И на мен, както и на всички, новината за зверското убийство в Пловдив ми подейства като шок. Каква зловеща диагноза внезапно се изписа по екраните на телефоните и лаптопите ни. Каква присъда за всеки от нас поотделно и за всички ни като общество.
Върхът на съпротивително-гражданския хумор в ония години бе достигнат по отношение на онзи странно абстрактен монумент пред НДК, вдъхновен от гностико-окултните увлечения на Людмила Живкова.
У дома морето присъстваше, но въображаемо: главно благодарение на книгите, киното, телевизията. Семейно не сме почивали на море никога, семейно сме гледали филми за морето. Но аз и морето си измислях, след като бях толкова далеч от него, повече от 400 км.
Овъглените и все още димящи гори край Бордо, откъдето пламъците стигнаха почти до стените на Мадрид, ме подсетиха тези дни, че в „резките очертания“ на тъмата попаднаха и места, известни още като „земята на Франсоа Мориак“.
При моите скитания из кварталите съм се натъквал на какви ли не сцени. В центъра на града човек е по-напет, почти задължително ще си е облякъл и кат нови дрехи, или дори да са вехтички, ще са най-вероятно чисти, изпрани.
В моето съзнание митрополит Антоний остана като една от най-ярките личности на съвременното християнство. Той не е канонизиран за светец, но неговият живот изглежда свят.
… Започнах да си припомням цяла една алтернативна топография в социалистическа София, която си заслужава да стане предмет на по-специално културологично изследване.
Като гледам как днешните подрастващи си живеят разкрепостено и ведро, как всички врати към широкия свят са великодушно отворени пред тях, си спомням себе си на техните години.
