Начало › Идеи › Гледна точка › Украинският е моят химн за Деня на будителите
Гледна точка

Украинският е моят химн за Деня на будителите

5971

Ще призная откровено нещо, за което знам, че много ще разгневи нашите „патриоти“. Дълбоко се вълнувам всеки път, когато чуя украинския химн. И въобще, въобще не мога да се развълнувам, когато по разни „официални“ поводи чуя българския. В днешната ясно разделена на морално добро и морално зло световна сцена украинският химн се е превърнал за мен именно в „химна на доброто“ и в този смисъл бих казал, че това наистина днес е моят химн.

При това за разлика от разните „мъдреци“ (а и защото съм християнин, научен да може да казва „да, да и не, не“) аз не се смущавам да гледам нещата именно „в черно и бяло“, без измислени „от лукавия“ нюанси.

Ето затова ни най-малко не се и чувствам виновен, че звученето на българския химн днес не може да ме развълнува. Напротив обаче вълнува ме и горчиво ме вълнува, че народът, сред който и с който живея, ми демонстрира всекидневно дълбоко травмиращи неща.

Над една трета от този мой народ и до днес (а днес дори май с още по-голяма разгорещеност от вчера) обича своя… довчерашен поробител – обича руския ботуш, тъпкал го почти половин век и спрял да го тъпче само преди три десетилетия. Обича го така, както никой друг народ, тъпкан от него през ХХ в. Толкова даже го обича, че наскоро създаде цяла – „българска“ – политическа партия, посветила се практически изцяло на войнстващата защита на тази любов и която към настоящия момент е трета по представителство в българския парламент. Казват ми, че тази „девиация“ се дължи на същия този половинвековен комунизъм, който ни е „прекършил като народ“. Не, не мога да се съглася с това. Украинският народ преживя седемдесетгодишен комунизъм и бе не просто член на Варшавския договор, а част от самия Съветски съюз. Защо – ще попитам – той не се „прекърши“, а ние се прекършихме? Защо ние не просто не се срамуваме, а дори не помним вече, че през 1963 г. комунистическите ни московски слуги официално – от името на пълния състав на ЦК на БКП – поискаха страната ни да стане част от СССР и „ние“ тогава не посмяхме и да гъкнем? Никой от поробените от Москва народи не е искал чак такова нещо.

Защо по-нататък, две десетилетия след като истинските строители на съвременна България успяха да извоюват – ще призная с горчивина, не особено заслуженото ни – интегриране в Европа и НАТО и значи гарантираха защитата ни от вечно агресивната към земите ни Евразия – българите в мнозинството си „обмърморват“ и тези строители и тази Европа, преживяват я както през последните десетилетия на ХІХ в. са преживявали „Великите сили“ (които искали да ни унищожат)? Защо успяват да съберат (почти) изискуемото количество подписи за референдуми против еврото, против членуването ни в ЕС, в НАТО? Защо, повтарям, и до днес не се съпротивляват на злонамереното стигматизиране на онези истински строители на съвременна България, които изведоха комунизма от страната ни? Защо – ще кажа и това (и с потресение ще го кажа) – съм почти сигурен, че ако въпреки стореното от тях утре, не дай Боже, Русия, която ни пороби през 1944 г., отново премине Дунава и навлезе в земите ни, ние не просто няма да ги отбраняваме като украинците, но ще посрещнем евразийските „братя“ пак с хляб и сол, а онази – днес „трета политическа сила“ в нашия парламент – ще се захване с терора срещу „националните предатели“ с още по-голям хъс и бързина от самия завоевател? И това – слушайки днес представителите на въпросната „политическа сила“ – е даже абсолютно сигурно. Та този мечтан бъдещ терор – нека не се лъжем – е всъщност най-дълбокият мотив на гласуващите за нея, на правещите я „трета“ в нашия парламент.

По-нататък: не се чувствам виновен, че звученето на българския химн днес не може да ме развълнува. Вълнувам се – и горчиво се вълнувам обаче от това, че народът ни все по-дълбоко се разделя на „народ“ и буквално ненавиждан от този последния „елит“, като във въпросния „елит“ бива включвана все по-голяма част от българската интелигенция, почти цялото гражданство – в социално-политическия, а не в урбанистичния смисъл на тази дума. А това е дълбоко болезнен феномен за всяка нация. Та вижте: български писател получава висока международна награда, каквато соцписателите ни не са могли и да сънуват и разни „говорители на народа“ тутакси започват с пяна на уста да го оплюват. Мобилизирани „воини“ на „народа“ предизвикателно тропат хорà на знакови културни средища.

Долу градската, европейската, световната култура – искат да кажат те. Ние не сме „културни“. Ние сме… българи! Воден от откровено провинциалистки настроения си президент „народът“ побива монструозни пилони с българския байряк, които – вижда се ясно – нямат никаква друга цел, освен да „отлъчат“ и даже символично да набият на него като на кол „безродните нихилисти“ (т. е. онези по-образовани и интелигентни, които „народът“ не разбира и затова ги мрази). В противовес на „модернистични“ художници, на „враждебни интелектуалци-отродители“, новоизлюпени „духовни водачи“ организират кичозни „спектакли“, сбиращи в един рòден миш-маш „сто каба гайди“, димящи скари с кебапчета и… декламиране на Свещеното писание. И го правят, за да кажат на „извратените“ творци, че „нашият дом е България“.

Същият този „народ“ от поне едно десетилетия е в дълбоко, почти метафизическо раздвоение. Понеже няма в себе си нищо, на което истински да държи в настоящето, което истински да е готов да брани, за което да е готов да воюва, той се е вторачил в някакво далечно и всъщност никак не засягащо го минало и в него намира… „времеубежище“: вдига шум „край Босфора“, укрепен върху запаметените уроци по история от началното училище, бленува някакви „три морета“ (продавайки същевременно крайбрежието на единственото ни на „руските братя“), татуира си по бицепсите и краката Ботев, Левски и Бенковски (които, ако биха се появили днес отново би застрелял или предал като тогавашния „дедо Въльо“, защото „ни тласкат към война“), стръвно се бори за „семейните ценности“, нарязвайки обаче с макетно ножче „непокорните женоря“, които не щат да ни раждат „българчета“. И в същото време дълбоко, дълбоко няма решимост за нищо в настоящето си. То, видиш ли, му било отнето от „еврогейове“, „харвардци“, „жълтопаветници“, обладано било от „политическата класа“ и това е така защото „сме си такива“ и „у нас нищо не мо-е да стане“. Ако ни вкарат във война „че бегаме“, ако си останем в мир „че се уредиме“, защото… няма как и иначе.

Да, българският химн, българският трибагреник буквално се превърнаха през последните години в „оръжие“ в тази почти обявена гражданска война на „народа“ с „елита“, в тази гражданска война на „времеубежището“ с настоящето и бъдещето, в тази гражданска война, в най-голяма дълбочина на – евразийството с европейството у нас.

Затова, ето затова моят химн днес е украинският – химнът на този истински народ. Той ме просълзява – българският ми звучи кухо.

Послепис. А знаете ли защо пиша този – признавам – предизвикателен текст именно днес, в навечерието на Деня на будителите? Защото за разлика от официозните банализми, които ще се изприкажат в него, аз смятам, че будителите са дори длъжни да предизвикват. Защото въпреки всички горчиви неща, които казах по-горе, аз, забележете, не съм напуснал и не смятам да напусна този народ. Да, аз съм част от неговата интелигенция и значи (нека дори да прозвучи самохвално) съм в позицията на „будител“. А пак ще кажа, по мое дълбоко убеждение будителят върши и трябва да върши не нещо ласкаещо, а нещо болезнено – трябва да буди от заспалостта, да разтърсва от сънищата за „славното минало“, от миражите на пилоните; да изритва, ако щете, от убежищата на „нашия дом“ България. Нали сте виждали физиономиите на току-що събужданите? Те гледат сърдито будителите си. Когато започнат да им се усмихват и да ги награждават с ордени за „будителство“, това означава, че те са престанали да им бъдат будители. Та и на мен ми се иска днес да събудя българите с химна на… Украйна. Именно за да се намеря най-сетне сред българи, а не сред заспали русофили.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора