1
1352

Блажени са блажените

Yasmina 2

„Блажени са блажените” е последният роман на Ясмина Реза, излязъл във Франция преди броени дни. Заглавието му е взето от стиха на Хорхе Луис Борхес „Фрагменти от едно апокрифно евангелие”. Романът e изграден от 21 отделни глави, във всяка от които някой от осемнайсетте персонажа разказва своята история под формата на монолог. Героите се разкриват постепенно чрез сложните взаимоотношения помежду им. Общото между тях е въпросът, който всички те си задават: какво всъщност е любовта и как тя може да бъде запазена и съхранена в една връзка? В този калейдоскопичен разказ любовта е разгледана от всеки възможен ъгъл: от този на жените, техните съпрузи, любовници, приятели, родители, деца, дори от гледната точка на лекаря и на секретарката. Реза прави безмилостен анализ на брачните отношения през призмата на сексуалната изневяра, която обаче потвърждава стабилността на чувствата, на безкрайната самота, но също така и на магията на една връзка и нейната загадка, на играта – порочна или наивна, на безкрайната несигурност между двама души, но едновременно с това и тяхната неоспорима свързаност.

Уводната сцена на романа ни прави свидетели на един трагикомичен скандал между съпрузи, който се развива на опашката пред щанда за сирена в супермаркета. Претекстът е съвсем неоснователен, но и показателен за връзката между двамата, за умората и отегчението, за опънатите като струна нерви, за раздразнителността и омразата, които проличават от думите им, но в същото време по някакъв парадоксален начин този спор издава и тяхната отдаденост и в крайна сметка тяхната безкрайна нежност един към друг.

Съдбите на 18 герои се преплитат в подобни дребни всекидневни случки (в магазина, в чакалнята пред лекарския кабинет, в ресторанта, на паркинга…). От търканията помежду им излизат наяве техните най-съкровени чувства и големите екзистенциални въпроси: любовта, времето, смъртта, приятелството, срамът, смелостта, тъгата, самотата, горчивината, страхът, радостта, самоотрицанието… С една дума, всичко, от което е изтъкан животът ни.

                                                  Откъс от романа

 

„Какво правиш, Одил?” Крещя, остават ми два часа, за да предам една много важна статия за поредната златна треска, не спирам да викам. Едно напълно абсурдно изречение. Тя се изгуби от погледа ми. Хората ме гледат. Сграбчвам количката и се отправям навътре в магазина, продължавам да не я виждам (винаги е имала способността да изчезва, дори в най-нормални ситуации), крещя името й: „Одил! Одил!”  Давам си сметка, че стряскам хората около себе си, но това ми е напълно безразлично, блъскам забързано количката измежду щандовете, ненавиждам тези супермаркети и изведнъж я виждам, че чака на опашката за сирена (…). „Одил”, казвам й, като овладявам гласа си, „Одил, ще минат поне още двайсет минути, докато дойде твоят ред, нека купим сиренето от другаде.” Никакъв отговор. Но какво прави тя? Рови в количката и изважда друг вид сирене. „Не можеш ли да го върнеш?” – питам я. „Мога.” „Майка ми наскоро намери гайка в сиренето от магазина.” Одил не реагира. Стои обидена и с гордо вирната глава на опашката. (…) 

Приближавам се до Одил и тихо й казвам, че ще броя до три. „Броя до три. Чуваш ли?” И за какъв дявол, в момента, в който казвам това, в главата ми изплува образът на семейство Ютнер, двама наши приятели, които наскоро заживяха заедно и напълно се капсулираха в уютния пашкул на съпружеското благоденствие, като се наричаха един друг „любов моя” и всяка вечер преди вечеря си пожелаваха „Да похапнем добре, любов моя”. Недоумявам защо се сетих за тях в този момент, може би защото нямаше чак такава голяма разлика между „да похапнем добре, любов моя” и „броя до три, Одил”, и в двата случая има някакво скрито насилие над ближния и принуда да останете само двамата. Искам да кажа, че изречението „Да похапнем добре, любов моя” е също толкова властно и задушаващо, лишено от всякаква хармония и свобода.

Ясмина Реза: Опитвам се да променя безсмисленото говорене

 

reza 2


Един от най-отличителните аспекти на вашето творчество е подвижността и гъвкавостта, сякаш не бихте могли да напишете нов текст, ако той не представлява предизвикателство за вас. Такъв е случаят и с „Блажени са блажените”…
 

В началото пишех основно за театър, а театърът винаги налага съвсем конкретни и ясни предизвикателства, самият той е изграден от много точни и категорични правила. Предполагам, че това е повлияло на начина ми на писане. Колкото е по-строго дадено ограничение, толкова по-свободна се чувствам. Свободна също така да стигна до най-баналните и незначителни на пръв поглед ситуации на всекидневието. Мисля, че никога не съм започвала работа по нов текст без предварително да съм била вдъхновена от него.

Какво ви вдъхнови за „Блажени са блажените”? 

Отделните глави, написани и разказани като съвсем автономни и различни един от друг разкази. Като мъниста на гердан. Чрез тази структура имах възможността да пиша не по стандартния линеен начин, а чрез отделни разпилени фрагменти да разкажа една история. Може да ви се стори твърде абстрактно и трудно разбираемо, но този начин на писане позволява да развиеш една и съща идея и да я видиш от съвсем различни ъгли. Чрез традиционното повествование това трудно се постига.

Каква е основната идея на новия ви роман? Очевидно в него става дума за любовта, но на места тя сякаш по-скоро е претекст да се опише несигурността на човечеството и неговото непрестанно пропадане… 

Не разчитайте на мен да отговоря на този въпрос. Не че искам да избягам от него, но отдавна знам, че за мен е невъзможно да отговоря. Има нещо, което знам дълбоко в себе си и което е направлявало написването на романа, но не бих могла да го изрека и да го формулирам с думи, без да го опороча. Всичко както обикновено се върти около идеята за самотата и за нашите безрезултатни опити да се освободим поне временно от нея. Избрах да развия тази идея най-вече от гледната точка на двойка мъж и жена и ми харесва, че говорите за непрестанно пропадане…

Това е ситуацията, с която се сблъскват всички ваши персонажи, ритъмът и тоналността, които задавате на пиесите и романите си. Писателят Адам Аберберг, главният герой в романа ви Мъже, които не знаят как да се чувстват обичани, казва следното: „Господи, помогни ми да превърна съществуването си в литература!” Преувеличено ли ще бъда ако кажа, че тази молитва изразява най-ясно вашето собствено желание? 

Доколкото си спомням, Аберберг искаше да преобрази Мари-Терез, пода от линолеум, някои от особеностите на местната кухня, тоест все неща с не особено голяма значимост. В този смисъл отговорът ми е да! Именно това се опитвам да правя. Да променя застиналостта, тъжната и бледа светлина, безсмисленото говорене. Да влея смисъл в неволно изречените думи, които нараняват, в чакалнята пред лекарския кабинет, в опаковката с бисквити… Да придам смисъл и значение на промените в настроението, в напрежението и нетърпението между двама души. И още хиляди неща. Както виждате, имам ужасно много работа.

Le Monde

Превод от френски: Мина Петрова

Ясмина Реза (род. 1959 г.) е позната на българската публика най-вече като драматург. Тя е сред най-поставяните съвременни автори. Сред най-известните й пиеси са Арт, Живот в три версии, Испанска пиеса. През 2011 г. заедно с Роман Полански адаптират нейната пиеса Божествата на касапите, която се превръща в едноименния филм и печели наградата Златен лъв във Венеция. Ясмина Реза е автор и на няколко романа, сред които биографичният Зазоряване вечер или нощем, в който прави портрет на бившия президент Никола Саркози по време на предизборната му кампания през 2007 г.