняването на друг човек, се оказа предизвикано от политическата позиция на убитата и от нейните изказвания и действия в защита на имигрантите във Великобритания. Поне извършителят беше чут в съда да казва, че участ като тази на жертвата заслужава всеки един „предател на нацията”.
По време на пропагандната кампания непозволените удари не бяха спестени никому, а се стигна и до груби физически срещи между манифестиращи групи. Поради което нямаше как да не се подсетим за прочутата серия от картини на Уилям Хогарт, озаглавена „Избори”, и да не се създаде впечатлението, че британците като че ли се връщат към времето на Хогарт и към зората на своята демокрация.
Проява на вдетиняване, но поне със забавен оттенък и без опасна ескалация на страстите, стигаща до насилие, беше и зрелищната акция по река Темза, останала вече в историята под името „Битката на Темза”. При цялата си външна комичност тази колизия между двете вражески „флотилии”, ръководени съответно от Найджъл Фараж и Боб Гелдоф, може да бъде разглеждана като поле, върху коeто се проявиха, артикулираха, две много съществени особености на новия политическия релеф на Великобритания, на неговите ценностни и идеологически извивки.
Случилото се в този ден започна с това, че Фараж се появи в Темза начело на пристигналите в Лондон около дузина рибарски корабчета, свикани от него под знамената на антиевропейската кауза. Неочаквано те бяха пресрещнати и обградени от лодки за рахзодка и други съдове, пълни с хора, събрани и организирани от Боб Гелдоф. Тук важното е това, че едни срещу други застанаха хората на тежкия рибарски труд и морето, и хората на свободните професии, но и на лондонското Сити, на високите стъклени сгради и високото заплащане. От едната страна работници, свързани плътно и здраво с мястото и условията, от които зависи поминъкът им, а от другата – новите, днешните „номади – воини” на глобализацията. Едните – британци по съдба и хора на океана, сиреч на символа на британското величие и достойнство, а другите – хора на „мигрантските” ценности. Хора, „непринадлежащи” на никакви корени. Разбира се, достатъчно е да се каже само толкова за профила на двете страни, сблъскали се насред Лондон във водите на Темза, за да се разбере, че това типологично противопоставяне се вписа идеално в легендата, с помощта на която Фараж се надяваше публиката да разчете както срещата в реката, така и конфликта като цяло.
Но и опонентите на Фараж в тази „битка” се чувстваха като че ли достатъчно добре в едно такова разпределение на ролите. Защото тяхното дефиле на борда на белия туристически кораб на Гелдоф стана парад на хората, отворени към днешния ден и бъдещето, а не на тези, защитаващи затвореността, заемането на защитни пози и самоизолацията. Демонстрирането на този образ беше може би не по-малко важно за Гелдоф и онези около него, отколкото думите му, извикани по мегафона, от които трябваше да стане достатъчно ясно, че британските рибари са всъщност сред най-привилегированите от квотите и останалите регулации на риболова, валидни в рамките на Европейския съюз, и че Фараж само се представя за защитник на рибарите, а в действителност съвсем не е такъв.
На пръв поглед всичко в тази война на демонстрации беше на мястото си. Но тя показа и едно интересно разместване на пластове, тъй като устроилите засада на флотилията на Фараж се оказаха в ролята на защитници, на пазители на установения ред, на ”консервативните”, значи, наредени на палубата на своя кокетен развлекателен плавателен съд и изправени срещу хората от „народа”, които предизвикваха статуквото. Да, заедно с това вторите изразяваха и волята си за връщане към истински „британската” независимост, но така или иначе демонстрацията им щеше да подхожда повече на лейбъристите.
И ако популистки трикове и маскирания като това отиват на Фараж, то същото не може да се каже за някои представители на Консервативната партия. А се видя недвусмислено, че онези от британските консерватори, които застанаха на позицията за напускане на Европейския съюз, не изпитват задръжки при нужда да се доближат плътно до „консервативни” послания от тип, който рязко се разминава с класическата за торите форма на консерватизъм. Послания като тези от популисткия арсенал на Фараж, като шествието в Темза имам предвид. Това приближаване означава неизбежно редуциране на консервативните идеи до духа на едно народнячество, което е твърде чуждо на традициите на торите.
Заедно с това лагерът на противниците на излизането от ЕС също демонстрира интересна еволюция, но в полето на либералното, която бихме могли да определим като движение в посока на някаква своеобразна форма на либерален като произход и природа консерватизъм. На пръв поглед това изглежда нелепо, но като един от симптомите за реалното наличие на такава странна динамика стига само да бъде посочен фактът, че проевропейски настроени представители на либералните политически среди в Обединеното кралство изразиха напълно открито опасения от „неинформирания избор” като неизбежен недостатък на референдумите, а някои дори си позволиха да използват в публичното си говорене по адрес на резултатите от плебисцита изрази като „диктат на тълпата”. В резултат се появи усещането, че част от нежелаещите Великобритания да напусне Европейския съюз британски либерални среди са склонни при дадени условия да поставят под съмнение такива основни принципи на либералната демокрация като прякото допитване до избирателите.
Та, либералният аристократизъм, ако си позволим да го наречем така, сякаш набира и във Великобритания все повече енергия като идеологията на една социална група, която е против ограничаването на каквито и да било политически свободи и ратува за разширяването на техния спектър, но която същевременно е развила самосъзнанието на просветен елит до там, че приема своята либерална просветеност като основание за това да поеме ролята на аристокрация в съвременното общество. Идентичност, която няма как да не отведе в един момент това съзнаващо себе си като обществен авангард малцинство до форми на политическо поведение, които го сродяват с един вече останал в миналото и всъщност изживян в консервативните среди скепсис по отношение на „тълпата”. Защото тук говорим за един нов тип недоверие към нея, надхвърлящо по силата си границите на онова, което бихме характеризирали просто като естествена реакция срещу популизма. Говорим за особената стойка на либерала, станал в очите си аристократът на днешния ден.
Разбъркването и несигурността, които отключи британският референдум, включват и възможността за неговата отмяна. Вече се заговори за това, ще бъде ли въпросът за легитимността да отнесен до съда с аргумента, че стъпките на властта, предприети в процеса на неговото иницииране и организирането на референдума, не са били изцяло легитимни. Дали това ще стане или не, пак е част от всичките тези неизвестни, които изскочиха от кутията на британския Референдум.
Обединеното кралство много отдавна не е било така несигурно относно бъдещето си, както сега.
