Случайно попаднах на една любопитна история, която разказва как Александър Флеминг два пъти спасява живота на Чърчил. Тя е написана с поучителна цел, но поуката, която аз извлякох от нея, е различна.
Хю Флеминг бил беден шотландски фермер. Един ден чул викове от близкото тресавище и се затичал нататък. Там, затънало до кръста в тиня, се мъчело да се освободи ужасено момче. Флеминг го спасил от бавна, мъчителна и сигурна смърт.
На следващия ден луксозна карета спряла пред къщата му. Елегантният господин, който слязъл от нея, обяснил, че е бащата на спасеното момче и иска да му плати, задето спасил живота на сина му. Фермерът отхвърлил предложението с достойнство.
В този момент през вратата излязъл синът на фермера. Богаташът попитал дали това е синът му и предложил да даде на момчето такова добро обучение, каквото и на собствения си син: „Ако момчето прилича на баща си, когато порасне, той без съмнение ще стане човек, с когото и двамата ще се гордеем“.
Синът на фермера посещавал най-добрите училища и завършил най-престижния медицински университет в Лондон. По-късно той станал известен – сър Александър Флеминг, откривателят на пеницилина.
След години синът на богаташа, който бил спасен от блатото, се разболял от пневмония. Пеницилинът спасил живота му. Името на богаташа е лорд Рандолф Чърчил, а името на сина му – сър Уинстън Чърчил.
Под тази прелюбопитна история имаше кратка бележка, че разказът не е достоверен. Затова потърсих повече информация в англоезични сайтове, където открих много подробности. Очарователната случка е не само недостоверна, но изцяло измислена. И е не само измислена, но и невъзможна. Колкото и прекрасно да е описано това, което се е случило, то в действителност не се е случило. Всичко е много затрогващо, но има няколко проблема с историята: Чърчил е лекуван от бактериална пневмония не с пеницилин, а със сулфапиридин, известен и под названието M&B 693, в биографията му няма данни да се е давил в Шотландия, а фермата на семейство Флеминг се намира в отдалечена селска област, така че едва ли това е място, където да е скитал младият Чърчил, няма данни лорд Рандолф Чърчил да е плащал за образованието на Александър Флеминг, а и самият Флеминг, когато чува историята, я определя като чудесна басня.
Историята броди отдавна из печатните издания и виртуалното пространство и многократното препечатване я прави да звучи още по-убедително. Въпреки че е напълно фалшива, тя постепенно се е превърнала в мит. Добросъвестни автори са забелязали несъответствията и са изследвали историческите факти, за да изяснят истината. През 2009 г. Кен Хирш проследил кога е първата поява на популярната история.
Трогателният разказ е публикуван за първи път в декемврийския брой от 1944 г. на популярния дайджест „Coronet“ под заглавието „Доктор Животоспасител“ (Dr. Lifesaver) с автор Артър Гладстоун Кийни. Хирш потърсил повече информация и за автора (1893–1955), който се оказал журналист от Флорида и Вашингтон, служил по време на Втората световна война в Службата за военна информация. Тъй като историята на Кийни е публикувана само година след като Чърчил е боледувал от пневмония, очевидно това е първата поява на разказа, превърнал се в мит.
Чърчил се разболява в Тунис по време на посещение в щаба на генерал Айзенхауер през декември 1943 г. Това е широко отразено в британската преса. В радиопредаване на 29 декември 1943 г. самият премиер в типичния си ироничен стил казва: „Това възхитително M&B, което нямаше никакви странични ефекти, ми беше предписано още в началото и след една седмица треска, натрапниците бяха отблъснати“. Чърчил се шегувал, като наричал своите лекари – лорд Моран и д-р Бедфорд, с абревиатурата на лекарството – M&B. Той все пак се е срещал със сър Александър Флеминг, но това става чак през 1946 г., за да се консултира относно стафилококова инфекция, която не се повлияла от пеницилин. Това е единствената засвидетелствана среща между двамата.
Заслугата за образованието и успехите на Александър Флеминг са преди всичко на самия него. След като наследява малка сума от чичо си, той записва да следва медицина, когато е вече 22-годишен. Към това го подтиква по-големият му брат Том, който вече бил лекар. Постъпил в Медицинското училище към болницата „Сейнт Мери” в Падингтън, където следвали предимно синове на уелски фермери и миньори. След като завършил с отличие, участвал в Първата световна война, а след нейното приключване започва научната му кариера.
Това, което ме накара да се разровя и да прочета тези подробности, беше безкритичното препечатване на измислената история в много български сайтове. Историята може да е интригуваща и вдъхновяваща, но не би трябвало да се представя за истинска. Правило ми е впечатление колко често по подобен начин папагалски се повтарят много неща. А част от професионализма на журналистическата професия е да се проверява предлаганата информация. България е на дъното по свобода на словото не само защото над журналистите се упражнява политически натиск, а и заради ето такива причини – повърхностно, формално, неангажирано и в крайна сметка непрофесионално отношение към работата. А в журналистическата работа има толкова простор за вдъхновение.
Предишния вторник, когато писах за Ботев, четох есето на Цветан Стоянов „Втората част на разговора“. Тъй като е написано вдъхновено и вдъхновяващо, диалогът между Ботев и Каравелов продължава да звучи в съзнанието ми. Този диалог е също измислен, опира се на достоверни исторически факти, но не се е състоял никога. Звучал е единствено в съзнанието на автора. Затова ме наведе на асоциация с измислената история за Чърчил и Флеминг. Но приликата е само на пръв поглед. При Цветан Стоянов няма претенция, че диалогът е истински. Неговият текст е изцяло литературна фикция и той не прави опит да прикрива това. Не мами читателя. Законите на словото не позволяват читателят да бъде мамен дори с добронамерена цел.
Колкото и да е красива историята за Чърчил и Флеминг, след като читателят разбере, че в нея няма нищо вярно, остава с блудкаво усещане. На съчинителя му е липсвал талант или почтеност да превърне разказа си във вдъхновяваща притча. Литературата разполага с много средства за това, но той не ги е използвал. Предпочел е измамната мистификация. А тя не е вдъхновяваща.
