Новото издание на романа „Към фара“ от Вирджиния Улф е в Бисерната поредица на издателство „Колибри“

Романът „Към фара“ е в центъра на творчеството и живота на Вирджиния Улф и хвърля светлина както върху миналото, така и върху бъдещето ѝ като писателка. В сравнение с останалите нейни произведения „Към фара“ е много по-директно биографичен, както тя сама признава в писмата и дневниците си. Това е разказ за един брак, за едно семейство и за едно детство. Тъжен спомен за строгите, силни, обичани и вече мъртви родители. Произведение за целебната сила на въображението, когато подтикът да промениш надминава този да опишеш. „Към фара“ е опитът на Вирджиния Улф да разбере и приеме не само собственото си минало и случилите се в него големи трагедии, но и същността на времето и безсмъртието; да осъзнае преходността на славата и страшното забвение на смъртта.

Вирджиния Улф (1882–1941), родена като Аделайн Вирджиния Стивън, е изтъкната британска авторка, една от най-значимите фигури в модерната литература на XX век. Между Първата и Втората световна война Улф се утвърждава в лондонското литературно общество и става член на кръга „Блумсбъри“. Реформаторският дух и бунтарската ѝ природа бележат цялото ѝ творчество. Няма сериозен жанр, в който тя да не е заявила искрящата си аналитична дарба: роман, разказ, литературно есе, кореспонденция, дневници… Най-възхваляваните ѝ белетристични произведения са романите „Към фара“, „Вълните“, „Госпожа Далауей“ и „Орландо“. На голям успех се радва и монографичното есе „Собствена стая“ със знаменитата феминистка сентенция – „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза“.

„Към фара“, Вирджиния Улф, превод Иглика Василева, илюстрация Теодор Ушев, художествено оформление Иво Рафаилов, издателство „Колибри“, 2025 г.

Прозорецът

1.

– Да, разбира се, ако утре времето е хубаво – каза мисис Рамзи. – Но ще трябва да станеш още с първите птички.

Синът ѝ много се зарадва на тези думи, сякаш вече бе решено, че експедицията ще се състои, и по всичко личеше, че чудото, което бе очаквал с нетърпение сякаш години наред, щеше да се сбъдне след мрака на нощта и още един ден плаване. И тъй като принадлежеше дори на своите шест години към онези възвишени хора, които не могат да отделят едно чувство от друго, а оставят бъдещето с неговите предстоящи радости и тъги да заоблачи непосредственото им настояще, и тъй като за такива като него дори и в най-ранно детство всеки оборот на колелото на емоциите има способността да запечата и прикове на място момента заедно с неговата сянка или сияние, Джеймс Рамзи, седнал на пода да изрязва снимки от илюстрования каталог на магазините „Армия и флота“^[1], докато майка му говореше, дари картинката на един хладилник с поглед, излъчващ райско блаженство. Мигът трептеше с ореол от радост. Дървената ръчна количка, косачката за трева, шепотът на тополите, листата, побеляващи преди дъжда, кресливите врани, съскането на метлите, прошумоляването на роклите – всичко това се открояваше така пъстро и отчетливо в ума му, че той вече си имаше свой личен шифър, свой таен език, макар и да приличаше на самата гола и безкомпромисна строгост с високото си чело и пронизващи сини очи, безукорно честни и чисти, които леко се навъсваха при всяка проява на човешка слабост, така че майка му, която го наблюдаваше как сръчно направлява ножицата около хладилника, си го представи целия в червено и хермелин като съдия или пък като неумолим депутат да ръководи важно и отговорно дело по време на криза в обществения Живот.
– Само че – обади се баща му, който спря пред прозореца на гостната – то няма да е хубаво.

Ако наблизо се намираше секира, ръжен или някакво друго оръжие, с което да промуши баща си в гърдите и да го убие на място, Джеймс със сигурност щеше да го сграбчи. Толкова крайни бяха чувствата, които мистър Рамзи предизвикваше у своите деца с едното си присъствие, застанал, както в момента, източен като нож, тънък като острието му, със саркастична усмивка не само от удоволствие, задето бе обезсърчил сина си и се бе присмял на жена си, която беше десет хиляди пъти по-добра от него във всяко едно отношение (помисли си Джеймс), но и с някаква потайна самонадеяност, че преценката му ще излезе вярна. Каквото кажеше, това ставаше. Винаги. Той просто не можеше да изрича неистини, никога не подправяше фактите, никога не смекчаваше неприятната действителност заради удоволствието или удобството на което и да е смъртно същество, още по-малко на децата, които, след като се бяха пръкнали от собственото му семе, трябваше отрано да знаят, че животът е суров, фактите – неумолими, и че пътуването към онази измислена страна, където угасват и най-съкровените ни надежди, пък и маякът не висок и як е, а едва мъждука в мрака^[2] (на това място мистър Рамзи ще изпъне снага и ще присвие малките си сини очи, вперени в хоризонта), пътуването е такова, че изисква от нас преди всичко смелост, правдивост и издръжливост.
– Но може и да е хубаво, нищо чудно да бъде хубаво – обади се мисис Рамзи и раздразнено усука червеникавокафявия чорап, който плетеше.

Ако успееше да го свърши тази вечер и ако все пак се случеше да отидат до фара, щеше да го даде за малкото момче на пазача, тъй като имаше опасност да пипне ставна туберкулоза, а освен това и цял куп стари списания, малко тютюн, всъщност всичко, което лежеше разхвърляно наоколо, неща, от които и без това нямаха нужда и само задръстваха стаята, за да могат да се позабавляват онези клетници, които и без това умираха от скука, защото какво да правят по цял ден, освен да лъскат стъкленицата на фара, да подрязват фитила и да чоплят малкото парче земя, дето им служеше за градинка. Ами да, какво ли е да те затворят, понякога за цял месец, а понякога при бурно време и за повече, върху скала с размерите на тенис корт, запита се тя, и да не получаваш нито писма, нито вестници, никого да не виждаш; а ако си женен, да не виждаш жена си, нито да знаеш какво става с децата ти – дали не са болни, дали някое не е паднало да си счупи я крак, я ръка; да гледаш едни и същи мрачни талази, които се разбиват седмица след седмица, и после да те връхлети страховита буря, и прозорците да се покрият с морски пръски, и птиците да се блъскат в стъкленицата на фара и всичко наоколо да се люлее, и да не можеш носа си да покажеш навън от страх да не те отнесе морето? „Как би ви харесало всичко това? – попита тя, обръщайки се по-специално към дъщерите си. – Затова – додаде тя някак особено – човек винаги трябва да им носи по нещичко за разтуха.“

– Духа от запад – рече атеистът Тансли и разпери кокалестите си пръсти във въздуха, за да усети вятъра. Именно той правеше компания на мистър Рамзи по време на вечерната му разходка напред-назад, напред-назад по терасата. А това означаваше, че вятърът духа от възможно най-неблагоприятната посока за отиване до фара. Да, той наистина обичаше да казва неприятни неща, повтори си мисис Рамзи. Колко отвратително постъпва, като продължава да го натяква, за да може Джеймс да се разстрои още повече, ала тя нямаше да позволи да му се присмиват. „Атеистът“, така го наричаха, „малкият атеист“. Роуз му се подиграваше, Пру му се подиграваше, Андрю, Джаспър и Роджър му се подиграваха, дори престарелият Баджър, без ни един зъб в устата, го бе ухапал, задето (според Нанси) беше сто и десетият млад мъж, домъкнал се чак до Хебридите, а колко по-хубаво би било да си бяха останали сами.
– Глупости – обади се мисис Рамзи със строг глас.

Освен че имаха навика да преувеличават, нещо, на което се бяха научили от нея, и настрана от намека (който си беше самата истина), че кани прекалено много хора в къщата и често се налага да настанява някои от тях в града, тя просто не можеше да понася проявата на каквато и да било непочтителност към нейните гости, особено към по-младите, които бяха бедни като църковни мишки и както твърдеше мъжът ѝ, „изключително способни“, освен това големи негови почитатели, пък и бяха дошли на почивка. Истината е, че бе взела под своя закрила всички представители на другия пол по причини, които не можеше да обясни, вероятно заради тяхната галантност и храброст, поради факта, че те са онези, които сключваха договори, управляваха Индия, ръководеха финансите и най-сетне заради онова отношение към нея, което никоя жена не би пропуснала да забележи, без да се почувства поласкана, защото в него имаше нещо доверително, детинско, почтително, нещо, което по-възрастна дама може да приеме от един по-млад мъж, без това да накърни достойнството ѝ, и горко на онази жена – не дай боже, това да бъде някоя от дъщерите ѝ! – която не е в състояние да усети, и то до мозъка на костите си, тази безценна тръпка и всичко, което крие тя.

Извърна строгия си поглед към Нанси. Съвсем не се е домъкнал, рече тя. Ами беше поканен.
Трябваше да се измъкнат от това глупаво положение. Сигурно съществуваше някакъв прост начин, не толкова мъчителен, въздъхна тя. Когато се погледна в огледалото и видя прошарената си коса, хлътналите си страни и своите петдесет години, помисли си, че би могла и по-добре да се справи с нещата от живота: съпруга, парите, неговите книги. Ала що се отнася до нея самата, тя никога, нито за миг не бе съжалявала за взетото решение, нито пък бе бягала от трудностите и задълженията си. Беше страхотна жена и след като им бе говорила с толкова непоколебим тон за Чарлс Тансли, дъщерите ѝ – Пру, Нанси и Роуз – се умълчаха, плахо вдигнаха очи от чиниите си и безмълвно се позабавляваха с еретичната мисъл, която отдавна мътеше главите им, за един живот, съвършено различен от нейния, може би в Париж, един по-бурен живот, а не като нея непрекъснато да трепери ту за този мъж, ту за онзи, защото, макар мислено и негласно, ала те всички оспорваха тази почтителност и галантност, английската банкова институция, както и английската империя, брачните халки и булчинските дантели, макар и да съзираха в тях и нещо от същността на красотата, което извикваше храбростта в моминските им сърца и ги караше, така както си седяха чинно на масата под зоркия поглед на майка си, да уважават особената ѝ строгост, изключителната ѝ ласкавост, досущ като кралица, готова да извади от калта мръсните нозе на просяка и да ги измие със собствените си ръце, нищо че ги сгълча така сурово по повод на нещастния атеист, който се бе домъкнал – или ако трябва да бъдем по-точни, е бил поканен да им гостува – на остров Скай^[3].

– Утре няма да има пътуване до фара – каза Чарлс Тансли и плесна с ръце.
Стоеше до прозореца заедно със съпруга ѝ. Стига, вече достатъчно се каза по този въпрос. Как ѝ се искаше да престанат да се занимават с нея и Джеймс и да се уединят в собствените си разговори. Тя го погледна. Истински нещастник, казваха децата, кисел, празноват и неискрен.

Не умееше да играе крикет, все се туткаше и лениво тътреше крака. Саркастично животно, така го наричаше Андрю. Знаеха какво обичаше най-много – вечно да се разхожда напред-назад, напред-назад с мистър Рамзи и да разправя кой бил спечелил това, кой – онова, кой бил „изряден отличник“ по латинска поезия, кой бил „блестящ, но според мен на съвършено погрешни позиции“, кой бил без съмнение „най-способният в „Бейлиол“^[4], ала се бил погребал преждевременно, в Бристол ли беше или в Бедфорд, но щял тепърва да блесне, когато неговата пролегомени^[5] върху някакъв клон на математиката, или пък беше философията, от която мистър Тансли притежавал първите страници на коректура и мистър Рамзи може би ще прояви интерес да ги изчете, види бял свят. Ето за такива неща си говореха двамата.

Понякога тя не успяваше да се сдържи и се присмиваше сама на себе си. Онзи ден каза нещо от рода на „вълни, високи колкото цели планини“. Да, кимна ѝ Чарлс Тансли, беше малко бурно. „Не се ли намокри до кости?“ – беше го попитала тя тогава. „Е, понамокрих се, но не чак до кости“ – отвърна ѝ той, като попипа първо ръкава си, а после и чорапите.

Но не за това ставало дума, рекоха децата. Не и за лицето му, нито за обноските му. А за самия него, за начина, по който гледа на света. Когато говореха за нещо интересно, за хора, музика, история, какво ли не, дори само да кажеш, че вечерта е прекрасна и защо да не поседим отвън, тогава онова, което не му харесваха на Чарлс Тансли, беше, че не мирясваше, докато не преиначи нещата, за да заприличат на него самия, докато не ги очерни и омаловажи с острия си език, та всичко да изглежда сиво, безплътно и безкръвно. Казаха, че като тръгнел да гледа картини в някоя галерия, първо питал дали му харесват вратовръзката. Боже Господи, възкликна Роуз, разбира се, че не.

Като станаха един по един и крадешком се измъкнаха от трапезата веднага след края на обяда, осемте синове и дъщери на мистър и мисис Рамзи се втурнаха с облекчение към спалните си, техните еднички крепости в къщата, тъй като другаде човек не можеше да намери уединение, за да си поговори върху каквото и да е, върху всичко – вратовръзката на мистър Тансли, приемането на закона за реформата^[6], морски птици и пеперуди, хора, докато слънцето огряваше онези тавански стаички, отделени една от друга с по една дъска, така че отчетливо се чуваше всяка стъпка, както и плачът на онова момиче от Швейцария за баща си, който умирал от рак в долината на кантона Грисонс, огряваше още хилки, бухалки, бархетни нощници, сламени шапки, мастилници, палитри, бръмбари, черепите на малки птичета и изсмукваше от дългите къдрави гирлянди от водорасли, окачени по стените, миризмата на сол и морска растителност, която се бе просмукала и в хавлиените кърпи, дето пък бяха станали боцкави от набилите се в тях песъчинки от плажа.

Кавги, спорове, несъгласия и предразсъдъци се вплитаха в самата тъкан на човешкото съществуване, ала трябваше ли да започват толкова отрано, завайка се мисис Рамзи. Децата ѝ защо бяха толкова критични? Такива глупости говореха. Тя излезе от трапезарията, хванала Джеймс за ръката, защото той упорито отказваше да върви с другите. Такава глупост ѝ се струваше това да измисляш различия, когато хората, Бог е свидетел, си бяха достатъчно различни и без това. Съществуващите разлики между хората, помисли си тя, застанала до прозореца на гостната, са наистина достатъчни и предостатъчни. В момента се бе размислила за бедните и богатите, за падналите и издигналите се, аристократите по рождение, които получаваха и от нея, макар и не съвсем охотно, полагащото им се уважение, защото нали и в нейните жили течеше кръвта на онзи много благороднически, макар и малко митичен италиански род, чиито дъщери, разпръснати по гостните на Англия още през деветнайсети век, бяха фъфлили така очарователно на развален английски, бяха ги превзели така буйно и напористо, че ето откъде идваха цялото ѝ остроумие, държане и темперамент, а не от мудните англичани или студенокръвните шотландци. Ала още по-надълбоко се замисли върху един друг проблем, за бедните и богатите и за нещата, които виждаше със собствените си очи ежеседмично, всекидневно и тук, и в Лондон, когато посещаваше онази вдовица или онази жена, дето сама се бореше с живота, с метната през рамо пазарска чанта и тефтерче и молив в ръка, като записваше в стройни колонки, специално разчертани за целта, надници и харчове, заетост и безработица с надеждата, че по този начин ще престане да бъде частна личност с лепта, която представлява нещо като рушвет за купуване на собственото ѝ достойнство и нещо като задоволяване на собственото ѝ любопитство, и ще се превърне в онова, от което недообразованият ѝ ум най-много се възхищаваше, а именно изследовател, който хвърля светлина върху социалните проблеми на своето време.

Неразрешими бяха тези проблеми, така ѝ се струваше, застанала на място, стиснала Джеймс за ръката. Той се бе домъкнал подире ѝ в гостната, онзи млад мъж, на когото се присмиваха. Стоеше изправен до масата, мотаеше нещо в ръцете си, нервно и несръчно, чувстваше се някак отчужден – знаеше го, без дори да се е огледала. Всички се бяха разбягали – децата, Минта Дойл и Пол Рейли, Огъстъс Кармайкъл, съпругът ѝ, – всички бяха изчезнали. Затова се обърна с въздишка и рече:
– Ще ви бъде ли скучно, мистър Тансли, да ме придружите?
Трябваше да отиде до града с една малко тягостна мисия, трябваше да напише едно-две писма, това нямаше да ѝ отнеме повече от десетина минутки и след това само да си сложи шапката. Ето я с кошницата и слънчобрана след десет минути да стои в очакване, готова за излета, който обаче трябваше да прекъсне за миг, докато минаваха покрай ливадата за тенис, за да попита мистър Кармайкъл, който се припичаше на слънце, леко примижал с жълтите си котешки очи, които досущ като котешките отразяваха поклащащите се клонки и движението на облаците, без обаче да издават и най-малкия намек за личните му мисли и чувства, дали не иска нещо.
Защото са тръгнали на голямо пътешествие, изсмя се тя. Отиват до града.
– Марки, хартия за писане, тютюн? – заподсеща го, спряла до него.
Не, не, не искаше нищо. Сключи ръце върху обемистия си корем, примижа, сякаш искаше да каже, че предпочита да приеме ласкавите ѝ придумки (тя беше привлекателна, ала малко нервна), но не може, потънал, както си беше, в сивозеленикавата дрямка, която безмълвно обгръщаше всичко в огромната и благотворна летаргия на доброжелателството – цялата къща, целия свят, всички хора, може би защото по време на обяда бе капнал в чашата си няколко капки от нещо, което според децата бе причината за патешко жълтата нишка, обагрила иначе млечнобелите му брада и мустаци. Пак измърмори, че нищо не иска.

От него трябваше да излезе голям философ, обясни мисис Рамзи, докато крачеха по пътя към рибарското селце, ала се бе обвързал в нещастен брак. Държеше черния си слънчобран вертикално, движеше се напред с неописуем израз на напрегнато очакване, сякаш – аха – и зад завоя ще изникне някой, като в същото време продължаваше да разказва: завъртял любов с някакво момиче в Оксфорд, ранен брак, беднотия, после заминали за Индия, превеждал по малко поезия, „при това много добре“, дори искал да научи момчетата на персийски и индуски, но каква полза от това – и после, ето, нали и двамата го видяха, излегнал се на ливадата.

Това, че мисис Рамзи взе да разказва тази история, го поласка, пък и успокои, особено след прикритите подигравки, които бе изтърпял. Чарлс Тансли се оживи. Най-вече след като и тя намекна за по-големия интелект на мъжа дори когато самият той е в упадък, и за зависимостта на всички съпруги – не че обвиняваше момичето, пък и бракът не бил чак толкова несполучлив, поне според нея – от труда и усилията на техните мъже, това го накара да се почувства малко по-доволен от себе си, отколкото му се бе случвало досега, и дори му се прииска, ако, разбира се, бяха поръчали кола например, сам да плати таксата. Що се отнася до малката ѝ чанта, може би е по-правилно той да я носи. Не, не, отвърна тя, по-добре самичка. Така предпочиташе. И той усети, че е така. Той усещаше много неща и по-специално едно, което го вълнуваше и тревожеше по причини, които сам не можеше да назове. Искаше му се тя да може да го види как с тога и университетска шапка крачи в общата процесия. Аспирантура, професура – чувстваше, че е способен на всичко и дори се видя как… – ала в какво се бе загледала тя? В мъж, който лепеше афиш. Големият, плющящ на вятъра лист хартия се опъна и прилепна така, че след всеки замах на четката с лепило се разкриваше по един нов чифт крака, обръчи, коне, блестящи червени и сини ивици, съвсем се изглади и покри половината стена – рекламен плакат на някакъв цирк: сто ездачи, двайсет дресирани тюлена, лъвове, тигри… Източи шия напред, защото беше късогледа, и прочете на глас, че циркът… „пристига в града“. Но това е много опасно, възкликна тя, еднорък човек да стои така изправен на върха на стълба – преди две години жътварски комбайн откъснал лявата му ръка.
– Хайде всички да отидем! – извика тя, докато вървеше, сякаш всички тези ездачи и коне я бяха изпълнили с детински възторг и я бяха накарали съвсем да забрави вроденото си състрадание.
– Да отидем – рече той, повтаряйки нейните думи, ала ги изкудкудяка със смущение, от което тя премига. – Да отидем да видим цирка.
Не, той просто не бе в състояние да го каже както трябва. Но защо ли – почуди се тя. Какво може да му е станало? В този миг ѝ домиля за него. Като деца не са ли ги водили на цирк? Никога, отвърна ѝ той, сякаш го беше попитала точно това, на което искаше да отговори, сякаш през всичките тези дни бе търсил повод да ѝ каже как като деца никога не са ходили на цирк. Семейството им било голямо, девет братя и сестри, а баща му направо изнемогвал.
– Баща ми работеше в една дрогерия, мисис Рамзи. Държеше магазинче.

Самият той бил започнал да работи от тринайсетгодишен. Често се случвало зиме да ходи без палто. Никога не можел „да върне гостоприемството“ (това били собствените му сухи и сковани думи) в колежа. Трябвало да прави така, че вещите и дрехите му да изкарват два пъти по-дълго, отколкото на другите. Пушел най-евтиния тютюн, от онзи, ситно нарязания, дето го пушат насядалите по кейовете старци. Работел много – по седем часа на ден. Изведнъж обаче смени темата и взе да разсъждава за влиянието на нещо върху някого – двамата продължаваха да вървят, ала мисис Рамзи някак не успяваше да схване смисъла на казаното, долавяше само откъслечни думи… дисертация… аспирантура… доцентура… лекторски часове. Не беше в състояние да следи внимателно този грозен академичен жаргон, който кънтеше така гръмко, и тогава си каза, че ето, чак сега разбира защо ходенето на цирк го извади от равновесие, бедното момче, и защо на мига заприказва за баща си и майка си, за братята и сестрите си, а тя пък ще се погрижи от сега нататък никога повече да не му се присмиват, непременно ще предупреди Пру. Онова, с което най-много му се е искало да се похвали, предполагаше тя, е как е ходил да гледа Ибсен заедно със семейство Рамзи. Той беше ужасен позьор – о, да, и непоносим досадник. Ето, вече бяха стигнали града, крачеха по главната улица и колите трополяха по калдъръма край тях, а той продължаваше да говори за бедни квартали и своето учителстване, за отрудени хора и как човек трябва да помага на собствената си класа, за лекции, докато тя най-накрая разбра, че той напълно е възвърнал самочувствието си, съвзел се е от оня удар с цирка и изглежда, се канеше (и в този миг на нея отново ѝ домиля за него) да ѝ каже – ала ето че точно тогава къщите от двете им страни изчезнаха и двамата се озоваха на вълнолома, и целият залив се разстла пред очите им, и мисис Рамзи не успя да сдържи възклицанието си: „Боже, колко е красиво!“. Пред нея се бе проснала голямата синя тепсия на морето, а в средата ѝ се издигаше престарелият, побелял, аскетично неприветлив фар. Вдясно, докъдето стигаше погледът, зелените пясъчни дюни, покрити с диви, разлюлени от вятъра треви, се огъваха и чезнеха една подир друга, потъваха в меки дипли, сякаш поели в своя бяг към някаква лунна, ненаселена от хора земя.

Ето я гледката, каза тя и спря, очите ѝ станаха още по-сиви, както ги обичаше съпругът ѝ.
Замълча за миг. А сега, рече тя, са надошли художници. И наистина само на няколко крачки разстояние се виждаше един от тях – с панамена шапка и жълти обувки, сериозен, чувствителен, съсредоточен, въпреки че десетина малчугани го бяха зяпнали. Кръглото му зачервено лице изразяваше задоволство – първо поглежда, а после, след като е погледнал, загребва, топва крайчеца на четката си в малката могилка от зелено или розово. Откакто мистър Паунсфорт им бе гостувал тук преди три години, всичките му картини вече са като тази, подхвърли тя – зелено и сиво, с лимоненожълти платноходки и розови жени на плажа.

Ала приятелите на баба ми, продължи тя, като хвърли дискретен поглед, докато отминаваха, полагаха далеч по-голямо старание. Преди всичко сами забъркваха боите си, сами грундираха платната си и после ги завиваха с влажни кърпи, за да не изсъхнат.

Значи тя искаше да му каже, предположи мистър Тансли, че картината на този човек е направена през пръсти, така ли се казваше? Че цветовете не са изчистени от примеси? Така ли се казваше? Под влиянието на онова необикновено чувство, което не спираше да нараства по време на разходката им, същото, което се бе появило още в градината, когато той понечи да вземе чантата ѝ, и бе станало още по-осезателно в града, когато му се прииска да ѝ разкаже всичко за себе си, той започваше да вижда и себе си, и всичко останало някак изкривено, някак различно. Много странно.

Ето го сега, застанал в гостната на малка бедняшка къща, където го бе завела, чакаше я да се върне: тя се бе качила горе само за миг, да види една жена. Чу забързаните ѝ стъпки над главата си, чу бодрия ѝ глас, който сетне се снижи, погледът му се плъзна по покривчиците, металните кутийки за чай, стъклените абажури. Чакаше я припряно, нямаше търпение да тръгнат обратно към къщи, този път вече щеше да вземе и да носи чантата ѝ. Точно тогава я чу, че идва, затвори някаква врата, каза, че трябва да държат прозорците отворени, а вратите – затворени, попита дали се нуждаят от нещо (изглежда, говореше на дете) и после отведнъж се появи съвсем смълчана (сякаш там горе се бе преструвала, а сега за миг си бе позволила да се отпусне и да бъде такава, каквато си е) и застана напълно неподвижно пред един портрет на кралица Виктория със синята лента на Ордена на жартиерата. И тогава изведнъж той проумя, да, това беше: тя бе най-красивото същество, което някога бе виждал.

Със звезди в очите и панделки в косите, с циклами и диви теменужки – какви ги дрънкаше? Та тя беше най-малко на петдесет години, имаше осем деца. Нагазила в цветните поля, притиснала към гърдите си напъпили стръкчета с прекършени главици и агънца, изоставени от стадото, със звезди в очите и разрошена от вятъра коса. Той взе чантата ѝ.
– Довиждане, Елси – провикна се тя и двамата поеха по улицата.
Тя държеше слънчобрана си право нагоре и пристъпяше така, сякаш всеки миг очакваше да срещне някого зад ъгъла, докато Чарлс Тансли за пръв път в живота си се почувства изключително горд. Един мъж, който копаеше в канавката, спря да работи и я погледна, ръката му неволно се отпусна, увисна във въздуха, а той не сваляше очи от нея. Чарлс Тансли се изпълни с небивала гордост, почувства вятъра и цикламите, и теменужките, защото за пръв път в живота си вървеше до красива жена. Носеше чантата ѝ.

^[1] Големи универсални магазини на улица „Виктория“, където обикновено е пазарувала средната класа. – Б.пр.
^[2] Далечна алюзия за стих от Шекспировия сонет 116, където любовта е оприличена на „маяк, висок и як, незнаещ страх пред бясната природа“. – Б.пр.
^[3] Остров от групата на така наречените Вътрешни Хебриди. – Б.пр.
^[4] Колеж в Оксфорд, основан през 1263 г. от сър Джон де Бейлиол. – Б.пр.
^[5] Резюме на дадена теза или дисертация. Идва от гръцката дума за „казан предварително“. – Б.пр.
^[6] Приемането на въпросния закон през 1832 г. и неговите по-късни изменения всъщност слагат край на господството на аристокрацията, макар и да запазват нейния авторитет, влияние и тежест в обществото, като дават избирателни права първо на всички мъже над двайсет и една година, а после и на жените. – Б.пр.