Наскоро гледах добре направен, дълъг, обстоятелствен филм за египетските пирамиди. Фактите бяха стряскащи – днес, с цялата налична строителна техника, с всички електронно обработени данни – днес не е сигурно, че бихме могли да издигнем подобна постройка. Не е сигурно, че бихме могли да обработим по такъв начин огромните каменни блокове, че да прилепват така плътно един за друг. Не е сигурно, че бихме се справили с лабиринта от тунели. Постижението на онези далечни строители в древен Египет е изумяващо, озадачаващо.

На фона на това прави впечатление, че в древната юдейска цивилизация няма подобни материални достижения. Няма величествена архитектура, няма стряскащи знания по медицина, астрономия, математика. Единственото, което древните юдеи са създали, е една Книга. В продължение на векове са създавали една Книга. В нея е закодирано цялото минало, настояще и бъдеще не само на юдейския народ, но и на човечеството въобще.

Тази Книга е съставена книга по книга така, както пирамидите са градени камък по камък. Както обществото е съставено от отделни личности. Основната тема в Стария завет, който е създаван в различни епохи от различни автори, е темата за очаквания Месия. Това предчувствие, това предзнание, това очакване, тази дълбинна, непрестанна, непресекваща интуиция за Христос пронизва всички книги на Стария завет, обединява ги, споява ги в една блестяща река, която тече от началото на времето към свършека на света. На идеята за очаквания Месия е подчинено всичко в живота на цялото общество през цялата му история.

И най-накрая Той идва.

Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха.

Непрестанно се връщам към тези поразителни думи. А къде другаде би могъл да дойде Той, ако не при своите? Ако имаше някакви други „свои”, те щяха ли да го приемат? Възможно ли е изобщо Той да бе имал някакви други „свои”, а не юдеите? Единствено те измежду всички народи са Го описвали в своята Книга, имали са предчувствието и предзнанието за Него.

И как е възможно, след като векове, векове, векове наред са Го познавали, предчувствали, очаквали, да не Го приемат?

Какво точно се е случило с тези книжници, фарисеи, юдейски водачи, че да не Го приемат – Него, очаквания от техните бащи и деди, да не Го познаят –  Него, предсказвания от най-обичаните им пророци?

Каква е била онази адска пелена, която е помътнила погледа им, съзнанието им, историческата им памет, предаваната им през вековете от поколение на поколение интуиция за Него?

В Писанието е казано, че тази адска пелена е била завистта. Да, простата, най-обикновената, най-баналната, най-посредствената, така да се каже, човешка завист. Тези юдейски интелектуалци и лидери са се почувствали изместени от позициите си на народни водачи. Не са могли да преглътнат факта, че се появява  Някой Друг, по-привличащ, по-властен, по-одухотворен, по-знаещ, по-можещ, по-обичан от тях.

Кое е онова, което е накарало Юда да Го предаде?

Алчността. Полакомяването за трийсетте сребърника. И отново завистта. Отново най-баналното, най-посредственото проявление на човешката маломащабност.

Кое е онова, което е пречело на Клеопа и Лука, да Го познаят още веднага, когато Той се е присъединил към тях по пътя за Емаус? Та нали до този момент три години, три години те са били неотлъчно с Него и сега не могат да Го познаят, цял ден вървят редом с Него, разговарят с Него и не разбират, че е Той?

Тъгата. Тъгата, скръбта, унинието, породени от неверието им, са им премрежили, ослепили очите да Го разпознаят.

Ясно е  – нашите слабости – толкова дребни, дребнави, пошли, елементарни, банални – ни закриват знанието и интуицията за Христос. Ослепяват ни. Затова ние водим непрестанна борба с тях, затова искаме да ги съблечем и захвърлим като вехта дреха, затова копнеем да се облечем в новата си дреха, за да видим новите брегове, новите градове, новите морета, новите светове вътре в нас. Понякога успяваме, понякога не. Падаме и отново ставаме и единствено в тази ежедневна, ежеминутна борба е усилието ни да се приближаваме поне малко към Него.

Но има още нещо – ние вярваме в Христос по думите на апостолите. Ние не сме Го видели с нашите очи, виждаме Го през техните очи, през техните разкази, през тяхното свидетелство. Нашата вяра се крепи на доверието! Ние до един носим благословията, отправена към Тома – Тома, ти повярва, защото Ме видя, но блажени всички ония, които повярваха, без да са Ме видели.

Не приличаме ли всички ние, които не сме Го видели, на онези каменни блокове от египетските пирамиди? Не прилича ли всеки от нас на някоя от книгите на Стария завет? Ние, които съставляваме Тялото Христово, ние, които сме живите камъни на църквата, които сме станали такива чрез вярата в Него?

Чрез Своята църква Иисус ни учи на това, което най-много ни липсва – доверието един на друг. Без доверие един на друг нито църквата, нито обществото са възможни. Когато се изгуби доверието ни, обществото започва да страда, да линее и да се разпада, започва да се раздира от противоречия, конфликти и нетърпимост. Когато няма спойка между камъните, градежът е неустойчив. Когато се разклати доверието, сградата се разклаща като от земетръс. Единствено доверието е, което ни споява. Така както ние, вярващите, имаме абсолютно, пълно доверие на свидетелството на апостолите.

Днес човешкото общество е толкова неустойчиво, защото камъните не са изгладени, не прилягат един към друг, не се опират един о друг. Очакваме оздравяването да стане с политически средства – нали днес все за това говорим. Колкото и днес да не вярваме в чудеса, като че ли непрестанно очакваме именно свръхестествено чудо, което да ни избави. Оглеждаме се около нас и не поглеждаме навътре в нас. Не проумяваме, че градежът е поверен на самите нас.

И днес, както преди векове, едни сме ослепели от завист, други от алчност, трети от униние.

След Своето възкресение Иисус вече не е физически сред нас, но е сред нас в Своето ново мистично тяло – Своята църква. Положил е Себе Си като основен камък, а в нашите ръце е поверено да съграждаме живия храм – както някога са изграждали пирамидите, както някога са писали книгите. Вдъхнал ни е Дух и ни е направил Свои съработници. Призовал ни е към вяра чрез доверие, към надежда чрез доверие, към любов чрез доверие, към живот чрез доверие.