Карах по Околовръстното, когато се сетих, че наближава Задушница. А не бях записал за поменаване имената на мъртвите си набори, приятели и роднини, на бабите и дядовците ми. Но само след миг се сетих, че наблизо, в този участък от пътя, има един храм, бях виждал оградата му. Стигнах, спрях отпред. Докато се спусках по стъпалата към двора, един плъх с големината на котенце премина през пътеката, без да бърза, и после се чу как шумоли и се рови в натрупаните вършини до кладенеца.
Влязох в малката църквичка. Литургията още продължаваше. Една върастна женичка със забрадка припяваше, а друга една стоеше при свещите. Имаше само още един човек, облечен само по фанелка с къс ръкав въпреки студа. Той мяташе от време на време главата си като кон, хапан от мухи.
Записах имената, взех си свещички от 20 стотинки, запалих ги в двата пълни с пясък кръгли свещника в притвора, по-висок и по-нисък, за живите и за починалите. И се загледах в пламъчетата. И кой знае как, по силата на какви закони на паметта, изведнъж се сетих за моя прадядо, свещеника. Отец Константин. Бащата на дядо ми по бащина линия. Кажи-речи, само името му знаех, както и това, че е живял в Никюп. Името на жена му също, на баба попадийка. Тя се казвала Параскева.
Отец Константин беше починал 2-3 години след Девети. Но баба попадийка беше живяла още двайсетина години. Нея я бях виждал, имах много смътен спомен от едно минаване с нашите с москвича през Никюп, бил съм малко, 4-5 годишно момче. Образът ѝ, разбира се, не беше се запазил в паметта ми, беше останало само усещането за едно, облечено в тъмни дрехи кълбо от обич. И това помня, че къщата имаше чардак, а в двора имаше цветя и пуйки.
В последно време се бях сетил да поразпитам баща ми какво помни за дядо си, за отец Константин. Не помнеше много, каза, че го е виждал едва няколко пъти. Помнеше по-ярко едно от пътуванията до Никюп, било е през войната. Тежко, дълго пътуване, с каруца от Цар Калоян до гара Вятово, там хванали влака Русе-Горна Оряховица и слезли на гара Куцина, а на гарата ги чакала, за да ги откара до Никюп каруца, пратена от дядо поп.
В Никюп били дошли и другите таткови братовчеди. Баща ми си спомняше, че сложили децата да спят следобяда на чардака.
– А дядо поп какво? – попитах малко припряно баща ми. Мъчех се да изкопча още нещо. Да изкопча онова, което изведнъж да ми каже много за дядо поп, за моя прадядо, когото не познавах.
– Той седеше на един стол на чардака и ни гледаше – отвърна баща ми.
Гледал ги е. Внучетата си. Било е през войната.
Вдигнах поглед. Свещеникът беше дръпнал завеската на олтара. Щеше да изнася даровете. С поглед ми показа да взема свещника със свещта.
Когато службата свърши, свещеникът излезе от олтара с табличката с нафората. Пристъпих и си взех нафора. Сетне му целунах ръката. Беше стар човек, по ръката му имаше старчески петна, брадата му отдавна не беше виждала ножица.
– Как се казваш, отче? – попитах го.
– Константин.
