0
4704

Смърт в Казиното

Софийски истории (20)

Снегът се топи под бледото слънце, но атмосферата в Градската градина не е съвсем пролетна. Пред Народния театър е почти пусто. Небето, видяно през черните измръзнали клони, си остава неподвижно. От страничния вход на Военното министерство излизат някакви хора и си шушукат тревожно. Виждайки, че ги наблюдавам, се пръсват бързо. За миг се усъмнявам дали пък аз не съм причината за това „брауново движение“, или и мен ме е ударила пандемичната шпиономания.

Опитвам се да използвам времето си, мислейки си за нещо друго. Ала проблемът при шпионските истории е, че те полепват навсякъде. Особено заради традициите ни да си споделяме всичко с Москва. В очакване да ме заговори някой съмнителен субект на руски, продължавам по пътя си, когато в съзнанието ми, сякаш под действието на „магичен фенер”, започват да нахлуват фрагменти от други стари истории, ненадейно подреждащи се в по-завършена форма. И остава само „да теглим пердето на миналото”, както е обичал казва Димитър Петков (Свирчо).

В тази връзка се подсещам за нещо – за атентата в Казиното… Нали то се е помещавало някога в днешната сграда на Софийската градска художествена галерия, която е срещу мен, преправяна през годините. А тръгнеш ли в мислите си по тоя път, няма как да не се сетиш и за още сума ти работи…

От началото на ХХ в. столицата София все повече възприема чертите на главния град в някое немско княжество. В центъра – дворец и градска градина, в съседство – министерството на войната и офицерското казино. По тази причина сградата, която обикалям в момента, е била натоварена с протоколни, да не кажа церемониални функции. Лятно време на естрадата в Градската градина е свирел военен оркестър за услада и отмора на гражданството. През зимата артистите от Народния театър са организирали в офицерското казино благотворителни соарета, сред които най-забележителен е бил маскеният бал в края на януари. Имало е томбола, танци, всевъзможни изненади. Дамите са си шиели специални тоалети, като особено внимание са отдавали на маските, дълго след това гадаейки кой под коя маска се е явил на бала, придружен от кого.

Горе-долу така би трябвало да са изглеждали нещата и на 31 януари срещу 1 февруари 1915 г. В спомените на Султана Рачо Петрова четем, че музиката е увличала във вихъра си все повече и повече двойки, валсуващи из залите. Бюфетът бил отрупан със закуски, а виното и бирата се леели в изобилие, когато в 1 ч. през нощта сградата била разтърсена от чудовищен гръм. Отначало някои от гостите решили, че няма страшно – „празнични фишеци, глупав сюрприз“. Европа е във война вече пети месец, но България още пази неутралитет. Няма недоимък и страната не се усеща изложена на външна заплаха, което донякъде обяснява безгрижието, царящо на този маскен бал.

Изведнъж залите се изпълват с дим. Настава суматоха. Чуват се викове, писъци и стенания. Султана Рачо Петрова вижда как седящият на съседната маса поручик Никола Бояджиев, син на ген. Климент Бояджиев, началник-щаб на армията и доскорошен военен министър, рухва на стола си. Убит е на място от бомбен шрапнел.

Ранените са осем, жертвите – общо четири. Освен поручик Бояджиев, това са Мара Фичева-Багарова, младата дъщеря на ген. Иван Фичев, настоящ министър на войната, художникът Петър Милев и Цветана Христова.

Сещам се, че Мара Фичева е родственица на литературния историк проф. Михаил Неделчев и решавам да му се обадя по телефона. Историята винаги става значима според една максима на Малбранш, ако в нея е вписана личността. Сядам на една от пейките в градината и му звънвам, още повече че преди малко съм получил мейл от него по друг повод. Скоро чувам добре познатия ми глас в телефонната слушалка. Учуден е от въпроса ми за „атентата в Казиното“, но скоро усещам как сладкодумният му разказ се насочва в желаната от мен посока:

„Да, Мара Фичева-Багарова е сестра на баба ми. Наскоро била родила дъщеря си – леля ми Съба, кръстена на героинята от „Под игото”, която наричахме Беба. Балът в казиното е бил благотворителен, нещо като „неформална вечеря“ на правителството. Явно очакванията са били взривът да преобърне ситуацията в страната. Важно е било накъде ще се насочи България в бъдещата война, от това е зависело и преразпределението на силите в Европа. Затова атентатът е бил показна акция, подобно на другите „шантажни процеси“, казва Михаил Неделчев.

„Шантажни процеси“?

„Заради множеството шпионски скандали… Едни са арестувани като „руски шпиони“ – Христо Силянов и съмишлениците му, въпреки че България още не е влязла във войната, а пък те са действали по Босфора. Други са били хора на Съглашението – като д-р Никола Генадиев, трети – шпиони на Централните сили…“

„Но защо нишките на атентата в Казиното си остават неразплетени? Загиват близки на генерали, заемали важни постове в Царство България?“

„Много от обвиненията са скалъпени. А дирите са водели другаде – отвръща Михаил Неделчев. Взривът е трябвало да покаже колко неустойчива е всъщност България и тя да се преориентира“. И допълва:

„Това е голяма семейна трагедия. Генерал Фичев така и не се съвзема от случилото се. Рухва вътрешно, изпада в депресия. Подава оставка като министър на войната, което развързва ръцете на двореца. И така до взрива в „Света Неделя” през 1925 г., когато той отново става жертва на атентат. Другият ми дядо едвам го намира и извлича изпод развалините, експлозията отнася част от черепа му…“

Едно десетилетие дели двата атентата един от друг. Първият вкарва България в Първата световна война, а вторият я потапя в бездната на гражданската война, от която не се вижда излаз с десетилетия.

Ставам от пейката и заобикалям сградата на някогашното офицерско казино. Доколкото си спомням, взривът е бил пренесен откъм сградата на Централна поща. Преди време съм прелиствал книга с материали по делото, от които не става ясно кой знае какво. Противоречия, заплитане в показанията на обвиняемите, множество излишни детайли, които не водят наникъде. Може би Михаил Неделчев е прав за „шантажния характер“ на българското съдопроизводство, зад което винаги прозират политически схеми, наложени върху „шпионски игри“.

Ако се съди по публикациите в тогавашната преса, събитията са се разиграли горе-долу така. Към полунощ край южната врата на Казиното откъм улица „Гурко“ (днешната остъклена тераса на СГХГ) обикалят четирима младежи. Честа практика било млади хора да се навъртат край баловете, стоели до открехнатите прозорци, за да послушат хубава музика. Правела впечатление обаче слабата полицейска охрана на бала, предвид поканените министри. Само един постови полицай се пъчел край главния вход.

Депутатът Иван Багаров си спомня в показанията си, че в дъното на ложа номер 5, близо до взрива, пердето се развявало от вятъра. После се оказало, че някой бил изрязал стъклото с елмаз и точно там била поставена бомбата. Експертизата показала, че тя е избухнала с четвърт от потенциала си, иначе жертвите щели да бъдат десетократно повече.

И щом в София става дума за бомби, всички погледи се обръщат към печално знаменития Наум Тюфекчиев – македонец, събрат на Коста Паница, организатор на убийствата на Христо Белчев и Стефан Стамболов, търговец на оръжие, който на всичкото отгоре присъствал на фаталния маскен бал в Казиното, но забележете – в най-далечната ложа на другия край.

Интересното е, че призори – по молба на столичния комендант Атанасов и на полицейския инспектор Стоилов – именно той съставя първия протокол за атентата. Според този протокол бомбата е сръбска и е сглобена в Крагуевац. Първа писта за чуждо вмешателство, което предполага и съответна реакция – Сърбия, зад която може би се крие Русия.

Заключението на втората експертиза е доста по-различно. Повиканите военни специалисти заявяват с подписите си, че „ръчната кубическа бомба“ е от вида на взривните материали, доставени за българската армия през 1908 г. и то от самия Тюфекчиев. Става дума за метална кутия, напълнена с бертолетова сол, захар и около 30 % сяра, като към фитила бил прикрепен дълъг шнур, за да имат атентаторите две минути за изтеглянето си. Затова взривът бил „непълен“, не в максималния си обем, което спасило много хора.

В дневника си министър-председателят Васил Радославов пише, че според доклада на столичния градоначалник всичко това ще да е дело на анархисти.

След което градоначалничеството обявява награда от 20 000 лв. И до седмица властта прави първите си арести. С помощта на обявил се информатор – някой си Александър (Санто) Антов от Куманово – започва да се разплита мрежата на злосторничеството. Любопитното е, че Антов не отива в полицията, а се завтича на 6 февруари вечерта към щаба на ВМОРО, където е Тодор Александров. Бившият четник явно не вярва на официалните власти. Войводата няма време да го изслуша и го отпраща да дойде след няколко дена, когато ще е по-свободен.

Едва на 10 февруари разбира за какво иде реч. Самият Антов настоява пред него, че в дъното на атентата е… Сърбия. Съобщава и конкретни имена – анархисти от Кукуш, готови на всичко. Знаел и къде е къщата на ятака им – Стефан Василев.

Тодор Александров и Александър Протогеров решават лично да отведат Антов при следователите. За целта го маскират в чужди дрехи и го закарват във файтон със спуснат гюрук.

Междувременно за наградата се е появява и друг кандидат, добре познат на полицията – Христо Илиев, наричан Дежурния. Прякорът му идва от това, че той е „дежурният заподозрян“ в не едно или две покушения. По данни на полицията той има пръст и в „покушението с Библиите“. Отново през февруари, но през 1912 г., пред домовете на д-р Никола Генадиев, Симеон Радев, Христо Матов и Тане Николов арестуват „пощальони“, които носят скъпо илюстровани „Библии“, изпратени от Египет. Полицията е предупредена, че в пратките има бомби, така че четиримата получатели оцеляват.

Името на Дежурния е замесено и в още една афера, от която месец по-късно се изправят косите на българската полиция. За май 1912 г. било предвидено тържественото освещаване на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Очаква се руският император Николай II да присъства на тържествата по покана на цар Фердинанд. Постъпва обаче предупреждение, че „Червените братя“, анархисти от Скопие, подготвят покушение срещу двамата монарси. Заради „атентатите с магарета“ на пазара в Дойран и взривоопасното напрежение в Турция посещението се отменя. Арестувани са обаче хора, пренасящи експлозиви от Варна, и отново в полицейските доклади изплува името на Дежурния, а за организатор на атентата отново се споменава Наум Тюфекчиев.

Всичко обаче се разминава. До новата бомба, която гръмва в Казиното. И ето че сега този изпечен мошеник идва да дава показания. Следователите Васил Митаков (бъдещ правосъден министър при Кьосеиванов и Филов) и Пано Чуклев изобщо не се смущават от този факт.

Дежурния, който държи да получи наградата, набързо съобщава три имена – на преките извършители Милан Манолев, Христо (Ицо) Сантов и Серафим Манов, отчаяни типове, които наистина биха могли да сформират терористична група.

Но на следствието е необходима „главата“ на операцията. И дали чрез насочващите въпроси на следователите, или от устата на Дежурния, за такъв е обявен Викентий Попанастасов, фигура от съвършено друго „тесто“.

Става дума за известен деец на ВМОРО, скаран обаче с Тодор Александров. Попанастасов е роден в Кратово, син е на свещеник, като още от младини влиза в революционното движение в Македония. Осъден е задочно от турските власти на 101 години затвор. Идва и се установява в България по препоръка на Борис Сарафов и Иван Гарванов. Работи във Върховната сметна палата, следва философия, меси се в работата на ВМОРО и е обвинен, че е сформирал и пратил „самодейна чета“ в Скопския революционен окръг. Принуден е да бяга в Париж, връща се чак през Балканските войни, по време на които се сражава като доброволец и е отличен с два кръста „За храброст“.

И ето го сега обвинен като ръководител на атентата. Дали бившите му събратя от ВМОРО не искат да си разчистят сметките с него? Или зад „номинацията“ му се крият още по-сложни политически сметки?

Следователите Митаков и Чуклев разпитват дълги часове арестуваните – денем и нощем. Постепенно някои от задържаните дават „нужните показания“, сменяйки непрекъснато версиите. Викентий Попанастасов е арестуван и в дома му са намерени оръжие и динамит, което не изненадва никого, предвид революционното му минало.

Работата е там, че Попанастасов е близък приятел на политика д-р Никола Генадиев, бивш външен министър, деец на Народно-либералната партия, която осигурява важни гласове на коалиционния кабинет на Васил Радославов. От началото на 1915 г. д-р Генадиев е проводен от правителството с важна проучвателна мисия във Франция и Италия. Той трябва да се завърне чак през месец март, но от развоя на мисията му може би зависи включването на България на страната на Антантата, а не на Централните сили. Затова залогът в случая е толкова голям. И някой много държи да вкара Викентий Попанастасов в атентата, а Генадиев – заедно с него.

Двамата следователи са неуморни и правят истински „чудеса“. Скоро един по един арестуваните посочват Попанастасов като „интелектуалния подбудител“. Той отрича. Успява да изпрати писмо до д-р Генадиев, в което настоява, че „Радославов чрез мене иска теб да смъкне от политическата сцена“. От странство Никола Генадиев заявява, че скоро ще се завърне с обоснования си доклад, с който ще настоява българите да подкрепят Съглашението. В тази хипотеза Турция, която е на страната на Германия и Австро-Унгария, ще бъде противник и на България, съответно Париж и Лондон предлагат като компенсация Източна Тракия. Централните сили обаче предлагат Македония. Затова Тодор Александров твърдо е на тяхна страна и пише на Генадиев да си оттегли доклада, инак „не отговаря за последствията“. И едва след застъпничеството на други дейци на ВМОРО (самият Никола Генадиев е родом от стара македонска фамилия от Битоля) смъртната му присъда е временно отменена.

Ала в същото време делото по атентата в Казиното набира ход. Митаков и Чуклев разполагат с куп свидетели, които твърдят, че Викентий Попанастасов държал динамита за атентата в дома си, а преди това го криел в Кокалянския манастир. Арестуват и съпругата му Елена, както и любовницата на един от другите обвиняеми. След огромен тормоз над Елена Попанастасова, тя в протоколите на разпитите от 10, 13 и 16 март 1915 г. „показва“ следното: „Зная от Викентий, че Генадиев му е разправял за един план за изпъждането на царя. Това било през месец май миналата година. Това изпъждане щяло да стане и с участието на генерал Савов…“

Набеден е не друг, а бившият помощник-главнокомандващ ген. Михаил Савов, чиито отношения с цар Фердинанд силно се влошават след катастрофата от Междусъюзническата война.

Възможно ли е насоките в разследването на атентата да са идвали от двореца?

Във всеки случай на 30 април 1915 г. Чуклев и Митаков прекратяват следствието, като привличат под съдебна отговорност Викентий Попанастасов, Георги Илиев, Ицо Сантов, Тодор Добринович, Серафим Манов и Санто Антов. Те са отговорни „по атентата в Казиното, по убийството на лихваря Добринович (паралелен сюжет в делото), в съзаклятие против държавния глава и приготовления за разни убийства“.

Що се отнася до самия Викентий Попанастасов, той, изобличен от всички, включително и от съпругата си, е оприличен на някакъв „зъл дух“, който щял „да се надигне над тероризираното общество, да плюе неговия морал и да продължава с още по-голяма дързост своята престъпна дейност посредством други“.

На 10 юни 1915 г. делото се гледа в Големия салон на Военния клуб. Общественото мнение, което е силно развълнувано, „оплюва престъпниците, които се докарват пеша от V участък“, четем в пресата.

Викентий Попанастасов бива представен като „пъкления вдъхновител“, който предложил на „индивидуалистите сатанисти“ да свършат „една по-сериозна работа“. Сиреч срещу 10 000 лева да хвърлят бомба в Казиното по време на бала с маски. След което замисълът бил следният – поне според обвинителния акт – „да се внесе смут в обществото, да може да последва реконструкция на кабинета, Генадиев да стане министър, той (Викентий Попанастасов) да стане градоначалник, а тях (Ицо и Георги) да вземе на служба при себе си, а след туй щели да свършат и други работи, защото времената били мътни и благоприятни“.

В съдебната зала открито увещават Попанастасов да спаси живота си, като признае и подпише „схемата“, внесена на процеса. Той според дописката във в. „Мир“ заявява следното: „Казах, че оръжие на шантажисти не ставам, защото следствието, за да обвини мене, си послужи като с оръдие със Санто Антов и другарите му, а за да обвини ген. Савов, д-р Генадиев и другите, искат мене да направят свое оръдие… Г-да съдии, кълна се в най-святото нещо, което имам, че аз съм невинен… Аз не съм опасен човек. Опасността иде оттам, гдето се грижат за обществената безопасност и отдето се нареждат политическите шантажи“.

Общественото мнение започва да се пропуква и мненията се разделят, но властите са непоколебими. Независимо че един след друг обвиняемите в съдебната зала отричат самопризнанията си. Ицо Сантов заявява, че с побоища и карцер Митаков и Чуклев го карали „да напише всичко, което искаха“. И разказва как е вървяло следствието: „Биеха ме с камшик, не ми даваха да спя, будеха ме няколко пъти на нощ, даваха ми да пия ракия и ме опиваха, през това време не знаех какво да мисля“ (в. „Воля“, 13–14 юни 1915 г.).

Съдът обаче не проявява никакъв интерес към тази „смяна на показанията“. И на 27 юни председателят на съда полковник Жостов прочита присъда, съгласно която Викентий Попатанасов се осъжда на смърт и ще бъде обесен. Георги Илиев също се осъжда на смърт чрез обесване, но е непълнолетен и получава 10 години строг тъмничен затвор. Ицо Сантов, който е пълнолетен, бива осъден на смърт чрез обесване. Милан Манолев – на 10 години, а Санто Антов получава 6 години, въпреки сътрудничеството си с властите.

Мнозина, дори в съдебната зала, вече не са убедени в това, че Викентий Попанастасов е интелектуалният подбудител на атентата. А дали и другите обвинения са реални?

В 7 ч. сутринта на 14 юли 1915 г. Викентий Попанастасов е отведен към бесилото в двора на Софийския централен затвор. След него е обесен и Ицо Сантов. Според репортажите във вестниците „Пряпорец“ и „Камбана“ последните думи на Попанастасов били: „Да живее България!

Долу мафиотите и правосъдието!“.

Възглас, който, уви, отеква до ден днешен.

Впоследствие се оказва, че правителството на Васил Радославов е разполагало с поверителна информация, която оневинявала Попанастасов. Тя дошла от високопоставения турски разузнавач Хакъ бей (Георги Парталев), българин, родом от Велес. Историята на неговия живот е сякаш писана от Дюма-баща, но е достатъчно да споменем, че в периода 1912–1915 г. той, измъчван от угризения на съвестта, прави няколко големи услуги на българската държава. Свързва се тайно с архимандрит Паисий от българската Екзархия, започвайки да се изповядва и причастява при него.

Още през април 1915 г. той предупреждава, че има „турска връзка“ в атентата в Казиното. А през септември 1915 г. (два месеца след екзекуциите в Централния затвор) изпраща кратко описание на „шпионската схема“. Подбудител на атентата е вътрешният турски министър Талаат паша. Организатор е отново Наум Тюфекчиев, а извършителите са: Христо Иванов – Дежурния, Владимир Чолаков и Милан Манолев (единственият основателно арестуван). Подкупен е бил и полицейският инспектор Ст. Стоилов, който срещу 30 000 лв. снема охраната от южната страна на Казиното, за да могат атентаторите да открехнат прозореца и да хвърлят бомбата.

Правителството на Васил Радославов запазва получената информация в тайна.

На 14 октомври 1915 г. Царство България обявява война на кралство Сърбия и влиза в лагера на Централните сили.

Нито правителството, нито дворецът имат интерес да оневиняват д-р Никола Генадиев, защото това би означало сами да се дискредитират. Дежурния си получава наградата от 20 000 лв. и се запилява в Египет.

Междувременно ВМОРО вдига мерника на Наум Тюфекчиев, който получава пореден транш от младотурците в размер на 227 000 златни лева за бъдещи акции срещу македонската организация. На 25 февруари той е ликвидиран от екзекутора на ВМОРО Туше Скачков, когато излиза от дома си на улица „Раковски“, намиращ се срещу църквата „Св. София“.

Самият д-р Никола Генадиев има сложна съдба. През войната лежи в Централния затвор, където се сприятелява със Стамболийски и по-късно подкрепя земеделския режим. След деветоюнския преврат през 1923 г. бива убит пред дома си на улица „Кракра“ в София по заповед на ВМРО.

Викентий Попанастасов никога не е реабилитиран, а историята с „атентата в Казиното“ си остава позор за българското правосъдие.

Една доста скръбна софийска история.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияДенят на Данте
Следваща статияТрябваше да взривим проклетите врати… и други житейски уроци