Като всички останали, и гражданските митовете и конспирации са форма на суеверие – преиначаване на действителността и нейното предефиниране според новите убеждения и предубеждения, според теориите, вярванията и предразсъдъците на техните автори.
Сред този свикнал на всякакви издевателства от държавата народ – крепостничество, колхозничество, олигархизъм, върви идеята, че държавата може и да е отвратителна, но пък в същото време е страшна. И благодарение на нея ние също сме най-страшните.
Толстой отрано се вълнува от непостижимата „тайна на Историята“. Още двадесетгодишен пише в едно писмо, че „написването на истинска история на съвременна Европа е занимание, достойно да му посветиш цял живот“.
Петелът беше номер едно. Никъде в околността нямаше такъв петел – толкова всеотдаен с кокошките, толкова юначен с враговете, толкова песнопоен петел. А пък какъв хубавец беше – с тежък като корона гребен, с кехлибарен клюн, с шпори като ками…
Лицемерието е инструмент, с който си служим често. Двойният стандарт е едно от най-удобните неща, които е измислил човекът. Лицемерието не е просто фалш. Фалшът е нещо тривиално. Лицемерието стъпва на принципи.
Страданието е един перманентен урок, който ни изтръгва от нашата удобосклонност към греха и ни прави по-добри. Учи ни да бъдем по-добри въпреки нашата греховност. Обаче: достатъчен ли е този отговор?
Митовете, митологиите и митоманите, конспиративните теории и практики, техните автори и съавтори, производителите и консуматорите им са необозрими като всемира.
Литературата разклаща бреговете на историята, разлюлява ги и ги полюшва и в това полюшване открива както себе си като нейна алтернатива, така и нея като алтернатива на необходимостта. На опръсканата с кръв историческа необходимост.
