Основният църковен аргумент на разколниците

Доколкото мога да си спомня първите атаки срещу патриарх Максим (като „комунистическа креатура“) започнаха след Великден 1991 г., когато в дълбоко разделеното ни общество едни го отпразнуваха „казионно“ – т. е. по храмовете, а други решиха да го направят на площада с Христофор Събев. Политическата ситуация по онова време все повече се изостряше. Опозицията настоятелно искаше прекратяване на мандата на ВНС и насрочване на предсрочни избори за обикновено НС. Водеха се ожесточени спорове около изработването на новата Конституция, предстоеше излизането на 39-те депутати на СДС от Парламента. Протести за различни неща имаше практически всеки ден.

И ето: някъде тогава, между 9-и и 13-и май в България, за първи път от десетилетия, пристигна на църковно посещение тогавашният Константинополски (Вселенски) патриарх Димитрий. Кулминацията на посещението бе съвместната литургия, която той и патриарх Максим трябваше да отслужат в „Св. Александър Невски“. Без да мога да си спомня от кого точно в онази неделя на площада пред катедралата бе организиран масов митинг с искането… Вселенският патриарх да свали „комунистическия“ патриарх Максим, като го замени с друг и „истински достоен“. Безспорно абсолютно абсурдно от църковна гледна точка искане (Вселенският патриарх не е патриарх на патриарсите, не е православен папа). И не случайно – спомням си – на площада този ден се бяха събрали люде с доста странен облик. Да, част от тях бяхме виждали и на други сини митинги, но беше пълно и с хора с по-скоро маргинален вид, а също и непознати ни дотогава „здрави момчета“. Всъщност една група хора (сред които бях и аз) се бяхме запътили именно за литургията в храма, но поради обсадата му така и не успяхме да проникнем вътре. За сметка на това (и за голямо наше разочарование – всички църковни хора, които бяхме естествени привърженици на „синята идея“), станахме свидетели на абсурдни сцени. Така оказа се, че „митингуващите“ въобще не знаеха кой е и дори как изглежда патриарх Максим, чието „сваляне“ искаха. Спомням си, че след края на литургията откъм южния вход на храма една значителна група заобиколи застрашително и гръмко започна да освирква… тогавашния предстоятел на катедралата епископ Антоний Проватски (впоследствие присъединил се към разкола), вземайки го – само поради достолепната му белобрада фигура за българския патриарх.

Повтарям, не мога да бъда сигурен кой бе организаторът на това гротескно „масово мероприятие“. Най-вероятно бе именно комитетът на Христофор Събев (по онова време СДС изобщо не бе единна партия, а именно съюз от бившите „неформални организации“ и нововъзстановените стари партии). Онова, което се случи по-късно обаче, ме кара да мисля днес, че задкулисни вдъхновители и на самия Христофор Събев още тогава са били групата митрополити, които в новата ситуация са замисляли как отново да попаднат в лидираща позиция в Синода. Конфликтите вътре в него вече започваха.

Днес немалко от по-младите не добре запознати с тогавашните събития са убедени, че начинател на оспорването на „легитимността“ на патриарх Максим и на Св. Синод на БПЦ е било правителството на СДС (дошло на власт в края на 1991 г.) и дори – лично министър-председателя Филип Димитров. Истината обаче е по-различна.

Единственият документиран акт на новото правителство и на неговия премиер по отношение на Църквата до началото на 1992 г. е едно писмо на Филип Димитров до Св. Синод, в което се изразява загриженост, че от 10.11.1989 г. и до настоящия момент ръководството на БПЦ не е направило нищо за свикването на Църковно-народния събор, възпрепятстван през десетилетията на комунистическия режим и в грубо нарушение на собствения устав на БПЦ. Ще цитирам част от писмото, като обръщам внимание, че в него премиерът се обръща изрично към председателя на Св. Синод (т. е. към патриарх Максим) и към неговите членове. „Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства – казва се във въпросното писмо от 15. 11. 1991 г. – Нашата общественост все повече и с основание засяга проблема за свикване на Църковно-народен събор, който в нарушение на Устава на БПЦ не е провеждан през изтеклите десетилетия от атеистичния период. С Църковно-народния събор нашият народ свързва надеждите си за отстраняване на вредните наслоения в БПЦ, с нейното обновление и превъзмогване на пасивността и бездействието, които продължават да препятстват нормалното развитие на православната вяра всред широките слоеве на българския народ. Важни задачи в тази насока трябва да изпълни Комисията по подготовка на събора (припомням – тя бе създадена от Св. Синод още на 22 март 1990 г. и сред членовете ѝ се числеше и самият йеромонах Христофор Събев – б. м., К. Я.). С оглед на това Ви моля да вземете решение за образуване на комисията в духа на направените пред Вас предложения от Дирекцията по вероизповеданията при МС от 24.10. т. г.“

Наистина днес може да бъде поставен въпросът дали същинската инициатива за това настояване БПЦ най-сетне да свика своя Църковно-народен събор принадлежи на самия министър-председател Филип Димитров или това той да отправи писмото, му е било подсказано от определени фигури в Синода, които (вече) са имали своите планове за него. Не бих се наел да отговоря еднозначно на този въпрос, но от събитията, които следват бих се осмелил да предположа, че изпращането на писмото би могло да бъде насърчено от въпросните фигури, което обаче съвсем не означава, че самият премиер (поне в онзи момент) е бил в течение на техните замисли.

Определени изследователи (напр. Борис Цацов[1]) лансират версията (неподкрепена с достатъчно доказателствен материал), че скоро след встъпването си в длъжност Филип Димитров бил имал среща (в Бачковския манастир) с митрополитите Калиник Врачански и Панкратий Старозагорски и на нея той (Ф. Димитров) ги уверил, че „ако те се отделят от патриарх Максим, свикат Църковно-народен събор и изберат ново ръководство, властта ще ги подкрепи“. Лично аз дълбоко се съмнявам, че ако такава среща действително е имала място, нещата на нея са протекли така, както ни ги представя Борис Цацов. Много по-склонен съм да мисля (пак повтарям, ако такава среща действително е имало), че предложението да се отделят от патриарх Максим и да свикат църковно-народния събор е дошло именно от митрополитите Калиник и Панкратий. Мисля така, защото не мога да си представя, че премиерът е бил вече запознат с основанието, на което въпросните митрополити впоследствие действително се отделиха. А съвсем без собствено църковно основание да се отделят от патриарха, убеден съм, нито Филип Димитров би могъл да им предложи, нито те самите биха се осмелили да го сторят. Ето защо съм на мнение, че ако подобна среща в Бачковския манастир е имало, нейни инициатори са били именно споменатите от Борис Цацов митрополити и именно те са разяснили за първи път тогава на премиера църковното основание, на което са решили да извършат отделянето си.

Ако бъда честен, ще кажа обаче, че много по-вероятна ми се струва не тъй „конспиративната“ версия, според която своите действия, довели до разкола в БПЦ, споменатите митрополити (плюс Неврокопския митроп. Пимен) са започнали, след като на синодалите е станало ясно, че тъй дълго отлагания Църковно-народен събор все пак ще трябва да бъде свикан.

Нека доверя, че въпреки приказките, които вървяха тогава сред незапознатите (и на които се позовават незапознатите и до днес), аргументът на тримата митрополити да обявят патриарх Максим за „нелегитимен“, съвсем не бе просто това, че последният бил „избран от ръководството на БКП“, че бил „креатура на комунистическата партия“, че бил „червен“ и т. н. Така впоследствие се говореше пред широката и невъцърковена маса от хора. Комунистическите власти в България обаче през десетилетията бяха достатъчно перфидно лицемерни, за да биха се изложили с открито и грубо налагане на предпочитаната от тях фигура на българския патриаршески престол. Да, ние разполагаме днес с документи (те могат да бъдат видени, цитирани в книгата на Момчил Методиев), които показват кой от митрополитите през 1971 г. ръководството на БКП би предпочело да стане новият български патриарх. Но официално неговата кандидатура разбира се е издигната по реда, залегнал в Устава на БПЦ, а пък изборът, както се следва, е извършен от (също залегналия в този Устав) Патриаршески избирателен събор. Избирането на патриарх Максим през 1971 г. следователно е извършено не от „ръководството на БКП“, а именно от този събор, както е според Устава на БПЦ от 1951 г.

Какъв значи би могъл да бъде (и какъв собствено бе) аргументът на инициаторите на разкола, възпрепятствайки редовното свикване на църковно-народния събор, да обявят патриарх Максим за „нелегитимен“, да изберат вместо него за „наместник-председател на Св. Синод“ митрополит Пимен и да обявят, че съборът ще бъде свикан именно под негово ръководство?

Ще трябва да се признае, че на чисто формално равнище този аргумент не звучи неубедително. Ще трябва обаче да се каже и това, че той далеч не е „открит“ през 1992 г. от митрополитите Калиник, Панкратий и Пимен, но по същество представлява (извършена с двудесетилетно закъснение) актуализация на проблем, ясно съзнаван при самия избор на новия български патриарх след кончината на патриарх Кирил.

В какво се състои работата? Колкото и парадоксално да звучи, приетият през 1951 г. (т. е. във времето на сталинисткия тоталитарен разгул) Устав на БПЦ е един от най-демократичните в Православната църква изобщо. В сравнение с този например на Московската патриаршия той е дори свръхдемократичен и според него енориите от всяка епархия веднъж на всеки четири години следва да избират свои църковни настоятелства, които от своя страна (пак за четири години) да избират т. нар. епархийски избиратели и епархийски съвети. И ето: при овдовяване на патриаршеския престол уставът на БПЦ предвижда свикването на специален Патриаршески избирателен събор – еднократен орган, събиран именно с цел избирането на нов патриарх и чийто състав се конституира по следния начин: избраните и пребиваващи в своя мандат епархийски избиратели излъчват изпомежду си участниците от съответната епархия, които на събора ще гласуват за приемника на овдовялата патриаршеска катедра. За всяка от епархиите на БПЦ те са по 7 души (4 миряни  и 3 клирици), а за най-голямата, Софийската – 14 души (8 миряни и 6 клирици). Към това съборно тяло се прибавят (по право) епархийските архиереи (митрополитите), по един представител на ставропигиалните манастири и (специално по времето на комунизма) представител на Националния съвет на ОФ, председателят на комитета по църковните въпроси към МС, председателят на БАН, представител на Върховния съд и по един представител на духовните училища. На така конституирания събор Св. Синод предлага като „достоизбираеми“ трима митрополити, за които съборът гласува тайно. За избран се смята събралият най-голямо количество гласове.

И сега припомням още веднъж: всички членове на избираемата църковна „пирамида“, съгласно Устава имат мандат от четири години, което означава, че при изтичането му трябва да бъдат провеждани нови избори за нейното обновяване. Припомням също, че за първи път избори за църковни настоятелства и епархийски избиратели съгласно Устава са проведени през 1952 г. и следователно следващи такива избори е трябвало да се състоят през 1956 г. Трябвало е, само че… от 1952 г. и до самия край на комунистическата диктатура държавата нито веднъж не разрешава нито избори за църковни настоятели, нито избори за епархийски съвети, нито провеждането на църковно-народен събор. А това, както може да се съобрази, означава, че след смъртта на патриарх Кирил през 1970 г. всички възможни участници в налагащия се Патриаршески избирателен събор са били вече с изтекъл от цели 16 години мандат и следователно – именно според Устава са… нелегитимни участници в него.

В създадената от комунистическата държава ситуация, разбира се няма нищо чудно. Според партийните директиви с напредването на социализма Църквата би трябвало „да отмира“, а не да продължава да избира своите органи. А и нека си дадем сметка как би могла комунистическата държава да разреши провеждането на едни реални избори в Църквата, които всеки гражданин би могъл да сравни с абсолютно формалните и предопределени „избори“ за органите на държавната власт.

И ето – Патриаршеският събор, събрал се през 1971 г. за да избере приемника на патриарх Кирил действително се е състоял (и не е имало как да не се състои) от избиратели с отдавна изтекъл мандат.

Ще трябва да се посочи, че това обстоятелство не е било неясно на тогавашните членове на Св. Синод. Именно то е предизвикало внасянето на специално писмо, подписано от трима тогавашни митрополити на БПЦ (Паисий Врачански, Йосиф Варненски и Пимен Неврокопски), в което те настояват изборът на нов патриарх да бъде предшестван от избори за нови (легитимни) членове на църковната „пирамида“. Писмото на тримата е било изпратено от тях и на държавните власти. Перипетиите около него са описани в книгата на Момчил Методиев и тук не е нужно да ги проследявам подробно. Ще кажа само, че провалът на искането им се дължи в последна сметка на несъгласието на комунистическите власти да допуснат каквито и да било предхождащи патриаршеските избори за нова и легитимна църковна „пирамида“. И ето – именно поради това, изборът на патриарх Максим на 4.7.1971 г. действително е извършен от събор, който – както ще ни припомнят през 1992 г. начинателите на разкола – се е състоял от избиратели с (отдавна) изтекъл съобразно Устава мандат.

Тъкмо това обстоятелство изтъкват като основание в началото на 1992 г. групата митрополити, обявили, че се отделят от „Синода на патриарх Максим“, избират за наместник-председател (до избора на „легитимен патриарх“) митрополит Пимен и заявяват, че пристъпват към свикването на дългоочаквания църковно-народен събор.

Повтарям, възможно е, ако действително двама от тях – митрополитите Калиник и Панкратий – са имали в началото на мандата му среща с премиера Филип Димитров – те да са му изтъкнали именно изложеното тук основание да оспорят „легитимността“ на българския патриарх, което пък премиерът е приел за издържано и (както твърди Борис Цацов) им е „обещал подкрепата на властта“ в бъдещите им действия. Но дори такава среща да не е имало, ние ще видим, че именно на въпросното основание тримата митрополити оправдават извършеното от тях през май 1992 г.

Как го започват (защото те, а не държавата го започва) и състоятелен ли е в действителност техният аргумент за отделяне, ще видим следващата седмица.

(следва)

__________________________

[1] Изворите, използвани по-нататък в текста са според цитираните в първата част на тази статия книги на Момчил Методиев, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава 1944 – 1989 г., София: 2010 и студията на Борис Цацов, „Търсен от хората, следен от властта“, в едноименната книга, посветена на паметта на Проватския епископ Антоний, Русе: 2018.