Дългоочакваната автобиографична изповед на Салман Рушди е издание на „Колибри“, преводът е на Надежда Розова

„Нож: Размисли след опит за убийство“ е интимен, силно въздействащ разказ на Салман Рушди за физическото и духовното му оцеляване след покушението над него, извършено трийсет години след издадената фатва от иранския аятолах Хомейни. На 12 август 2022 г. Рушди се изправя на сцената в амфитеатралната зала на Институт „Шътокуа“ в щата Ню Йорк. И докато речта му убеждава аудиторията колко е важно писателите да работят в защитена и безопасна среда, към него се втурва мъж, облечен в черно. С нож в ръката.

В книгата писателят описва в подробности събитията от онзи трагичен ден и дългия път на своето оцеляване и изцеление, станал възможен благодарение на обичта и подкрепата на неговата съпруга Елайза, на семейството му, на всеотдайните медицински специалисти и на писателските и читателски общности в цял свят. На агресията и безумието се противопоставят силата на интелекта, стоицизмът, благородството на духа. И обезоръжаващата искреност.

Пътят на Рушди към осмисляне на немислимото минава през литературата. Писателят вярва, че любовта – а не омразата – има силата да променя света. А един глас в съзнанието му не спира да нашепва: живей.

Един от най-ярките творци на нашето време, Салман Рушди печели световна известност с алегоричния шедьовър „Родените в полунощ“ (1981), за който получава няколко отличия, включително и наградата Букър. Книгата два пъти печели и т.нар. Букър на всички Букъри през 1993 и 2008 г., по случай 25-ата и 40-ата годишнина на наградата, а през 2012 г. е адаптирана за голям екран като копродукция между Канада, Великобритания, САЩ и Индия под режисурата на Дийпа Мехта. През 1988 г. романът „Сатанински строфи“ на Рушди предизвиква бурни реакции в ислямския свят и е забранен в много страни, а иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и определя голяма парична награда за убийството му. След бруталната атака през август 2022 г., която го оставя сляп с дясното око и с осакатена лява ръка, Рушди създава автобиографичното есе „Нож: Размисли след опит за убийство“. За писателя тази мемоарна книга е начин „да се отговори на насилието с изкуство“. На Панаира на книгата във Франкфурт през 2023 г. Рушди е удостоен с Наградата за мир на Германската асоциация на книгоиздателите и книгоразпространителите. Освен посочените заглавия у нас с логото на „Колибри“ са издадени книгите на Салман Рушди „Кишот“, „Ярост“, „Последният дъх на Мавъра“, „Земята под нейните нозе“, „Срам“, „Харун и морето от приказки“, „Две години, осем месеца и двайсет и осем нощи“.

„Нож: Размисли след опит за убийство“, Салман Рушди, превод Надежда Розова, издателство „Колибри“, 2024 г.

… Две нощи преди да отлетя за Шътокуа, сънувах, че ме напада мъж с копие, гладиатор от римски амфитеатър. Имаше и публика, която ревеше кръвожадно. Аз се търкалях по земята в опит да избегна ударите на гладиатора и крещях. Не за пръв път сънувах този сън. Двата предишни пъти, докато насън неистово се въргалях по земята, истинското ми спящо тяло също крещеше и падаше от леглото – собственото ми тяло, – а аз се събуждах от болезненото тупване на пода в спалнята.

Този път не паднах от леглото. Съпругата ми Елайза – романистката, поетеса и фотографка Елайза Грифитс – ме събуди точно навреме. Седнах в леглото, разтърсен от ярките и изпълнени с насилие образи в съня. Усетих го като предчувствие (макар да не вярвам в предчувствия). Все пак събитието в Шътокуа, на което бях ангажиран да говоря, също се провеждаше в амфитеатър.

„Не искам да ходя“, споделих с Елайза. Само че хора зависеха от мен, Хенри Рийс разчиташе на присъствието ми, рекламираха събитието от известно време, продали бяха билети, пък и получих и щедър хонорар за участието си. Големи битови сметки очакваха плащане – климатичната система в дома ни беше стара, всеки момент можеше да се развали и трябваше да бъде обновена, така че парите щяха да ни бъдат от полза. „По-добре да отида“, прецених.

Градчето Шътокуа носи името на езеро Шътокуа, на чийто бряг се намира. „Шътокуа“ е дума от езика ери, който говори племето ери, но и езикът, и носителите му вече не съществуват, затова значението на думата не е ясно. Възможно е да бъде „две мокасини“, но има вероятност да бъде и „торба, привързана в средата“, или пък нещо напълно различно. Може да бъде описание на формата на езерото, а може и да не е. Някои неща се губят в миналото, където всички ще се озовем, повечето от нас – забравени.

За пръв път думата ми попадна през 1974 г., приблизително по времето, когато завършвах първия си роман. Беше в текста на култовия и сензационен роман от онази година „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт М. Пърсиг. Не помня подробно текста – не се интересувам нито от мотоциклети, нито от дзен будизъм, – но помня колко ми хареса тази странна дума и колко ми хареса идеята за срещи със същото название, на които се обсъждат идеи в атмосфера на толерантност, откритост и свобода. В края на ХIХ и началото на ХХ век Движението „Шътокуа“ тръгва от езерното градче и се разпространява в цяла Америка, а Теодор Рузвелт го определя като „най-американското нещо в Америка“.

Веднъж вече бях говорил в Шътокуа, дванайсет години по-рано, през август 2010-а. Добре помнех уютната и уединена атмосфера на амфитеатралната зала на Институт „Шътокуа“, чистите и спретнати околни улици между редиците дървета. (За моя изненада обаче, оказа се друга амфитеатрална зала. През 2017 г. старата била съборена и издигната наново.) В идиличната общност на Института се събираха белокоси личности с либерални разбирания, живееха в удобни дървени къщи, които не чувстваха необходимост да заключват. Времето, прекарано там, бе като връщане назад във времето, в един по-древен и по-невинен свят, какъвто може да съществува само в мечтите.

В последната невинна нощ, тази на 11 август, аз застанах сам пред пансиона за гости и съзерцавах пълната Луна, която осветяваше ярко езерото. Стоях, обгърнат от нощния мрак, само аз и Луната. В романа ми „Град на победата“ първият цар на империята Биснага в Южна Индия претендира, че е потомък на бога на Луната, и свързва себе си с Лунната династия, към която принадлежи бог Кришна и могъщият като Ахил индийски воин Арджуна от епоса „Махабхарата“. Допадаше ми идеята, че вместо земляни, които отиват на Луната, лунните божества са се спуснали от спътника на Земята, неясно защо кръстен „Аполо“ на гръцкия бог на Слънцето. Постоях на лунната светлина и оставих мислите си да се залутат към лунни теми. Замислих се за апокрифната история как Нийл Армстронг стъпил на Луната и промълвил: „Късмет, господин Горски“, защото като момче в Охайо бил чувал съседите си да се карат заради желанието на господин Г. за фелацио. „Когато момчето на съседите се качи на Луната, тогава ще получиш фелацио“, отговорила госпожа Горски. За жалост историята не е вярна, но приятелката ми Алегра Хюстън е направила забавен филм по нея.

Замислих се и за разказа „Разстоянието до Луната“ от сборника „Космически комедии“ на Итало Калвино за времето, когато Луната се намирала много по-близо до Земята, отколкото е сега, и влюбените можели да отскачат дотам на романтични лунни срещи.
Спомних си и за анимационното филмче на Текс Ейвъри „Били Бой“, в което едно козле изяло Луната.

Така работи мозъкът ми, такива свободни асоциации е свикнал да прави.
Накрая си спомних и четиринайсетминутния ням филм на Жорж Мелиес „Пътешествие до Луната“, ранна кинокласика от 1902 г. за първите хора, стигнали до Луната, които пътували в капсула с формата на куршум, изстреляна от невероятно дълго оръдие, били облечени с цилиндри и фракове, и носели чадъри. Това и прочутият момент от филма – кацането на Луната.

Докато си припомнях кадъра, в който космическият кораб ранява дясното око на Луната, не подозирах какво готви съдбата на следващата сутрин за моето дясно око.
Сега, обърнал поглед назад, виждам един щастлив човек – аз, – който стои окъпан в лунна светлина в онзи августовски четвъртък вечерта. Щастлив е, защото пейзажът е красив и защото мъжът е влюбен; а и понеже е завършил романа си – тъкмо е направил и последната стъпка, прегледал е окончателната коректура, а първите му читатели са реагирали въодушевено. Животът му е хубав. Ние обаче знаем онова, което той не знае. Знаем, че този щастлив човек до езерото се намира под смъртна опасност. Той няма представа и затова ние се страхуваме още повече за него.

Литературният похват се нарича „предусещане“. Един от най-прочутите примери е началото на романа „Сто години самота“. „Много години по-късно, пред взвода за разстрел…“ Когато ние, читателите, сме наясно с нещо, което героят не би могъл да знае, но няма и как да го предупредим. Бягай, Ане Франк, утре ще те намерят в твоето скривалище. Замисля ли се за онази безгрижна нощ, над паметта ми се спуска сянката на бъдещето. Ала не мога да се предупредя. Твърде късно е за това. Мога просто да разкажа историята.

Един мъж сам в мрака, без да подозира за опасността, която вече го дебне съвсем наблизо.
Един мъж, който си ляга. А на сутринта животът му ще се промени.
Клетият несретник, нищо не подозира. Той спи.
Бъдещето се втурва към него, докато той спи.
Странното е обаче, че всъщност се връща миналото, собственото ми минало се втурва към мен, не някой присънил се гладиатор, а маскиран мъж с нож в ръка, който се опитва да изпълни смъртна присъда отпреди десетилетия. В смъртта ние всички сме хора от вчерашния ден, завинаги в клопката на миналото глаголно време.
Това е клетката, в която ножът искаше да ме натика. Не бъдещето. Призрачното минало, което се мъчеше да ме завлече назад във времето.

Защо не се съпротивлявах? Защо не побегнах? Стърчах на мястото си като пинята и го оставих да ме удря. Толкова ли бях безсилен, та не можех да направя дори нищожен опит да се защитя? Такъв фаталист ли бях, че бях готов да се предам на убиеца си?

Защо не действах? Други хора, мои близки и приятели, се опитаха да ми отговорят на този въпрос. „Тогава беше на седемдесет и пет години. А той на двайсет
и четири. Не би могъл да го надвиеш.“ „Сигурно си изпаднал в шок още преди той да стигне до теб.“ „Какво трябваше да направиш? Той е тичал по-бързо от теб, а
ти не си бил въоръжен.“ И многократно: „Къде беше охраната, по дяволите?“.
Наистина не знам какво да мисля и как да отговоря.

Понякога се чувствам неловко, дори се срамувам, от неспособността си да се отбранявам. В други дни се укорявам: не ставай глупав, какво си въобразяваш, че
би могъл да сториш? Това е най-доброто обяснение за бездействието ми,
до което съм стигнал засега: мишените на насилието преживяват криза, докато осъзнават реалността. Ученици в училище, хората в една синагога, купувачите в
един супермаркет, човек на сцената на амфитеатър – те всички, така да се каже, битуват в стабилна представа за света. Училището е място, където получаваш образование. Синагогата е свято място. В супермаркета пазаруваш. Сцената е място, където изпълняваш нещо. Това е рамката, в която те се виждат.

Насилието разбива тази представа на пух и прах. Изведнъж тези хора вече не знаят правилата – какво да кажеш, как да се държиш, какви избори да направиш. Вече
не познават формата на обектите. Действителността се разпада, изместена от неразбираемото. Страх, паника, парализа надмогват рационалната мисъл. Невъзможно
става да „мислиш рационално“, защото в присъствието на насилието хората изгубват понятие какво точно представлява „рационалното мислене“. Те – ние – се дестабилизираме, дори стигаме до умопомрачение. Мозъкът ни вече не знае как да функционира.

В онази красива сутрин сред приятната обстановка насилието ме връхлетя и моята действителност рухна. Може би не е толкова чудно, за няколкото секунди, с
които разполагах, аз не знаех какво да правя.

През първите дни след нападението, докато лежах в болничното легло и метални скоби скрепваха различни части на тялото ми, повтарях гордо на всеки, склонен да ме слуша: „Нито за миг не изгубих съзнание, помня всичко“. Вече ми е ясно, че това не е вярно. Наистина имам смътна представа къде се намирах и не изгубих съзнание напълно, но не е вярно, че запазих обичайната си наблюдателност. Допускам, че самоувереното ми твърдение се дължи отчасти на силните болкоуспокоителни, които ми даваха по онова време – фентанил, морфин и какво ли още не. Затова текстът, който представям тук, е колаж, откъслечни спомени, съчетани с разказите на други очевидци и с медийни новини.

Усетих как той ме удари силно отдясно на челюстта. Помня, че си помислих: счупи я и сега ще ми изпопадат зъбите.

Отначало си казах, че ме е фраснал човек, който знае как. (Впоследствие научих, че е ходил на тренировки по бокс.) Вече знам, че в юмрука си е стискал нож. От шията ми рукна кръв. Докато падах, усетих как по ризата ми шурти нещо.

След това много неща се случиха страшно бързо и аз не съм сигурен в каква последователност. На лявата ми ръка имаше дълбока рана от нож, прекъснал всички сухожилия и повечето нерви. Имаше поне още две подълбоки прорезни рани във врата ми – едната напряко и по-отдясно, а другата по-нагоре към лицето ми, също отдясно. Ако сведа поглед към гърдите си сега, виждам редичка от белези по средата, още два ниско долу вляво и следа от порязване горе на дясното бедро. Имам рана от лявата страна на устата, още една точно под косата.

И ножът, забит в едното ми око. Това беше най-жестокият удар и най-дълбоката рана. Острието проникна чак до зрителния нерв, поради което не беше възможно
зрението ми да бъде спасено. Изгубих го.

Нападателят сипеше удари като обезумял, пронизваше и кълцаше, ножът се мяташе към мен, сякаш бе жив, и аз политнах назад, далеч от него, след като той
ме нападна. Когато се строполих, лявото ми рамо се удари силно в земята.

Хора от публиката – които не са искали да се разделят със собствената си представа за света и да видят какво се случва всъщност – помислили, че нападението е някакъв пърформанс, целящ да изведе на преден план главните проблеми, свързани с безопасността на писателите, които се бяхме събрали да обсъдим…