1
2063

Терорът, Франция и Европа

Dani-Smilov-F

Тероризмът е едно от най-големите падения на човешката раса – каквато и да е неговата кауза, той не е никога оправдан или дори разбираем. Днес, вярвам, всички нормални хора по света са солидарни с Франция и се молят тя да преодолее бързо шока от убийствата, да накаже организаторите им, и да запази начина си на живот, който е обект и на възхищение, а явно и на завист от останалата част на света.

Тероризмът е безумна стратегия, но в действията на безумците винаги има „логика“. И в този случай „логиката“ е прозрачна и фалшива и се състои в желание да се „докаже“ следното:

„Либералната демокрация е провалена, слаба и беззащитна“

Нищо подобно. Либералната демокрация е преживявала всякакви кризи и е излязла победител в Първата световна, Втората световна и Студената война. Всякакви други режими са се срутвали междувременно било под външна заплаха, било под собствената си тежест. Всъщност в съвременния цивилизован свят няма друг модел на демокрация освен либералната: тоест съчетанието на народен суверенитет и защита на индивидуалните права и свободи (конституционализъм). Това са идеите на Мил, Констан, Токвил… и те са се оказали по-успешни (и много по-привлекателни) от всякакви радикални и по-умерени техни алтернативи от фашизма и комунизма, през народните „демокрации“, та чак до талибаните. Не случайно хората са бягали и бягат от тези режими към либералните демокрации.

„Извънредното положение слага край на демокрацията“

Целта е явно да се вкарат европейските държави в режим на „извънредно положение“, което суспендира временно определени права и свободи. Така например след 11 септември в САЩ бяха въведени мерки за сигурност по летищата, беше приет и т.нар „Патриотичен акт“, в който правомощията на изпълнителната власт да следи комуникацията на гражданите бяха сериозно увеличени. Подобни мерки ще бъдат взети сигурно и във Франция, заедно със затваряне на границите. При обявяване на извънредно положение Франция може да се превърне в едноличен президентски режим – властта в ръцете на Оланд по конституция става неограничена.

Но това не трябва да разпалва паранои от типа на тази на Карл Шмит. Шмит е смятал, че невъзможността да се предвиди всяка „изключителна“ ситуация прави необходим един постоянен авторитарен режим. Нищо в историята на последните сто години не потвърждава тази теория, нито пък извънредното положение във Франция ще прерасне в авторитаризъм.

Германия през 60-те и 70-те преживява период на радикализъм и тероризъм. Тя се справя, прилагайки стандартните защитни мерки – най-вече „милитантната демокрация“. Това означава забраната на някои радикални организации, строго наблюдение от страна на специалните служби върху радикалите и екстремистите, проверки за лоялност в цялата администрация.

Проблемът тук е, че приемането на подобни мерки в справедливия гняв, предизвикан от ужасен терористичен акт, може да доведе до загуба на мяра. Някои от мерките, приети и в САЩ след 11 септември, и в Германия през 70-те години, са се оказали твърде рестриктивни и контрапродуктивни. Но и двете демокрации – както и Франция – имат достатъчно вътрешни политически механизми, за да коригират подобни дисбаланси.

„Тероризмът ще сложи край на френските свободи, на начина на живот, характерен за страната“

Това е всъщност най-голямата грешка, която терористите правят. Напротив, французите ще се консолидират, така както стана след атентата срещу „Шарли Ебдо”. Изобщо, фанатикът иска да покаже, че всички са като него, че и другите ще започнат да действат като него, ако са поставени в определена ситуация. Франция няма да падне в плен на фанатизма обаче. Възможно е радикалното дясно да „спечели“ подкрепа от събитията, но дори и това не е сигурно. Политическата култура във Франция е много висока, а подобен акт на тероризъм ще мобилизира и центъра, мейнстрийма, който в други случаи може да остане инертен. Така че по-скоро очаквам консолидация около основните центристки формации в средносрочен план.

Франция и Европа ще бъде въвлечена в открита война с „тероризма“

Метафората „война с тероризма“ беше въведена в САЩ след 11 септември. Тя мобилизира хората, създава им представа за ясен враг. Но кой е „тероризмът“ всъщност? В най-чист вид това сега изглежда е Ислямска държава. Тя има някаква локация в Сирия и Ирак. Изглежда следва, че Франция и Европа трябва да организират кампания срещу ИД. Както опитът на САЩ показва обаче, тук всички трябва да са много внимателни. Първо, война срещу ИД и сега се води. Второ, ескалацията й с наземни операции може да е с непредвидими последици, ако не е добре обезпечена. Трето, основният въпрос не е толкова дали може да се прати там експедиционен корпус (може), а какво ще стане, като той си тръгне един ден. Отново опитът на САЩ, а пък и вече на Русия, не е много обнадеждаващ в това отношение – местната подкрепа за светска или поне нормална власт остава слаба и неефективна. Така че колкото и да е голямо изкушението за радикален отговор, той трябва внимателно да се обмисли в цялата му сложност. Нещо повече, една такава мярка няма автоматично да намали терористичната опасност, защото поне досега екстремистите са били по-скоро „вътрешни“ за Европа.

Така или иначе, стратегията на САЩ и НАТО в Близкия Изток имаха нужда от преразглеждане и трагичните събития в Париж са основание това да стане максимално бързо, интелигентно и ефективно.

„Тероризмът слага край на обединена Европа“

Подобни твърдения са много далеч от истината. Всички ожалиха вече Шенген, но неговото временно суспендиране не е нещо, което може да постави ЕС под въпрос. Да, това е сигнал за стресова ситуация, но не е драма. Нещо повече, тези терористични актове едва ли ще уплашат европейците – напротив, по-скоро ще засилят солидарността и чувството, че заедно са много по-силни. Едва ли има в ЕС държава, която в момента би отказала помощ на Оланд – и то от най-различно естество. Най-важното – европейците разбират, че заплахата е за един общ начин на живот – базиран както на сравнително високо материално състояние, така и на гаранция на базови ценности, права и свободи. Европа изглежда най-неориентирана, когато загуби своята кауза. Парадоксално, но подобни трагични събития ясно показват каква е всъщност каузата на Европа и защо си струва да се правят жертви за нея.

Реален проблем е, обаче, че механизмите за „извънредно положение“ са изцяло на национално ниво в Европа. ЕС трябва да излезе от наивната си фаза и да предвиди и наднационални механизми за „извънредни ситуации“. Спешна среща на Европейския съвет и експресни координирани мерки в целия ЕС са от крайна необходимост – не е толкова важно естеството им, а способността да се приемат. Тоест Европейският съвет трябва да е форум за ясна заявка за солидарност с Франция. За в бъдеще такива механизми е необходимо да се институционализират, включително с промяна на договорите. Но сега не е моментът за бюрократични пререкания.

„Европа е неспособна да се справи с бежанската криза.“

Мнозина ще хвърлят върху ситуацията с бежанците вината за терористичния акт. Безспорно е, че бежанската вълна е предизвикателство за службите за сигурност. Но трезва глава трябва да се запази и двата проблема – бежанци и тероризъм – да се разглеждат отделно. И двата имат измерение „сигурност“. В крайна сметка, ако нищо не се прави с милионите хора, които се трупат в Турция, Гърция и Италия, в един момент тези страни ще колабират и тогава ще сме изправени пред още по-голям проблем. Ако всички сложат телените мрежи, ние ще станем фронтова линия и целият натиск ще е по нашата граница, наред с Гърция и Италия.

Без планомерно облекчаване на бежанското напрежение в критичните точки, Европа си създава времева бомба, от която телената мрежа няма да я спаси – една Турция извън контрол е може би най-лошият от всички възможни сценарии, например. Така че бежанците не са само „хуманитарна“ кауза – разумното управление на потоците е първостепенен въпрос на сигурността.

Явно е обаче, че приемането на хора трябва да става с някаква проверка на тяхна базова „лоялност“ към политически ценности на Европа. Не в тяхната пълнота, но поне отказа от насилие, зачитането на правата на другия. Без да се изпада в макартистки забежки и истерии, необходимо е много сериозно наблюдение на новопристигналите, което може да е свързано с ограничаване на част от правата им.

„Европа е ислямофобска – тя е кръстоносна сила срещу исляма“

Подобни терористични актове няма как да не засилят ислямофобията в Европа, но и едва ли ЕС ще стане неин пленник. Франция е светска държава и тя ще отстои принципите си на строго въздържане от политизация на религията. Това е всъщност и основната европейска позиция. Ще има натиск за „християнизиране“ на Европа, което е малко парадоксално, защото липсата на пряка политизация на религията е точно базова християнска ценност в съвременността. Да, всеки има право на своя идентичност и запазване на общността, но от XVII век Европа е започнала да настоява за политическа и гражданска, а не религиозно-дефинирана принадлежност към политическата общност. В този смисъл, всеки който приема политическите и гражданските изисквания може по-принцип да бъде член. Така или иначе в Европа, както и у нас, има голямо население, изповядващо исляма. Подобни терористични актове не бива да го превръщат във втора класа граждани. Това би било всъщност сериозна победа за терористите.

Това са основните политически послания на терористичните актове в Париж, това е и перверзната логика, на която те са базирани. Приемайки и тиражирайки техните послания, всъщност изпълняваме безумния план на екстремистите.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияСпектър на повторението
Следваща статияМисли по повод една тъжна изложба

1 коментар

  1. Здравейте!
    Разгледаните проблеми са доста повърхностно и едностранчиво засегнати. Личи фанатизираност смесена с нео-либерализъм. Изцяло погрешно схващане за действителността, събитията и евентуалните последици. Влизам за първи път в този сайт и съм доста разочарован. Замислете се на коя страна сте – на доброто или на злото.