Някак свикнахме, че политическото падение в България няма дъно, но този път ударихме „дъното”. Това, което се разигра в Народното събрание (около мораториума за земята и отвъд него), вкара всички нас в политическо тресавище, от което трудно има измъкване.
Такъв надпис видях веднъж върху ламаринената ограда до един манастир. Кой беше изписал тези великански букви? Какво искаше да каже с тях? Някакъв любовен зов ли беше това? Или беше нещо още по-велико?
Това възклицание се изтръгва от гърдите на свети апостол Павел. Кой ли от нас би могъл с по-голяма искреност и простота да формулира пъкленото раздвоение, което непрестанно ни измъчва.
В разгара на протестите непрекъснато ни убеждаваха, че независимо от „грешката с Делян Пеевски” на това Народно събрание „трябва да се даде шанс, та да покаже какво може”. Получи възможността да покаже „какво може”. При това повече от красноречиво.
Да провеждаш политика без популизъм — това е илюзия. Откакто по древногръцките площади се прави политика, най-важното средство на един политик е реториката. Той трябва да канализира недоволството от настоящето и да го използва за своите лични цели. Популизмът се храни от недоволството, то е неговото най-важно гориво. В цяла Европа популисти от различни течения […]
Преди няколко дни един от най-големите и лесно забележими български банкери даде интервю за „Дойче веле“. В това свое снизхождане този успял и уважаван човек постави акцент върху темата за значението и важността на автентично националния капитал, както и върху параметрите на национално отговорния капитализъм.
Държавата е в парализа, но това дори не е най-лошото. Проблемът е, че самата България върви към разпад пред очите ни. Парламентът, който трябва да задава сцеплението, е всъщност изразител на разломните сили.
Закъснях за службата, беше почнала. А после, като влязох и постоях десет-петнайсет минути, излязох да изпуша една цигара.
Църковните служби в малките отдалечени църкви имат собствена, несравнима с нищо красота. Тук всичко е малко, познато, почти домашно.
Царството Божие е творческият квас, който ни изгражда, живият хляб, с който растем и укрепваме. То е радостта и красотата, които дават смисъл на живота ни. В това е простият смисъл на популярната сентенция на Достоевски, че красотата ще спаси света.
