0
5199

Сянката

„Без сянката си човек не е автентичен, но сянката пък е негов неавтентичен двойник. Тя функционира по този крайно двусмислен начин.” Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Владимир Градев, Калин Янакиев.

Цочо Бояджиев: Колеги, предлагам днес тема, която е доста необичайна, самият аз нямам ясна концепция за нея и се надявам в разговора ни да излязат различните страни на проблема – темата, която предлагам е сянката. Както знаем от Платоновата философия, сянката е неистинското битие. И все пак сянката е конституент на човека. Как функционират тези неща?

Калин Янакиев: Сянката действително е символ, а щом говорим за символ, ние при всички положения ще трябва да се впуснем в определени асоциации. Това, което ми хрумва, е двузначното функциониране на този символ в различните култури. Разбира се, чисто физически сянката е оптичен феномен, тя е натоварена със символично значение по противоположен начин. В нашите европейски географски ширини, където слънцето е благо, сянката обикновено е негативно натоварена. Ако си спомните обаче старозаветните, а и новозаветните библейски текстове, ще видите, че там, напротив, сянката е онова, което дава благото. В псалмите например Давид възкликва към Господа: „Под сянката на Твоите криле ще се зарадвам“ (Пс. 62:8), тоест сянката е благотворна. Света Богородица се именува в молитвите към нея като древо благосеннолиственное, дърво, което хвърля блага сянка. Въобще сянката в библейските текстове, доколкото те са възникнали на почвата на една твърде жарка култура, е нещо, което е благо, а не натоварено с негативна конотация. Макар че веднага ще трябва да си самовъзразя със символ като долината на смъртната сянка (Пс. 22:4) – мястото, в което човек живее отвъд това райско битие. Много неща могат да бъдат казани, но това са първите ми асоциации, които идват във връзка с този символ, като изключим, разбира се, фундаменталната визия на Платон за това, че познаваме не истинската реалност, а сенките на истинската реалност.

Георги Каприев: Всъщност при Платон е също ужасно двусмислено. В познанието е това, което казвате, но нека видим какво става с душите при метемпсихозата, те къде отиват? Те отиват в царството на сенките. Обаче в царството на сенките те влизат в контакт със самата истина, те виждат идеите, съзерцават ейдосите. И после, при специални познавателни процедури тези истинни образи някак се възстановяват, реставрират се и тогава вече отиваме не в познавателната сянка, а в най-ярката познавателна светлина, отиваме в мащаба на истината. Искам да покажа, че тази културна двусмисленост на сянката може да бъде видяна още при първия цитиран наш източник. И това може да бъде продължено. Ще се опитам да поразмишлявам върху една много особена фигура при Бонавентура, който говори, че всичко в този свят е отражение на Твореца, но има три различни типа отражение – има сянка, която е най-нисшата форма, има следа и има образ. Образът, разбира се, е човекът. Следата той обвързва с всякакви възможни форми на сетивност, на реактивност и т.н., докато сянката е най-бледото отражение, това е минералът, камъкът, така да се каже, простото битие. То хубаво, че е просто битие, но образът съдържа в себе си и трите, той прибира някак и сянката, и следата, и самото познавателно движение. Още един път: самото богопознавателно движение при Бонавентура преминава тъкмо така – през сенките, следите, образа, богообраза, Бога. Това е за мен една много широка перспектива, за която може да се говори. И още нещо, което ще ви подскажа, все по посока на многозначността на този символ. Мисля Иван Добчев имаше една постановка, където на сцената имате една фигура, облечена в светло, тя се движи под прожекторите, където естествено се движи и нейната сянка. В един момент тази сянка става, оказва се актьор, и двете фигури заедно стават едното, цялото, в което няма как всяка от тях да бъде сама по себе си. Ето такива нахвърляния на посоки на тълкуването давам и ми се струва, че бихме могли да тръгнем по тях.

Владимир Градев: Да, действително, богата тема, трудна тема, сенчеста тема. Помислим ли за нея, веднага ни идва наум това начало на познанието, за което говори Платон, разказвайки за сенките в пещерата. Но процесът на познание в края на краищата е излизане от прага на пещерата, излизане от царството на сенките: той е в тяхното преодоляване. Това познание, което е същностно свързано с виждането, е като цяло гръцкото схващане за познанието. По същия начин можем да видим как в античната култура се описва раждането на живописта. Ако си спомняте, Плиний в Естествена история разказва легендата за раждането на живописта – любимият на едно момиче трябва да замине на война и за да задържи някак неговия образ при себе си, тя очертава на стената неговата сянка. По-късно, когато момчето загива на война, бащата на момичето прави неговия релеф и изображение по тази сянка. И тук имаме същото движение както при Платон, но в обратната посока – излизането, да, но и улавянето, хващането на сянката. Така че и познанието, и изкуството в европейската култура се раждат именно от виждането на сянката; виждане, което в някаква степен е безпокоящ символ на нереалност, и от опита за нейното преодоляване, улавяне и фиксиране.

Робърт Мъдъруел, Платоновата пещера на сенките, 1973 г.

Цочо Бояджиев: При Платон наистина е по-комплицирано, защото целта е човек да се обърне и да започне истинно да съзерцава реално съществуващите неща, които са обемни, забележете това, докато сянката е плоска. Но все пак Платон мисли и обратното връщане към сянката, защото безсмислено би било съзерцаването на истинните предмети, без да сме в състояние от хоризонта на това съзерцаване да осмислим света, в който все пак живеем.

Владимир Градев: По същия начин в изкуството след това очертаване на сянката, ако продължа този паралел, бащата на момичето се връща и прави релефа, тоест фиксира сянката, дава ѝ форма, обем. А и художниците, както твърди Квинтилиан, не искат да останат само при сенките. Само сенки ли ще очертаваме – казват те, и създават светлосянката, тоест връщат се в създаването на светлината. Този мотив, струва ми се, ще бъде постоянен оттам насетне в цялата европейска култура.

Калин Янакиев: Да, обаче това движение от сянката към светлината като движение от неавтентичното, неистинското, неонтологичното към автентичното, истинското, онтологичното е един тип символично движение. В края на краищата в конотацията на сянката, особено сянката върху човешкото лице, има нещо, което асоциира сянката с дома и с интимното. В онези сенки, които биват изобразявани върху лицето на човека, са скрити дълбоките белези на неговата биография, там е неговата скрита, уютна, сърцевинна същност. И това пак е видимо в изобразителното изкуство. Освен това сянката при всички положения се свързва с домашното, с автентичното, със собственото място на човека. Онова, което е засенено, което е покрито с покрив, което е в сянка, е онова, което е интимното и което е домашното. Вън от сенките, вън от дебрите на полумрака на дома човек е по някакъв начин бездомен. Оттам идва и тази много дълбока двусмисленост в мисленето на този символ, за която Георги Каприев вече подхвърли и която е много развита в романтическата литература и култура, има някакво двоене на сянката. Онзи, който загуби сянката си или продаде сянката си на дявола, както става в Чудната история на Петер Шлемил на Аделберт фон Шамисо, се лишава от нещо, което е негово собствено. Същевременно сянката е нещо, което е сенчесто за човека, което е негово алтер его, което е негово друго, негово неистинско. Без сянката си човек не е автентичен, но сянката пък е негов неавтентичен двойник. Тя функционира по този крайно двусмислен начин и това би трябвало да бъде видяно. В споменатата постановка на Иван Добчев очевидно се играе и с тази двусмислица.

Георги Каприев: Да, само че аз ще продължа тази линия, която Калин Янакиев току-що започна. Сянката в определени фигури на по-съвременната митология направо се асоциира с виталността, със самия живот. Например прочутите дюлгерски легенди, които разказват, че за да не падне мостът, трябва да се вгради сянката на любимата. Там има разни форми за улавяне на сянката и нейното вграждане. Обаче лошото е, че така похарчваме любимата, обикновено тя умира след тази процедура. Ето още по-голямо продължаване на онова, което ти наричаш интимност, което е сърцевинност, което е вътрешност, интимна вътрешност на човека. Оказва се, че самият живот на този човек може да бъде асоцииран със сянката и когато тя бъде отчуждена, буквално отнета, тогава изведнъж човекът губи себе си, изведнъж умира. Изглежда – намирам го за продължение на това, което ти ни каза, – че в момента, в който се отнеме тъкмо тази интимност, за това намекват тези легенди и неслучайно се отнема любимата, а не някоя мома, разхождаща се около строежа, тъкмо любимата, тъкмо онова, което е свързано с моето сърце, аз така да се каже късам от това сърце, вкарвам го в моста с ясното съзнание, че ще загубя, за да не падне – внимание – мостът. Обикновено с мостове е свързана тази легенда, не е свързана с къщи, не е свързана с храмове, свързана е с мостове, онова, което се прехвърля върху двата бряга. Ето ви я супер амбивалентността на сянката.

Калин Янакиев: Това е крайно интересно. Ето, сянката е по някакъв начин онова в човека, което макар да не е самият човек, изглежда е някаква по-дълбока негова автентичност. И ако то бъде взето, ако бъде обсебено, вградено и т.н., той загубва своето дълбоко себе си. От друга страна, обаче, и аз отново ще подчертая тази двусмисленост, ако можем някак да я обясним, сянката при всички положения е алтер его, тя не е истинското аз. Така езиковите словоупотреби на сянката са обикновено неистинското, навтентичното – сенчест бизнес, сенчеста икономика, сенчеста държава… Тоест неистинската, скритата…

Георги Каприев: Правителство в сянка…

Владимир Градев: Но докато сенчестата икономика е реална, правителството в сянка не е реално…

Калин Янакиев: Сянката е онова, което иска дяволът. Той иска по този начин нещо много важно, ключово, нещо, без което човекът не може да бъде. От друга страна, сянката е онова, което съпътства човека, което не е самият човек. Оставайки без сянката си, Петер Шлемил остава бездомен и беззащитен. И същевременно сянката е сянка на истинската реалност, тя не е истинската реалност. Тази двусмисленост, особено пък асоциирана тук от Георги Каприев с моста, който свързва две реалности, е крайно загадъчна и аз наистина в момента не мога да направя синопсис от тези смислови асоциативни разминавания вътре в символа.

Владимир Градев: Действително e трудно. Можем да си спомним и за древните египтяни, които са изобразявали т. нар. витална душа, ка, със сянка. За гърците сянката е също двойник на душата. Това е една постоянна традиция в културата. Можем да го видим и при Фройд, когато той говори в своя текст Das Unheimliche[1] тъкмо за сенки, отражения и двойници. Той вижда в сянката именно гаранцията за победата, за безсмъртието и отстояването на живота. Разбира се, сянката е признак за реалност и в някои други култури. Сещам се например за индийския епос Махабхарата, в който се разказва за красивата Дамаянти, която се влюбва в цар Нал. Боговете обаче толкова харесват Дамаянти, че в деня на сватбата ѝ с Нал се появяват петима младоженци с неговия образ и тя, отчаяна, не знае кого от тях да избере. Но вижда, че само един от тях хвърля сянка и избира него като реалния човек и действителния неин любим. И нека се върнем отново към европейската култура – в Божествена комедия Данте е единственият, който хвърля сянка, всички други са сенки.

Гюстав Доре, Илюстрации по „Ад“ на Данте Алигиери, 1857 г.

Калин Янакиев: Но вижте, това е крайно загадъчно – сянката е сякаш онова по-интимно, по плътно, по решаващо от нашето битие и затова тя е признак за това, че героят е реален. Без сянката той може да загине, любимата, чиято сянка е вградена, може да загине. От друга страна, другата посока на този символ е, че сянката не е истинското, тя е онова, което истинската реалност хвърля, което ние непосредствено опознаваме, но от което трябва да се придвижим, от което трябва да излезем на светлина, за да видим истинската реалност. Ние можем много дълго да трупаме различни асоциативни гнезда на тази двусмисленост на сянката и то от различни култури, но откъде идва това, защо сянката е така интимна и решаваща?

Владимир Градев: Но ако дадем ясен и точен отговор, това би означавало да разпръснем сенките, те да изчезнат. Така че винаги ще остане някакво двусмислие. Особено интересен в този случай е френският психолог от началото на миналия век Жан Пиаже, който е по-малко известен от Лакан и от неговия стадий на огледалото, свързващ процеса на познаване с момента, когато детето разпознава своя образ в огледалото. Жан Пиаже пък казва, че реалният познавателен процес, той го нарича стадий на сянката, започва на 5-годишна възраст – сравнително по-късно от стадия на огледалото при Лакан, който започва на около 2-годишна възраст, – когато малкото дете започва да вижда сянката като субстанция на самия предмет, който я хвърля, и също така като направена от мрака, но важното е, че я схваща като реална, като субстанциална. След това Пиаже описва 4 стадия, през които детето започва да свързва сянката само и единствено с обекта, докато едва към 9-10-годишна възраст то започва да разбира, че тя е оптичен ефект и илюзия. В този дълъг и сложен процес на познание, в който се развиват познавателните способности, може би се крие и тази загадъчност и натовареност на сянката с различни значения, които ние ѝ даваме в културата и във всички наши асоциации. Защото по никой начин не е сигурно, че ние ще минем лесно през тези четири стадия и че, когато на 10-годишна възраст вече сме успели да разберем, че това е оптичен ефект, просто отсъствие на светлина, другите три стадия не се запазват в нас и ние все още не виждаме сянката като субстанция на самото нещо, което е фактически тази сянка, така както го вижда детето в началото.

Цочо Бояджиев: Тази съпрегнатост на предмета и неговата сянка е много драматична. Снемането на противоположността и в двата случая е нещо драматично, трагично. Когато човек остане без сянка, той умира. Безсенчестите персонажи са пришълци от отвъдното, те не са реални хора. Много любопитно е да се проследи активността на сянката, която се е еманципирала от онзи, който я хвърля. Спомням си сега една от приказките на Андерсен за сянката, която се отделя от човека и заживява свой собствен живот, като преуспява, за разлика от героя, който изпада в бедност. И втората им среща е срещата на един нахален и отвратителен, но богат и преуспяващ субект, с човека, който, бидейки лишен от онова, на което би трябвало по правило да господства и да определя, е изпаднал в беда и нещастие. 

Калин Янакиев: Това означава, че този драматичен двузначен, амбивалентен символ на сянката води до някаква дълбинна интуиция на човешкото предзнание или на човешките архетипи, че човекът е някаква двоица, при това някаква много проблематична и опасна двоица. Той не е този, който е, а са двама, и единият от тях може да бъде един, а другият да бъде напълно противоположен. Те изглежда никога не могат да се разделят, защото тяхната раздяла води до гибел. От друга страна, обаче, това, че човекът е двоица – той и неговата сянка – хвърля някаква силна сянка на двусмисленост в човека. Какво е човекът – човекът е и той, и неговият сенчест двойник.

Георги Каприев: И то едновременно. Точно така. Преди малко исках да се включа, не за да правя синопсис, а да предложа подобна посока на размишлението, което в главата ми изглежда така: хора сме, грешни сме и произвеждайки своите грехове, грехове с кавички и без кавички обаче, защото, от една страна, ние крием онова, което намираме за грешно, от друга страна, не по-малко настървено крием онова, което не искаме да споделим, онова, което ни е изпълнило с радост, онова, което ни е изпълнило с виталност, ние някак крием тези неща с една и съща техника, накратко въобще гледаме да не излязат на бял свят, да останат в сянка, да не бъдат споделени. Сега не искам да си играя на Фихте, а малко на Платон: едното, за да може да бъде положено като едно, трябва да бъде положено другото. Мисля, че това имаме и Калин Янакиев нататък тръгна. Имаме едното и то никога няма да бъде то, самото себе си, едното, ако го нямаше другото, което е не-едното. Ама как пък да не е едното, когато без него едното го няма. Тоест хем не е едното, хем гарантира, конституира тази, извинявайте – едностност на едното. И вижте, колко интересно, ние заговорихме и някак проговорихме тези работи през различните образи, през различните перспективи. От една страна, моята сянка е онова, което съм сторил, но не искам да бъда и се срамувам от него и затова е в сянка; от друга страна, обаче, в сянка аз крия моята най-съкровена интимност, която не искам да разказвам на площада и да ми я разхождат наляво и надясно. И така е жив човекът – връщам се към образа за виталността, свързан със сянката – така е жив човекът, жив до един обаче определен предел, защото долини много, в долините ние не можем да ходим без своята сянка, обаче има долина на смъртната сянка. Долината на смъртната сянка е едно прекрачване в сянката, едно преминаване на едното в не-едното, едно преминаване на живота в онова, което е свързано с него, но не е той самият. И това, което Владо Градев каза тук за Данте – разбира се, не само в ада няма сянка, сенки нямат не само онези, които населяват ада, ами и нагоре, и в чистилището, и в рая също няма сенки. А Данте е онзи, живият, той си носи неговото и едно, и друго. Онези там, били те осъдени като грешници, били те преценени като праведници, наистина са едното без своето друго. Калин Янакиев написа половин книга по този въпрос, да, последната книга, където се обяснява, специално проблематизирайки ада, че това е изгаряне на другото, на онова не, на не. Сянката е едно диалектическо не, едно не, което прави да-то в този живот. А в онзи живот то изглежда трябва да отпадне и трябва да отпадне и в двата варианта – и във варианта на вечно зло-битието, там сянката е едното, и обратно, горе, където едното няма нужда от тази своя сянка. А това е много мъдро виждане и много хитър богословски литературен образ на Данте, като се замислиш, защото много ясно ни е казано, че животът там е всичко друго – както в ада, така и горе в Царството небесно – освен този живот, че този живот е приключил, той е свършил завинаги и приключването му си е жива трагедия, а онова там – дали е съзерцание на Бога, което е по-висока степен, или е обратно – адско страдание, не е този живот. Очевидно този живот някак го асоциираме с това, което тук разиграваме под образа на сянката.

Владимир Градев: В края на краищата пътуването на Данте е преди възкресението на телата. Тук е въпросът дали и след това възкресение, славните тела ще хвърлят сянка или не. Ако видим картините на Рембранд за Емаус например, където е срещата на двама от учениците с възкръснали Иисус, ние виждаме огромната сянка, която хвърля Неговото тяло.

Рембранд, Вечерята в Емаус, 1648 г.

Калин Янакиев: Освен, че човек в този живот очевидно е двойство, което подлежи на разтапяне в едната или в другата посока отвъд този живот, в паки-битието, независимо райско или адско, сянката очевидно е и онова в нас, което е наше, но е неподозирано наше. То може да е напълно чуждо, може да не го знаем и това е предмет на нашето базисно безпокойство. Това, за което Цочо Бояджиев се сети – една сянка, която може да върши съвършено различни от нас неща, може да има абсолютно различен нрав, може да си състави съвършено различна биография, както е в приказката на Андерсен. Тя може да е съвършено другото ни алтернативно, една възможност, при това обикновено обезпокоителна възможност, която ние носим в себе си. Това също е много важна символична натовареност на сянката – тя е онова в нас, което е наше, но което ние може да не подозираме, че е наше и което може да ни изненада, макар да върви с нас.

Владимир Градев: Точно за това при Юнг – Калин Янакиев спомена преди малко архетипите – вторият основен архетип е именно архетипът на сянката. И оттук драматизмът на този архетип според Юнг, защото ние не само, че не признаваме собствената си сянка, но тя е преди всичко сянка на тази тъмна страна, която хвърля нашата персона, ликът, с който се показваме пред себе си и пред всички останали. Това, което ние обикновено не признаваме като своя собствена сянка – нека си спомни доктор Джекил и мистър Хайд – са тези тъмни страни, които имаме склонността не само да отричаме в самите себе си, казва Юнг, но и да ги прехвърляме на другите, на околните. Ако попаднем например на човек, който има изключително негативно отношение към някой свой познат, близък и т.н., ние обикновено казваме: бъдете внимателни, това, което той не харесва в него, са всъщност негови скрити черти. Да вземем например някой хомофоб, който е твърде активен и непрестанно говори против хомосексуалните, тук психоаналитикът ще ни предупреди, че той изтласква върху другия, предава върху другия тъкмо това, което най-дълбоко го безпокои. Все изрази на страха и невъзможността да живеем със собствената си сянка. И Юнг казва, че правилният подход не е в отричането, а в способността да признаем в края на краищата тази тъмна страна в себе си.

Алфред Щиглиц, Венециански канал, 1894 г.

Цочо Бояджиев: Да, способността да контролираме сянката си, да запазваме нейния статут на вторично, на производно, все пак това е естественият ред. Въпросът е, че сянката е доста своенравна, което не винаги е лошо. Сега се сещам за една средновековна поема, посветена на сянката, в която героят ухажва едно младо момиче, което не се поддава, и тогава той насочва ухажването си към сянката, съблазнява сянката, а чрез нея и момичето. Тук е може би и уязвимото в човека, онова, което е проходът към нашата идентичност, към нашето достойнство.

Владимир Градев: Бих искал да се обърна към Цочо, става дума за нещо изключително важно, защото ако има изкуство на сянката днес, това е фотографията. Защо за нас е толкова важно, толкова голямо това изкуство? Защото виждаме тези безпокоящи сенки преди всичко нощем, когато те взимат странни форми и мерки. В самото начало на нашия разговор Калин спомена за тази интимност, за тази съкровеност на сянката. Според мен тя идва оттам, че в традиционния дом, който той имаше предвид, има само един източник на светлина и той е малък – свещта, газената лампа, огнището, които хвърлят сенки. Днес нашите домове и нашите градове са облени от силна електрическа светлина. И сякаш ние можем да уловим и да видим сенките единствено чрез различни оптични и визуални ефекти, които ни се предлагат вече не от художниците, в наше време вече художник като Жорж дьо Латур не е възможен, а от фотографите. Лично мен ме поразяват някои фотографи от началото на ХХ век като Алфред Щиглиц, неговите сенки върху езерото, или пък Андре Кертес, който прави автопортрети и портрети само като сенки. Затова искам да попитам Цочо Бояджиев за сянката във фотографията. Дали ти самият си работил със сенки във фотографията?

Цочо Бояджиев: Ами тя фотографията е работа със сенки, в смисъл, че човек може да проиграе различни плътности на сянката в зависимост от това дали иска да изяви нещо, което предметно се съдържа в сенчестите области на изображението, или иска да запази тайната. Аз съм опитвал и едното, и другото, подражавайки във второто особено на Ралф Гибсън, който съзнателно не допуска разработване на детайли в сенчестите части на изображението, запазвайки нещо много важно, запазвайки откритостта, посланието, подканването към въображението на зрителя. Защото очевидно тези засенчени пространства съдържат някакви неща, те крият в себе си някакви неща и тревогата ни или любопитството ни, обикновеното човешко любопитство, ни активират да премислим и да си въобразяваме, или да си досъграждаме изображението.

Калин Янакиев: Действително, ако се опитаме да направим някакъв синопсис на всичко това, което изговорихме върху тази толкова разпластяваща се тема, ние ще кажем изглежда, че има два типа движения, които са натоварени по различен начин – едното е движението от светлината към сянката, което е движение от бездомността, от откритостта към интимността, към дълбоката същност, към дълбочината. И там сянката, мракът са позитивно натоварени. Обратното движение е излизането от сянката, която винаги е сянка на мен самия, и следователно излизането от тази двойственост, от тази двусмисленост, от тази амбивалентност и недоавтентичност, която съм, в едно монадно, истинско битие. Това не снема драматичността на двете, но трябва да ни научи, че изглежда този символ е безостатъчно двойствено натоварен. Сега например се говореше за фотография и аз се сетих за едно друго изкуство, разбира се, много по-древно и със свещен ореол – иконописта. Доколкото ми е известно, иконописецът не рисува от светлина към сянка, а почва от най-тъмното и нанася накрая най-светлото, в което има и символично движение. Тоест излизането към светлината, която е собствено автентичността и истинният образ, оистинностяването, онебесяването е движение от мрак към светлина. В иконописта не се рисува никога от светло към тъмно, а винаги от тъмния грунд към изсветляването.

Георги Каприев: Разбира се, има още нещо, което играе със светлината и това е театърът на сенките. Цочо Бояджиев говори за въображението, за неразработването на сянката, за да се стимулира работата на въображението. Точно това е театърът на сенките. У нас той не е кой знае колко застъпен, но е мощна европейска традиция. Този, който е гледал такъв театър, много добре знае, че там тъкмо се работи с някакви чудовищни в двата смисъла на тази дума образи. От една страна, чудовища буквално, там изскачат някакви дракони, някакви въображаеми страшни неща. А от друга страна, тази чудовищност на това, за което преди малко се говори, на силно интимното, на блъскащото отвътре, което държи да остане в сянка, в тъмното, да не бъде изразено. И тъкмо то пък бива изразявано чрез сянката в театъра на сенките, бива показвано, при това понякога ужасно ефектно. Докато Калин Янакиев говореше, на мен ми хрумна, че сянка ние хвърляме само когато сме в светлината. Когато сме в мрак, когато сме в тъмно пространство, когато сме в тунел през нощта, ние не хвърляме сянка и даже сме невидими за страничния наблюдател. Видими сме ние, когато пада светлина. А тя, светлината, бива разна, тя може да бъде от един източник, може да бъде от повече източници. На футболния терен например тялото обикновено хвърля четири сенки, защото от четири различни посоки се осветява игрището. Така или иначе, по-добре една, отколкото четири, ако питате мен, но съм твърдо убеден, че човек без сянка е фалшив човек.

Калин Янакиев: И същевременно сянката, която съпътства човека през целия му живот, показва цялата му двусмисленост и драматичност, защото това не можем да изчегъртаме от опита и архетипите на цялата култура. Сянката е нещо, което е наше и едновременно не е наше. Нещо, без което не можем да бъдем, но което може да ни обсеби. Нещо, което върви с нас и същевременно може да се окаже най-неочакваното и за самите нас. Във всеки случай всички тези натрупани истории, най-вече от приказки и легенди, ясно показват, че това е много дълбоко архетипно лежащо.

Андре Кертес, Вилицата, 1928 г.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Андре Кертес, След училище в градината на Тюйлери, Париж, 1930 г.

––––––––––––-

[1] С есето си от 1919 г. „Das Unheimliche“ (преведено на български като „Ужасяващото“, вж. Зигмунд Фройд, Естетика, изкуство, култура, изд. на СУ, 1991 г.) Фройд въвежда нова естетическа категория. Това понятие се оказва средоточие между литература и психоанализа, като поражда множество критически спорове. През 1933 г. статията на Фройд е преведена на френски като „L’inquiétante étrangeté“. Именно през френския се налагат и неговите български варианти като „обезпокоително-странно”, „тревожна чуждост“, „обезродена странност“, „тревожеща странност“, „ужасяващо-странно“, „ужасяващо“ и пр.