0
1889

За свободата и апатията

За свободата, апатията и професията журналист – изказване на Нобеловия лауреат Светлана Алексиевич на конференцията „Медиите на Беларус“.

За журналистите

Винаги съм смятала журналистиката за изключително интересно занятие. Винаги съм мислила, че журналистите са щастливи хора, защото правят за пари това, което другите вършат извън работата си. Нещо, за което мнозина мечтаят. Можеш да се виждаш с различни хора, с различни личности, а най-доброто обучение е, разбира се, личността.

На мен ми провървя с хората, с които съм общувала: Алес Адамович, Васил Биков. Разбира се, те самите бяха личности и хвърляха светлина върху това, за което пишеха. Това беше най-доброто обучение. Личността е сгъстено време. Срещаш се с човека, а той е сгъстено време. И ти разговаряш с него.

Мисля, че журналистът е много умен и образован човек, а не някой, който придобива някакви знания набързо и повърхностно – „ще намеря всичко в интернет“. Общувам с много журналисти, на които като зададеш въпрос, и се започва: „Светлана, ще намеря всичко в интернет“. На това отговарям така: „Не мога да говоря с вас, защото между нас няма точка на съприкосновение. Разбирате ли?“. За да чуеш нещо ново, трябва да питаш поновому. Трябва да имаш някакъв светоглед, а не просто да повтаряш: „Лукашенко е лош“. Това не е светоглед, това е мантра, която няма сила…

Живея извън града, в Силичи. Там все още има селски хора и с тях е много интересно да се разговаря – виждаш, че сте на различни полюси. Ние можем да разговаряме един с друг и с младите хора, това е нашият контингент, а в народната почва не можем да влезем. Дори Лукашенко имаше преди време по-големи шансове, владееше по-силно масовото съзнание. Сега и това не е така, съвсем не е така. И той остаря, и енергетиката отслабна, а народът поумня – все пак пътуват, виждат свят. И аз си мисля: журналистите са хора, които първи формулират смисли.

Те първи назовават това, което виси във въздуха и което още никой не е назовал. А не просто: словото на Лукашенко или на еди кой си бе несполучливо… Това са глупости. А ние с какво противостоим? Има ли у нас нещо различно?

Питах моите приятели кого от журналистите да чета, на кого мога да се доверя. Няма никого… Но да вземем Бартосик (бардът Димитрий Бартосик – бел. ред.) – харесва ми това, че не се страхува от живота, дори беше дошъл в моето село и бе записал учителите какво мислят за мен. Разбира се, това, което казват, е кошмар: „Обама звънна в Шведския комитет и тя предаде родината си.“ Можете ли да си представите? Учители… Те учат нашите деца…

За да можеш да повдигаш въпроси, не бива да си притиснат от ежедневието и трябва винаги да си на разстояние от това, за което говориш.

Как се чувствам, когато събирам истории за войната, или за Чернобил? У нас не е трудно да събереш ужасни истории. Влез в която и да е селска къща, и ще си тръгнеш оттам едва жив от това, което ще чуеш. Кошмар. Мислиш си – как са преживели всичко това тези хора? Но това още не е литература, не е журналистика… Всичко това трябва да се обработи, трябва да се превърне в изкуство, в журналистика. Ти трябва да бъдеш тази лаборатория – така разбирам своята работа. Нещо трябва да се претопи в мозъка ти. Навсякъде трябва да търсиш нова информация: на изложбата, в кафето, по време на случаен разговор във влака, където и да е. Във всеки човек има късче история и ти трябва да обединиш всичко това, от това трябва да излезе някаква система от твоите убеждения. Защото си на страната на доброто, на полудоброто или на злото. Макар че полудобро едва ли съществува. Има добро или зло…

Като чета нашата журналистика… Руската е все пак по-добра, по-силна. В „Сноб“ или сolta.ru има много силни журналисти. А тук виждаш, че търкалят едни и същи новини, които непрекъснато се повтарят, само дето около тях се нанизват и някакви други факти… И чувстваш, че ти е трудно да извлечеш от всичко това нещото, което се нарича живот и с което можеш да стигнеш до хората.

За търсенето на нови мисли

В журналистическите материали търся новата мисъл… И живия живот… Това са двете неща, които ме интересуват. Що се отнася до фактологията, нея мога да открия и в беларуските сайтове.

Между другото нашият Фейсбук е по-интересен от беларуските вестници. Там много хора пишат по-добре от нас. Има много умни хора, умни бележки. И аз много съжалявам, че тази литература на блоговете все още не е получила необходимото внимание и уважение в нашето общество… Освен това засега блогърите у нас са, слава Богу, по-свободни от хората, които работят във вестниците… Блогърите са вътрешно свободни. Това са хора, които са пътували, видели са свят, мислещи са. Сега например всички четат Андрус Горват[1], момчето, което отиде и на село. Неговият поглед и към селяните, и към интелигенцията е много интересен, по своему той е много свободен. Винаги ми е безумно интересно да го чета. Дори отидох на панаира на книгата, за да видя какъв е този човек. Той е от новите хора, някакво съвсем друго поколение.

А живи хора има, работата е в това да ги намериш. Що се отнася до фактологията, нещата стоят по-добре, но стане ли дума за нови мисли и формулировки, за някакви предположения в каква ситуация се намираме… Оказа се, че сме закъсняваща нация. По-рано бяхме закъсняващи, а сега въобще сме поробени от нечий едноличен пример. Освен това всички бързо се подредиха в строй. Лесно е да се живее така, както винаги сме живели, но никой не знае как да живеем поновому. Свободата претърпя поражение… Всички тези мечтания в кухнята бяха и основата за нашето поражение, защото не познавахме реалния живот.

За беларуските демократи

Когато се върнах от дългата емиграция, през цялото време питах: къде са хората. Когато заминах, имах усещането, че много хора искат промени. А какво се получи – оказа се, че това е някаква временна история. Хората заминаха в знак на протест. Оказа се, че през 90-те години сме били романтици. Представяхме си промените романтично. Разбира се, около масата в кухнята всичко изглеждаше умно, цитирахме известни автори. Но когато излязохме на улицата, на никой не му беше интересно.

И се питам: в какво е нашето поражение, поражението на демократичните сили? В това, че не формулирахме нови смисли. Повтаряме едно и също. А в съзнанието на хората няма връзка между това, което виждат в реалния живот, и нещата, които говорят демократите от различни цветове. Това са някакви мантри, но знаете ли, шаманът изгуби силата си. Лебедко[2]… тези момчета бяха в затвора, това, разбира се, е много достойно. Но не те ще вземат властта, когато у нас се промени нещо. Властта ще вземат съвсем различни хора, които сега дори не различаваме в тълпата. Дай Боже, все пак да са хора без Тръмп в главата и без евтин популизъм. 

В интелектуалния клуб[3] спорихме с Белковски (руският публицист Станислав Белковски – бел. ред.) за Обама. В Русия е популярно мнението, че Обама е слаб човек, че той не успя да покори Америка, света. Чувала съм това най-вече в Америка… За мен обаче това е политикът на бъдещето, когато фундамент на нашия светоглед ще бъде не силата, а ценността на човешкия живот… 

У нас стана така, че времето бе спряно, а елитът не изигра своята роля: той не разбра тази травма, а се фокусира най-вече върху езиковата травма. Това бе съвършено непонятно за населението…

За беларуската апатия

Разбира се, че хората се страхуват да изразят своето мнение. Това е така, особено в селата. А ако, да кажем, те изгонят от училище? Аз например помагах на една учителка, която бяха изгонили от училище, защото е била в „Народния фронт“[4], дори за чистачка не я взеха никъде. Не мога високомерно да кажа, както прочетох веднъж у един наш опозиционер, че като вземем властта, ще се справим с тези учителки и учители, които промиват мозъците на хората. Бих била по-внимателна… Защото мнозина от нас са от село, ние знаем какво представлява нашето село, знаем, че след това ще трябва да живеем с тези хора.

Много съм разговаряла с хората, работата не е само в страха. Те питат: „а кой“, „с кого“, „кажете каква е икономическата им програма?“. „Ще увеличим транзита“. Но това и Лукашенко ще направи и го е правил. Вместо това – смени едните с другите? Селският ум разбира много добре – отначало ще има хаос, а след това ще дойдат пак такива. Те разсъждават така. Доколкото властта успя да прочисти елита, то вече няма силни личности. А ние дори и в настоящия момент имаме работа с харизматична за съзнанието на нашите хора личност. И е много трудно тя да бъде пречупена. Разбира се, трябва да се създаде един достоен кандидат, а не просто да сменим едните с другите.

Лукашенко се държи още и заради това, че хората не виждат в нашата опозиция опорна точка. Не виждат какво можем да предложим ние. Така че опростяваме проблема, като казваме, че нещата се свеждат само до страха.

Еснафите са вечна фигура, сива маса. Героите са винаги малцинство, просветената част е винаги малобройна. Както казва Акудович[5]: какво е Беларус – светлинки сред тъмнината.

А какво е на село? Там има селяни, на които им е ужасно тежко, те много работят, при това там нищо не е технологизирано, защото само много богатите могат да си позволят трактор или електрически плуг… Цялата енергия отива в оцеляването. Учителите – за съжаление много рядко ще срещнеш мислещ човек. Местната интелигенция: учители, лекари, инженери – обикновено е това, което Солженицин нарича „образованщина“. Хора, които са получили някакъв минимум в института и го предават механично. Понякога можеш да срещнеш поразителни хора, изключително интересни, но това е рядко.

Когато чета литературата, си мисля, че до войната интелигенцията на село е била по-силна. До голяма степен благодарение на евреите, но и беларусите са били по-силни. Същото е било в Русия. Преди време ми попадна сборник с писма, които обикновени хора пишат до Лев Толстой. Но Господи, Боже мой, сега и журналист няма да напише такова писмо, както го е написал тогава някакъв железничар! Такова разбиране за морал, такива дълбоки човешки въпроси…

… Ние, разбира се, пропаднахме надолу и според мен все още не сме излезли от тази културна травма. Нашият национален елит бе унищожен.

Сегашните проблеми на елита са следствие от натрупани исторически причини. Същевременно това не снема личната отговорност на всеки един от нас…

Някога искаха да напъхат човека в социализма, сега по същия начин се опитват да го напъхат в капитализма. Човек просто се обърква от всичко това. Като цяло много хора избраха за себе си някак да се устроят, да си намерят ниша, в която да живеят: да видят света, да опитат вкусни неща. Вкусващият човек. Започне ли обаче да говори, виждаш, че в главата му е някаква каша! Не мога да съдя тези хора, защото и ние не вършим своята работа, не обясняваме как трябва да се преживее това време. В интелектуално отношение оставяме хората съвършено самотни.

Страхът не е главната причина. Основното е, че човек не може нищо да разбере от този живот.

Имаше комунизъм. После антикомунизъм. Това че имаше големи митинги, на които се събираха по 200-300 хиляди души, не означава, че хората разбираха новия живот, всичко това беше антикомунизъм… Или Майданът. Тъкмо от антируското бе замесен този мощен Майдан. Ако не беше антируското, нямаше какво да обедини хората там…

Знаете ли, цялата тази конспирология е от безпомощност. От това, че няма интелектуален елит, който би могъл да смели всичко това.

За обществото

Имаш ли моралното право да „сътрудничиш с властите“, работейки в държавната преса – това е вечният въпрос у нас, особено през 90-те години. Всички се разделиха: аз не му подадох ръка, ти какво – та той при Лукашенко, в „Съветска Беларус“ пише…

Ще ви кажа още нещо: моят баща беше директор на училище, а на по-стари години бе просто учител. Той беше комунист до края на живота си, помоли ни да сложим партийния му билет в ковчега. Отива на фронта във втори курс на комунистическия институт по журналистика в Минск, при обсадата на Сталинград влиза в партията… Мисля, че идеята е погълнала най-добрите. Сивата маса е винаги тиха, а силните хора вярват някак от цялата си душа, те се устремяват. Не бива да мислим, че всички комунисти са били идиоти и бандити… Това не е така.

С баща ми спорехме много. Помня това, особено като се върнах от Афганистан. Татко започна да обяснява, че нашите там са герои. Аз му казах: „Татко, те не са герои, а убийци, това са твои ученици, които ти погребваш… Да, те също убиват. Какво да прави един картечар там, в небето ли да стреля?“. Баща ми отговори: „Ти какво, не вярваш в социализма ли?“ Казах му: „Аз отдавна не вярвам в социализма. Във всеки случай у нас той не се получи. Може би това е идея на бъдещето. Има шведски социализъм, елементи от него има в Германия и Франция, но към социализма може да пристъпи едно вече развито технологично общество. А ей така, да излезеш по цървули и да построиш социализма, това не може да доведе да нищо друго освен до кръв“. Тогава баща ми заплака. Той дори спря да говори с мен няколко дни.

Ох… мога да кажа, че това беше последният ми рязък разговор на тази тема. Започнах да слушам по-внимателно. И от това имаше ефект. В моята книга „Време секънд хенд“ една комунистка ми крещи: „Ти все едно няма да отпечаташ това. Ти ще отпечаташ своите демократи!“. А аз ѝ казвам: „Не, и вие ще сте там“. Разбрах, че в книгите трябва всеки да крещи своята истина, както е у същия този Достоевски – и палачът, и жертвата. И тогава ще се роди някаква Истина…

Никой от нас не познава себе си докрай. Ненавистта няма да ни спаси. Ще ни спаси само разбирането, любовта. Ако бях президент (казвам това през смях), бих се постарала да разбера какво е обществото. За да може то да постигне някакво развитие, да се даде свобода на вестниците, на списанията, на изборите, за да разберем накрая кои сме всъщност ние. А така не знаем нищо. Знаем само, че управляващите задушават обществото, защото се боят да не изгубят властта. А какво е обществото?

Със съкращения

Превод от руски: Димитрина Чернева

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в западно-украинския град Станислав (днес Ивано-Франковск) като дъщеря на украинка и беларусин. След военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. След като завършва журналистика в Държавния университет в Минск, работи за „Сельская газета” и литературното списание „Неман”. Своя метод да разказва художествено отделни съдби, превръщайки ги в хроника на Съветския съюз, използва за пръв път в книгата „Войната не е с лице на жена“ (1983), документирала преживяванията на войници, партизани и цивилни по време и след Втората световна война. В „Цинковите момчета” (1989) думата получават ветерани от Афганистан и майки на загинали войници. И тази книга ѝ причинява съдебни процеси. Следващата – „Чернобил. Хроника на бъдещето”, е потресаващ документ за трагедията на засегнатите от ядрената катастрофа от 1986 г. Репресиите принуждават Светлана Алексиевич да напусне Минск. Последната ѝ книга е „Време секънд хенд”, разказ за колапса на Съветския съюз. Нобелова награда за литература за 2015 г. 

Текстът е публикуван в сайта TUT.BY.

[1] Беларуски блогър.

[2] Анатолий Лебедко (1961) – беларуски опозиционен лидер.

[3] Интелектуалният клуб „Светлана Алексиевич кани“.

[4] Партията „Беларуски народен фронт“ е създадена през 1993 г. Нейна основа е общественото движение Беларуски народен фронт „Възраждане“, основано през 1988 г. и отстояващо независимостта на Беларус, демократизирането на властта и възраждането на беларуския език и култура. Лидер на партията и движението е Зенон Позняк.

[5] Валентин Акудович (1950) – беларуски философ и писател.