Латинската фраза „modus vivendi”, която се превежда буквално като „начин на живот”, се използва за означаване и на по-конкретен казус: временно състояние на мирно съжителство между конфликтуващи страни.

В този смисъл „modus vivendi” предполага последващо трайно разрешение на проблемите. Установеният мир е условие в по-спокоен режим да се разгледат аргументите на враждуващите сили и да се вземе адекватно решение.

С инструмента „modus vivendi” не се слага край на войната, а се преустановяват военните действия в подготовка на окончателния договор, който ще формулира изхода и ще регламентира последиците.

Такава употреба на термина засяга по-скоро международни отношения, чието влошаване е довело до противоборство, а със средствата на дипломацията се постига умиротворяване, което предшества действителното споразумение.

Вглеждайки се в поредната криза, развълнувала българското общество, откриваме, че „modus vivendi” може много добре да опише не само етап от развитието на външни конфликти, но и на вътрешни.

В нашия случай обаче това, което трябва да е междинно, преходно положение, се е превърнало в постоянен начин на живот. Войната е прекратена, преди да е почнала – конфликтуващите страни спорят ожесточено, но съжителстват в мир.

Сигурно подобен феномен се открива и другаде по света. В рамките на всяка отделна държава неспирно се сблъскват интереси, но се намира балансът, който да запази общественото равновесие. Кое е интересното при нас?

В повечето страни от Европейския съюз, към който и България принадлежи, са налични домашни противоречия, но в голяма степен там е установена трайна победа над корупцията, в името на правовия ред и върховенството на закона.

Може да има други неуредици, но на въпроса, свързан с базовата справедливост, върху която се градят и личните, и институционално-политическите отношения, е отговорено ясно и категорично. 

У нас точно битката срещу корумпираните сякаш никога не се е водила наистина, защото националният манталитет и продиктуваните от него социални практики възпрепятстват нейното пълноценно провеждане.

Навремето един немски политик беше казал, че при тях е невъзможно подминаването на злоупотребите, защото, ако не се наложи санкция, не може да се продължи, общността няма как да живее без морален мотив.

На нашенска почва, вижда се, има как. И не защото българите са склонни да гледат на себе си като на лъжци, а изглежда защото споделят по-нюансиран възглед за живота и не им е толкова лесно да определят кой е крив и кой – прав.

Този по-нюансиран възглед е изстрадан и промислен – не е просто удобен и затова възприет. От него не произтичат някакви благини, не се ражда някакво високо качество, няма директна полза. Напротив.

С такава нагласа не се стига до конкурентни постижения, целите се ограничават до посредственото, удовлетворението е слабо, радостите – малки, очакванията – скромни. Причина да се избира ниското има, но тя не е видима с просто око.

Затова и неизбежно се появяват вътрешни противници на примирението, които го атакуват отново и отново. Започват и не спират препирните между тези, които не искат повече така, и другите, които търпят и си траят.

Обикновено упрекът идва от по-самонадеяните и просветените. Те отправят своите обвинения и срещу властимащите, които ежедневно погазват закона, и срещу поданиците, понасящи безропотно безобразията.

Но, както вече споменахме, до война не се стига. Остават само приказките – закани, пренебрежителни подигравки, патетични речи. Толкова. Ако някога се е вадило оръжие, било е за кратко или в поредица от стихийни припламвания.

И тук не говорим за отмъщения и разчистване на сметки, каквито в историята ни се срещат често, а за наистина масови движения и сблъсъци, отговарящи на голяма и съществена промяна в националното съзнание.  

Разбира се, имало е съпротива срещу неправдата и паметта на жертвите непременно трябва да се пази и почита. Въпреки това трябва да се признае, че в цялостната картина впечатлението за конформизъм е по-силно.

Някои откриват корените на пасивното поведение в жестоките репресии, които една или друга власт е налагала върху несъгласните. В далечното и близкото минало, а и до днес. Може би е така. При всички положения страхът е фактор.

Само че такова обяснение получава научното възражение, че би трябвало оказаният натиск да ражда обратно по посока и еднакво по сила противодействие. И да няма приемане на неприемливите условия.

А това, което се наблюдава, е по-различно. Вместо непримиримост – наместване, нагласяне, интегриране в среда, която уж не е твоята, но пък съумяваш да си създадеш своеобразен уют, дори да отвориш поле за свободно действие.

И този статус се оказва не само поносим, а и някак по-мъдро избран с оглед на човешката природа, в сравнение с химерите на абсолютната справедливост и истина. Горди, красиви, но реално непостижими и затова заблуждаващи.

Негодуванието срещу приведената глава не престава, но негодуващите не успяват да вдъхновят масов бунт, защото хората са му намерили цаката, оправят се. Имат оплаквания, но повече ги притеснява да не стане по-зле.

Притесненията са съвсем основателни, защото опитът им показва, че разбунтуваните идеалисти са вгледани повече в обаятелния си образ на праведници, отколкото във възможността и средствата за положителен обрат.

Самите борци за промяна сякаш също съзнават, че изпълняват някаква своя лична потребност със суетно-нарцистичен привкус и затова не рискуват да стигнат докрай. Освен това те също са му намерили цаката – и те се оправят.

Властта знае, че опозицията гази с навити крачоли в плиткото и се вълнува козметично, а иначе дълбоко и непроменимо всички споделят изконната вяра в шуробаджанащината и рушвета. Другото е непознато, то лъже и плаши.

Така се установява родният „modus vivendi”, в който враждуващите страни живеят във фактическо примирие. Уж за малко и развръзката предстои, но май и в момента сме си добре. Хем се скандира против, хем си е същото.

Надежда за промяна на вътрешното състояние се възлага на външни фактори. Например на Европейския съюз – от него да дойде решителният удар. Да сме го провокирали, но отговорността за отсъждането да не е наша.

Надяваме се на съюза, защото ядрото му е съставено от държави, които активно са воювали, знаят какво е „modus vivendi” във временния му вариант и са платили цената да имат трайно установени принципи на правов ред.

Но самото ни членство е в духа на родната „modus vivendi” разновидност – заедно сме и не сме. Едни от нас са по-интегрирани с европейците, други не щат и да ги чуят, балансира се, за да не стане голяма беля. И така до безкрай.

Отношението към актуалните протести също е пример за нюансираните до невъзможност нагласи. Уж 60% подкрепят протестите, но електоралните проучвания за последващите избори говорят за възпроизвеждане на статуквото.

Да е ново, но да е старото. И как да накажем лошите, като във всеки има добро? Да не говорим, че само лошото е силно и знае как да бие друго лошо. Лесно им е на тези, дето са взели решение. Но ние сме сериозни хора – не търсим лесното.