Със Слава Янакиева разговаря Антония Апостолова

Четох „Музеят на моето време“ като жива музейна диорама и на моето собствено време, а вероятно и на няколко поколения около нашите. Може би само преминалите през някаква част от социализма и ранните 90-те притежават подобна споеност на спомена, подобна унифицирана съ-памет. И обществена, и лична. Нека да започнем с това за кого другиго (освен за самата вас, в опит да подредите тази памет за себе си и близките си) е писана тази книга – за тези, които ще разпознаят себе си в това време, или повече за онези, които няма как да го помнят, които идват след нас?

Моето лично убеждение е, че книгите се пишат сами. Естествено, има много автори, които играят с формата, и това им доставя удоволствие, подобно на художника, който деструктира визуалното пространство или съвместява несъвместимото, или съвсем отказва да се вмести в дълговечната традиция на реализма. Модерността позволява практически неограничени възможности. Тази игра може да е повече или по-малко продиктувана от съдържанието, органична нему, но за мен – съдейки по-скоро като ценител и критик – същинското рисуване, писане, композиране… е интимен процес. Не процес „за някого“, а „от мен“. Импулсът е да изразиш, да се освободиш, да удовлетвориш вътрешния тласък.

Казвам, че говоря като ценител и критик, защото не се възприемам като писател и затова не мога да обобщавам от своя опит. Аз не съм писател – направо да си го кажем. И това не е нито флирт с публиката, нито излишна скромност. Имам нужда да изразя нещо – и го правя. Имам нужда да се „разтоваря“ от бремето на паметта – и я подреждам в скромна словесна експозиция. Тази експозиция има всякакви елементи, често трудно съчетаеми – също както навремето находчивите куратори на музея „Колумба“ в Кьолн бяха подбрали привидно чужди един на друг експонати (да кажем, евтини детски картички и дневноегипетски украшения, които във всяка зала се подчиняват на своя си някаква нестандартна идея, трудна за разгадаване). Е, музеят на моите спомени и размисли едва ли е толкова сложен за разгадаване. С тези думи се опитвам да оправдая неговата еклектика.

Еклектичен е вероятно, защото времето, от което имах нужда да се разтоваря, беше твърде интензивно и периодът ми на съзряване съвпадна с главоломни социални и политически промени, а аз така и не успях да си „откъсна опашката“ и повлякох след себе си дългата върволица на полуроманизираната приемствена родова памет. И тя се нареди в тази, както я наричате, диорама на словесната ми експозиция като равноправен експонат.

Но да се върна на вашия въпрос. Ако е имало нещо съобразено с читателската публика, това са детайли и разкази, които биха могли да засегнат някого от живите ми роднини и приятели и които естествено съм спестила или редактирала. Впрочем цели разкази отпаднаха. А също и пространствата на неразказаното – по най-различни причини. Всичко това пречи тази книга да бъде определена като кохерентна мемоаристика. Тя е друго.

Нито пък мога да претендирам за пределна обективност или искреност. Така или иначе пишещият дори собствените си лични дневници винаги е self–aware, в него винаги го има раздвоението да се погледне през очите на въображаемия читател. Пишещият е въплътител на чуждите погледи. Това е неизбежно.

Действително припомняте, че „плътта на историите е крехка и несигурна“, че понякога „тази динамика на паметта заплашва да промени до неузнаваемост историята“. Така ли можем например да си обясним цивилизационно контрастния начин, по който българското общество помни режима от близкото минало, белязал огромна част от живота на близките ви, както и съзнателна част от вашия? Може ли този оценъчен разлом да се проумее единствено през опозицията привилегировани – жертви (от строй „враждебен и безпаметен“, както го виждате вие и мнозина от нас, до едва ли не обществен рай, както са започнали да го „помнят“ даже неродени в него поколения)? 

Винаги съм се удивлявала на опитите да се говори за паметта обективно. Паметта винаги е рефлективна, тя винаги отразява собственото отношение към припомняното. Има нещо мъчително в цялото това постоянно изплъзване на спомена, в неговата неспирна метаморфоза. Може би затова възниква нуждата от един статичен „музей“, в който спомените да бъдат усмирени. И винаги присъства етосът – политически, културен. Неговият строг поглед пречи да се отпуснем върху хладките води на сантимента. Въпросният етос има достатъчно ясни постулати. Как можем да наречем „рай“ време, в което на едно неголямо разстояние от „мен“ лагерници са носели камъни с окървавени ръце, докато в раните по гърбовете им са пъплели червеи? При това практически всички те – добри или лоши, почтени или непочтени – са били пращани в тези лагери даже не поради доктриналното си несъгласие с режима, а поради подозрението, че би могло да има такова. Но онези, които виждат в безвремието на комунистическия режим едно прилично спокойствие и удобна простота или пък своята възторжена младост, никога не разширяват хоризонта на спомените си до описаните факти.

Мъчително е осъзнаването, че „аз бях щастлив“ трябва да се обуслови с „въпреки че беше ужасно време“ или „понеже тогава не знаех, че…“. „Времето“ е фалшив спомен. Това е част от интерпретацията на личните спомени. Но без него рискуваме да се удавим в мемоарни труизми. Паметта е интересна само в своята интерконтекстуализация и – в това съм убедена – в своите дефекти. Дефектите на паметта обаче са трудни за предаване.

Въобще паметта зависи от желанието и способността за рефлексия. От способността да се откъснеш от доктриналния шаблон, в рамките на който си припомняш. Ето например за мен беше предизвикателство да успея да провидя нелеката съдба на моите баби в едно предвоенно време, което според фамилния наратив за „златната епоха преди комунистите да дойдат“ трябваше – напротив – да бъде щастливо и привилегировано. Тяхната (и въобще на всички жени) тогавашна онеправданост и наложена социална роля. Неспособността им да излязат от своята домакинска анонимност.

Малко или много, ние всички конструираме своята памет, но съм убедена, че никак не са малко онези, които я конструират изцяло. Не в детайл – детайлите, свързани с домашен интериор, любими хора и т.н., са си там, на място. Но изграждането на миналата действителност, на контекста на тези детайли може да бъде напълно въобразено. Или подадено отвън. Така си обяснявам привиждането на някакъв „рай“ в годините на комунистическия режим. С фалшива или придобита „памет“.

Паметта действително може да бъде тълкувана като форма на въображение, на доизмисляне на реалността. Нещо, което може да бъде както спасително, така и манипулативно, унищожително. Има и истории, които не са част от паметта на техните наследници дълго време – като онова „Когато убиха татко…“, което ви поразява много по-късно, изтървано от баща ви за дядо ви. Една задържана история… Вярвате ли, че определен тип (семейни, заварени) истории задължително оформят определен тип личности и светоглед, че „наследството“ на паметта има значение? Ето, вие самата давате примери и за обратното: свои близки, обвързани отблизо с режима или наследници на негови функционери, които са били смислени, осъзнати, свестни хора; или пък обратното – някогашни алтернативни, бунтарски личности, които днес едва ли не вредят на обществено-политическите процеси със скептицизма и свръхкритичността си („Моите“ обаче продължават да бъдат неизчерпаем извор на разочарования, признавате някъде). Как да подхождаме към тези неизбежности – с морален абсолютизъм или…?

Да започна отзад-напред. Питате дали да подхождаме с морален абсолютизъм. По-скоро бих отговорила с „да“. Морален императив – нека така да го наречем. Що се отнася до събитията и изборите. Но в живия живот хората имат нужда и от съчувствие и приемане. Всеки от нас в някакъв момент е правил компромиси със съвестта си. Тези компромиси първи избледняват в паметта, защото са неприятни. Само че ако сме склонни да прощаваме на себе си – ще трябва с още по-голяма сила да прощаваме на другите. Стига това да не доведе до тотален релативизъм.

Емотивният избор е нещо много могъщо. Разбира се, че се оформяме под силното въздействие на емотивната си памет – т.е. на родовата „памет“, както сме я приели (понякога и въобразена). Съзряването на личността обаче в някакъв смисъл може да се приеме като второ прерязване на пъпната връв. Това се случва, когато вече сме в състояние да очертаем своя собствен хоризонт. Аз се възхищавам на хора, надраснали родовите си сантименти. Давам си сметка, че за мен големи изпитания не е имало, защото моите родители не са били активни колаборатори на режима – нито са имали привилегии, нито са били членове на Партията. Живеели са в страх. Страх, който в немалко отношения ме е формирал, както ще разберат навярно читателите. Страхът принципно е пагубен. И в това се състои част от злото на тоталитарните режими. Той руинира личността, обръща цялата ѝ енергия навътре (превръща енергията в резоньорство). Неслучайно едни от най-дейните актьори на промените в България бяха ако не от комунистически, то от неутрален произход. (За литературата обаче резоньорството не е непременно нещо лошо. Като си помислим, Марсел Пруст създава съкровище от тази си склонност…)

Та именно заради този страх и неговото пагубно влияние родителите ми – съвсем интуитивно, в това съм убедена – са крили от мен трагедията около убийството на дядо ми. Внезапното научаване на истината беше шок. Но не чак толкова голям. Защото нищо чак толкова решително не се промени в моето светоусещане – може би натрупах гняв върху страха. Именно защото онази история вече не беше моя памет, а част от родовите разкази. И част от политическата история, в която те се вписват.

Но не бива и да се надценява тежестта на родовата „въобразена памет“. На немалко места в книгата споменавам за цяло едно поколение – моето – „алтернативни хора“, субкултурни: хипари, рокаджии и т.н., хора, които са се изправили срещу абсурдите на режима, без непременно да са носили тежко наследство. Не точно осъзнато политически и не експлицитно доктринално, а с тотално неприемане на зададените от властващата идеология норми. Едни – с повече въображение, през музика, литература или философия, други – изцяло следвайки някакви достигнали през процепите на Желязната завеса западни модели на поведение.

Отбелязвате всъщност колко „политическо“ е било поколението на вашите родители, преживели екстаза на 10 ноември и първите големи протести на надеждата. Хора, които се оживяват най-вече от политическите новини и помнят кой е Иван Костов, когато умът им вече забравя кои са дори самите те. Тази своеобразна „възбуда“ като че ли се пренесе и малко напред, но ето, вие пишете как вашето поколение „е последното, което преживява органично-монолитно живота си: бит – политика – вяра“. Какво виждате днес – днес, когато, уви, като в някакво ужасно дежавю все още продължаваме да крачим по площадите? На едно място говорите именно за „енергията за търсене на правдата, погълната от всекидневната надпревара за наваксване на пропуснатия живот“. Виждате ли действително разлика в енергията, настройката, очакванията, ценностите на новите „ешелони“ пред триъгълника на властта? Там ли са изобщо и какво ги мотивира за съпротива според вашите наблюдения?

Когато говоря за тази цялостност на моето и най-вече предишното поколение, аз съвсем не предпоставям някаква лична заслуга. Нашите поколения имат неволно един опит, който не може да бъде споделен със следващите. Може да бъде разказан, частично показан, но те няма как да преживеят това изумително „отваряне“ на историята, това преобръщане на целия свят – неочаквано и съдбоносно. Ние, които живяхме комунизма, помним (онези, които са били склонни тогава да рефлектират) как безразделно тегнеше политическата задуха върху бита, върху свободата на мисълта и свободата на вярата. Който искаше политическа свобода – съчувстваше на църквата и презираше социалистическия бит. Който беше потиснат поради битовите тегоби и убожество – знаеше, че те са предизвикани от строя. Вярващите със сигурност недолюбваха властта, която ги преследваше и репресираше. Това, което не очаквах, а и много от споделилите преживяванията си с мен също – е пренебрежителният брой рефлектиращи хора в България.

Както и да е – въпросът ви беше за друго. Ще дам примери за разпада на споменатата цялостност, за да изясня какво имам предвид. В днешно време не е рядкост да срещнете човек със сантименти към комунизма и декларирана църковност. Или пък исторически ревизионист на комунистическия режим, който се ползва с пълни шепи от луксовете на сменилия го капитализъм. Гражданите сменят своите политически предпочитания, понякога се дезинтересират, друг път стигат до радикални избори. Няма една единна тяга и посока, единна смислова рамка, която еднозначно да дава оценка на различните сфери на живота. Няма я и опасността (поне все още не се е очертала така ясно), която да поставя ултиматум пред гражданското поведение: „Помните ли какво беше доскоро? Искате ли да се върнете в това същото?“. „Онова“ вече е спомен, исторически разказ. Коментар в социалните мрежи. А напред има цяло ветрило от възможности.

Но за нас, които бяхме вече що-годе зрели по време на големия прелом, личности като Иван Костов, който извърши невъзможното, за да разруши мостовете назад, остават в един жив пантеон, който ни съпътства като отправна точка.

За да илюстрирам всепоглъщащия ентусиазъм на предишното поколение, ми се иска да разкажа за една комична история, предадена ни от близки приятели. В онези бурни времена, в самото начало на 90-те, те започваха семейния си път. Готвеха сватба. Обичайно подготовката на такова важно родово събитие поглъща (оправдано) цялата енергия и всичката мисъл на близките и родителите. Но не и по това време. Та нашите приятели през смях разказваха как обяснявали на родителите си плануваното за сватбения ден, а очите на техните постепенно се изпразвали от интерес и в края на изложението бъдещата тъща внезапно заявила: „Сега се досетих какво имаше предвид Стефан Савов!“ (за онези, които не знаят, Стефан Савов беше знакова фигура от зората на демократичните сили и депутат от СДС). Тягата към свободата и промяната беше така могъща, че завихряше около себе си всичко останало, дори естествения жизнен ред. Пак казвам – това се отнася за рефлексивната част от населението – за гражданството.

Като човек „крачил по площадите“ от самата зора на демокрацията, мога да говоря много за сменилия се профил на протестиращите, на настроенията сред масата. Особено ясно това пролича около протестите през 2020–2021 г., когато на площадите излязоха хора, които никога не бяха участвали в гражданския живот. Но темата е дълга. Пък и по нея съм писала сравнително малко в книгата.

Споменахте вярващите и духовните фигури, някога недолюбвали властта (а сега, уви, мнозина тъжно и опасно споени с нея). Впрочем прави впечатление как доста от разказите ви са именувани именно според църковни празници, които – дори и сред недотам вярващите ви близки – са били отбелязвани, помнени. Ще си позволя да споделя, че самата аз съм претърпяла своето въцърковяване през същите тези 90-те години, които делим – тогава, когато нуждата от духовни търсения лумна, отвеждайки мнозина в какви ли не посоки. Стигаше се дотам, че децата не наследяваха вярата, а я откриваха и едва ли не „(пре)подаваха“ на своите родители, все още скептични към нея. Признавам, че очаквах с интерес да прочета повече по тази тема, особено предвид убеждението ми, че успявате да съхраните смисъла на едно православие (с което силно се свързва и споменавания ви съпруг проф. Калин Янакиев), което все още се държи към истинното и устоява на омерзителните опити да бъде отвлечено и употребено от националисти и одиозни властови фигури. Да поговорим за последното и за това как истинският вярващ оцелява в една среда на пещерно, квазирелигиозно патриотарство, на подменени и лицемерни „традиционни“ ценности и прочие реторика, от една страна, и междувременно в интелектуален контекст, който донякъде справедливо вече не отличава двете, смята вярата за нещо най-малкото ретроградно, признак на елементарност…

След промените (дори и преди тях, по време на късната Перестройка) настъпи едно време, в което църквите от енигматични архитектурни свидетелства на отминала епоха, сбиращи живите остатъци от това време (вечните църковни баби) и произвеждащи спорадично камбанен звън, постепенно се превърнаха в притегателни места. И поради своята политическа противопоставеност на режима, и поради примамливостта на особената си тайнственост, и като мост между две културни епохи, които режимът беше разсякъл и които трябваше да се свържат, църквите се оказаха средоточие на голям интерес. Естествено, не всеки интерес е бил сърдечно верови – времето отся любопитството от същинската отдаденост. Но началото на 90-те бе период на изключителен ентусиазъм във всяко отношение. Например свещениците в един близък храм започнаха да служат по две литургии: една много рано и друга по-късно – за да могат работещите да идват на църква преди началото на трудовия ден. Но работещите… хабер си нямаха защо и как се ходи на църква. Мисля, че клирът се оказа също толкова учуден и неподготвен, както и широката маса на потенциалните миряни. Тези два свята не се познаваха.

За мен и преди промените времето се осмисляше от годишния календар, но тогава той беше – както става ясно от написаното в книгата – своеобразен хибрид между лични, семейни и църковни празници. Църковните бяха осмисляни по-скоро в традиционно-битов режим. На родителите ми сякаш това им стигаше – както и на повечето ми близки. За тях това бе съкровено наследство от един предвоенен свят на въобразено благоденствие, преди идването на „червената чума“. На мен и на някаква част от моето поколение обаче не ни беше достатъчно. И се обърнахме към книгите. Само че книги почти нямаше. Също както свещениците, на които години наред им бе забранявано да проповядват извън църквите и строго църковната материя, така и писаното богословско слово се оказа в остър дефицит. Набавяхме си знания през всякакви сурогати – основно през чужди езици, архивни книги, религиозна философия и т.н. И този информационен недоимък всъщност допринесе за избуяването на живото слово. Общувахме. Разпитвахме. Търсехме разговори и приятелства. Посещавахме лекции, които малко от малко докосваха религиозната тематика (така срещнах за първи път Калин). Поглъщахме понякога безкритично църковно знание и битова легендарика. Но едно мога да заявя със сигурност – всичко това бе искрено и непресторено.

Българската църква се оказа доста по-инертна от търсенето ѝ. Тя не можеше да се отърси от някогашните страхове и зависимости. Ето например – в цяла София и околностите имаше само три места, където човек можеше да се изповяда. Въобще новината за наличието на изповед в православието едва си пробиваше път. Едно на ръка, че в повечето църкви е имало монтирани подслушвателни уредби…

Това беше моментът, когато църквата трябваше да поеме този ентусиазъм и да разгърне своята мисия, но тя го направи много вяло. Двама-трима свещеници или епископи, групички младежи… Литературата, която пробиваше, беше основно руска преводна. Смислена наистина, фундаментална – през 90-те години в Русия се развихри впечатляваща печатна дейност… Интересно, че и тук, както и там, скоро стана ясно, че колаборантите в църквата нямат никакво намерение да се покайват и че новите демократи никак не са им по вкуса. Дали защото тази иманентно консервативна институция въобще нямаше вкус към новото, дали защото това нарушаваше постигнатия, пък макар и срамен баланс с властите… но БПЦ си остана близка със старите господари. Вероятно голям дял в тази близост имаше и реституцията на църковните имоти и ценности. Но по това време ние – аз и близките ми църковни хора – се опитвахме да не забелязваме това.

Големият прелом се случи с „разкола“ (1992–2002) и категоричното политическо самоопределяне на клира към червената избирателна маса. Това, както и несъстоятелността на „алтернативните“, отблъсна мнозина. Но спечели нови „адепти“. Казвам адепти, защото новоспечелените, по мое мнение, бяха хора, загубили някогашния си партиен ориентир, хора нерефлективни, непроблематизиращи режима, добре интегрирани в него и дисциплинирани негови служители. Техният свят беше рухнал и те потърсиха аналогична структура, в която да се впишат. Тоест може да се каже, че БПЦ се превърна в идентификационно прибежище на същите онези, които някога я гонеха или презираха. Постепенно с годините редовете на клира се попълниха (и продължават) с бивши милиционери и военни.

Последната метаморфоза обаче настъпи с възхода на руския фашизъм. Именно оттам дойде политизирането на църквата и приласкаването ѝ в патриотарския политически спектър. Оказа се, че на чисто битово и властово ниво тази неблагообразна „симфония“ между патриоти и църковници работи отлично. И печели нови попълнения – вече по линия на националистичната острастеност. Държавната „литургика“ интегрира църковната в своя празничен календар. Появиха се нови църковни комсомолци, усвоили вътрешноцърковния „жаргон“ и дори клерикалните интонации. Смени се епископският състав – „синодалните старци“ (със и без досиета) отстъпиха място на „синодални батковци“. С амбиции, с властови стратегии.

И някак неусетно стана ясно, че онова първо възторжено поколение е не просто ненужно – то вече е неприятно. Наскоро дори един руски путинистки църковен пропагандон го артикулира в прав текст (преразказвам по памет): „Онези, на които не им харесваше комунизма, сега не им харесва и църквата. Ровят, питат, имат претенции. Те не са християни, а са дошли в църквата само защото комунистите не са я приемали…“. Да. Първите ентусиасти на новото време станаха „оборотни“, а БПЦ се превърна в почетен знак на ревера на държавата (метафората не е моя) и пребивава в политическа симбиоза с нея.

А пък ние продължаваме да се спасяваме поединично, макар и в църковното тяло, носейки срама на светските амбиции на институцията. С горчивина трябва да призная, че онова, за което си мечтаехме: да се обновят църквите, да се строят нови, да се върне вероучението, да се отдава публична почит на Църквата – се случи, но някак по маймунски. Като подигравка с надеждите на християните.

Малко натежа този разказ. Мрачен се оказа. А всъщност не е така. Сега църковните празници осмислят ритъма на времето ни по един много по-автентичен начин и макар да не се случи желаният от нас развой – ние живеем в светлината на вярата. Вътрешно повече, отколкото външно. Но не както преди. Без страх. Поне засега.

Синтезирахте много точно случващото се – така, както го виждат онези, които познават Църквата не като външна, често злепоставяща се властова институция, а като съ-общение, съ-общност в литургичния живот, в тайнствата, в евхаристията. И все пак очаквахме някаква ясна позиция – например за войната в Украйна, в която черното и бялото са до болка ясни, ясен е носителят на демоничното. Вие сте изключително активна по тази тема, включително и по другата – за Израел и Газа, в която пък сякаш именно нюансите, дълбокото разбиране са определящи. И двете теми като че ли разтвориха непреодолими разломи в обществото ни, видимо и от социалните медии, а тази за Газа – и в писателските среди. Да поразсъждаваме малко и по това…

Войната в Украйна е доста по-ясна, защото на тази територия пребивават международни наблюдатели и журналисти, които ни снабдяват с информация практически в реално време. (Естествено, и хибридната война с нейната фалшива информация също заема голям дял от информационното пространство.) Мисля, че в случая е особено актуално онова, което казва нобеловият лауреат Дмитрий Муратов (емигрант, бивш главен редактор на „Новая газета“) – че за първи път ние преживяваме дигитална война. Досега хората са се справяли с войни и бедствия, като са ги забравяли. Сега това е невъзможно. Може да решиш всичко да простиш, но щом напишеш в търсачката „Мариупол“, „Буча“ или „Ирпин“ – това става невъзможно. Защото всичко е там, всяко престъпление е запаметено: ръката с маникюра, разкъсаните тела… Виждала съм мъртво тяло неведнъж. Изпращала съм покойни близки, била съм с тях до последния им миг живот – за някои от преживяванията споменавам в разказите си – но това е друго. То е естествено. Стотиците мъртви, жестоко и преждевременно умъртвени и умъртвявани тела обаче, които видях от войната в Украйна, никога не мога да забравя. Тя се превърна в някакъв зловещ „снъф“, който ще тревожи дните ни завинаги.

И всичко това поради болните амбиции на един маломерен кагебист и неговото алчно обкръжение, поради традиционната кръвожадност на една източна империя, с която западната цивилизация никога не е успявала да се разправи – не от липса на ресурси, а от малодушие и увереност, че това не я засяга чак толкова. Пък и ползите от бездънния руски суровинен кладенец не са за подценяване. Струва ми се, че сега вече е дошъл моментът, когато на европейската цивилизация ще се наложи да воюва не за да усмири източните варвари, а за своя собствен живот във всички смисли на тази дума. Това бедствие ни чака зад ъгъла.

Украйна, от друга страна, има героичен народ, преживяващ своя етнически взрив, „пасионарен тласък“, ако си послужа с късноевразийската терминология. Украинците ме научиха на нещо, което ми се струваше невъзможно – на положителен национализъм. Национализмът винаги ме е отблъсквал. Доскоро го познавах само в неговата популистко-декларативна форма – така, както пребивава у нас. Но национализмът и патриотизмът на украинците е абсолютно органичен. Те бранят своята земя, която е и техният дом, и тяхната свобода, и тяхното бъдеще. В някакъв смисъл приличат на античните атиняни, сплотили гражданските си редици пред пълчищата на персите и в крайна сметка победили една далеч по-тежко въоръжена и многобройна армия.

Но това не става просто „на ура“, а с много страдания и жертви. И в крайна сметка украинците воюват за нас, за нашите европейски домове, за нашата свобода. Защото от исторически опит знаем, че имперските амбиции на руската окупационна армия стигат много далеч и… включват и нас. От 200 години, отпреди т.нар. Освобождение. Така че, да, искам мир за тях, но единственият траен мир ще е този на украинската победа.

Войната в Израел е доста по-различна. Прилича си с другата по това, че Израел също представлява цивилизационна граница, само че тя е по-скоро остров. Не искам да се впускам в разсъждения за нещо, за което понастоящем нямаме достатъчно сведения, но все пак ще разкажа мои лични впечатления – в тона на книгата – от това как евреите живеят своята островна изолация, обградени от недобронамерени съседи. Имам биографична приятелка, която отдавна се репатрира в Израел. Бяхме много близки в ученическите си години. Обичах къщата ѝ, старите мебели, портретите по стените, камината с безбройните фигурки по ръба, шумния стенен часовник, пианото. Родителите ѝ бяха хора, превърнали дома си в дом за всеки поканен.

Моята приятелка замина малко преди промените. От нея именно научих как се живее в постоянен режим на война. Как всяко домакинство, апартамент, къща имат бомбоубежище, оборудвано с храна, лекарства и вода за дълъг период. С лепенки за прозорци срещу химическа атака, с кофа-тоалетна като в затворническа килия. Всяко дете знае какво да прави, чуе ли сирените. Всяка улица може да е опасна, всяко заведение – обект на атентат, и това е винаги, ден след ден, десетилетия, без почивка, без дори надежда някога да бъде разрешено. Давам си сметка, че подобен режим на живот изтерзава, но и калява.

Еврейският народ беше преселен на това място, за да има най-сетне своя държава след векове странстване, опити за интегриране, гонения, убийства, унищожение… Най-сетне великите сили решиха да му отдадат парче земя – бивша османска провинция – от мястото, свързано с най-съкровената му вяра, с техния завет. И от ден първи, също както и преди хиляди години, излизайки от дългия път в пустинята, те бяха нападнати вероломно от всички страни. До ден днешен останалите обитатели на бившата османска провинция не признават държавата Израел и искат нейното изчезване.

А причината да не изчезне е, че евреите вече не са съгласни да са жертви и се отбраняват с цялата конгениалност на вековно гонени хора. След касапницата на 7 октомври 2023 г., когато терористите от „Хамас“ избиха близо 1200 души и отвлякоха 251, този народ очевидно реши, че това повече не може да се търпи. И на тероризма там трябва да бъде сложен край. Не искам да влизам в исторически подробности – нито за Израел, нито за арабското население на областта Палестина. И няма да пиша повече за тази трагедия – същинска трагедия, на която цивилизованият свят гледа, уви, отново повърхностно. Поддавайки се в лицето на определени представителства както на мощната пропаганда, така и на своите колониални вини, които впрочем са съвсем реални в този регион. Моля се за мир и за трайно зарастване на тази язва. И обновление на региона. За доброто на всички на тази територия. Отказвам да повтарям общите места на пропагандата.

Поговорихме и за духовността, и за тленността (особено насилствената), но сега нека направим рязък завой към материалното, към вещите. В книгата си говорите много за предметите, за веществените спомени от близките си. Изумително е как тяхната дълготрайност надвишава тази на хората от няколко поколения дори, как същността им на опредметена носталгия по техните бивши притежатели остава едновременно да топли и да гнети все още живите. Вещите като своеобразни паметници – сякаш така ги разглеждате вие. Но има ли други, има ли такива, които не бива да запазваме, които трябва дори да унищожим въпреки или всъщност дори заради паметта? От всяка памет ли имаме нужда?

Паметта, както вече стана дума, не може да бъде абстрактна, абсолютна. Анри Бергсон говори за „резервоара на чистата памет“ като нещо, което гради всеобщата история, но тази „чиста памет“ в живия живот винаги подлежи на интерпретация и неизменно се включва в символни рамки, в които придобива различни значения. В този смисъл часовникът на моята баба за мен е скъп спомен от нейния дисциплиниран професионален домакински живот, винаги пред очите ѝ/ми, часовник, отмервал времето на детството ми. За нея обаче той бе памет за една подмяна – лична и историческа. Евтиният съветски часовник, който роднина ѝ подхвърлил в замяна на скъп плат, всичко това в контекста на новата (тогава) действителност на дефицит и ниско качество, донесено от „съветите“, отмяната на близостта с хора, някога уважавани и почитани, които не са издържали на изпитанието на времето (историята е там, в книгата).

Но има и обща памет, чиито белези наблюдаваме в памет-ниците, които ни заобикалят. Паметникът винаги се стреми да увековечи една определена интерпретация на паметта. Той постулира как да си спомняме дори това, което лично не помним. И има своята символна власт, която въобще не е за подценяване. Той може да заживее втори, трети живот, дори да подмени символната си рамка. Може да „притопли“ не само положителни сантименти – като историческа гордост за отминала слава и пр., но и да индуцира ненавист, гняв, дори насилие в своето неочаквано зомби-оживяване.

Ето например преди години един от съвременните ни визуални артисти бе представил една концептуална експозиция, в която на множество монитори зрителите можеха да видят ежедневието пред Паметника на съветската армия (МОЧА). Как никой не го забелязва, как той вече е лишен от своята тоталитарна мощ, обезсилен от младежи на скейтбордове, отрудени минувачи и т.н. Много прибърза този художник със заключенията – вероятно непознавайки добре природата на паметниците. МОЧА оживя и раздели поколенията, които вече едва си спомнят времената на комунизма, и то с много висока температура на острастяване. Той се превърна в център на геополитическо влияние (какъвто май винаги е бил, мимикрирайки като безобиден остатък история).

Онези, които се занимават с хуманитаристика, знаят, че символите имат битие. Те реално съществуват, не са просто някакви сгъстъци от привнесени значения. МОЧА, мавзолеят на Георги Димитров, пантеонът във Варна – всички те казват: ние сме тук и сме тук завинаги. СССР вече го няма, но имперските геополитически амбиции на Русия продължават да са налице и дават нов живот на някогашните съветски монументи. Затова ми се струва съвсем подходящо онова, което митът за окончателния разгром на Картаген разказва – че римляните, след като го разрушават до основи, осоляват земята му, та нищо да не поникне там. Това не е исторически потвърдено, но е символно значимо. Картаген – като образ на злото, на варварщината, на агресията, не просто трябва да бъде унищожен, но и земята под него да остане пуста, за да не би някой ден този символ да оживее.

Това се отнася не само до паметниците, но и до имената на улиците, на училищата, на културните институции. Руската империя е тук на всяка крачка – цялата ни столица и всички населени места въобще са осеяни с „агентите“ на нейната памет. Едно по-задълбочено разбиране на този факт ще обясни защо украинците така безмилостно и систематично заличават не просто комунистическите съветски имена и паметници, но дори и онези, които паметуват едно исторически отдалечено вече имперско присъствие на тяхната земя. Обяснява още защо протестиращите от BLM събарят паметници на робовладелци, които вече са оживели за втори живот и са се превърнали в място на почит за белите супремасисти.

Ще се намери вероятно някой, който да възрази, че историческите паметници не бива да се заличават, защото по тази логика, ние ще трябва буквално да изличим всеки исторически белег. На този аргумент бих отговорила: ето затова са музеите. Както ние в живата памет носим със себе си всички свои лични исторически белези, някогашните травми и беди, обиди, омрази, но те не участват в ежедневието ни и не бива (ако сме здрави психически и духовно) – по същия начин и паметниците на историческата опресия трябва да бъдат „изцелени“ от травматичните си енергии и оградени от ежедневието ни. А мястото на някои от тях – може би и посолено.

Това като че ли някак се вписва в онова, което най-силно запомних за едната ви баба – мемето, която „рядко ги споменаваше и въобще не обичаше да говори за миналото“. Тази необходимост да се „откопчат“ от нея историите – за добро или зло. И онази поколенческа сдържаност на изразените емоции, въпреки неотменимата обич отвътре. Съзнавам провокативността на въпроса, но твърде много и първосигнално ли (се себе)изразяваме днес, във времето на почти абсолютна липса на външна цензура в интернет, на истеричен ментален ексхибиционизъм? Не ви ли се приисква понякога – парадоксално – една голяма част от говорещите да замлъкнат, свободата на словото да им бъде отнета в името на… на какво всъщност?

Пестеливостта на мемето, за която пиша в книгата, беше особен тип аскетизъм – освен възпитателна дисциплина в условия на опасен тоталитаризъм. Беше част от онзи аскетизъм, който е характерен за едни по-сурови времена от началото на XX век, когато все още е било неизвестно или недостатъчно внедрено понятието за leisure time, „ваканция“. Мемето беше професионална домакиня, без отпуски и нормиран работен ден. Пуританският ѝ светоглед противопоставяше „приказките“ (обезателно са „празни“, ако са без непосредствено утилитарно приложение) на добродетелта на труда. И всичко това – съвършено искрено и отдадено, без никаква връзка с любимите на комунизма лозунги за „трудовия човек“ и т.н. Мемето нямаше вкус към салонното изкуство на общуването. И точно в това е иронията. Тя според комунистическата таксономия на заниманията трябваше да бъде определена като „разглезена буржоа“, „безделна домакиня“. Да не забравяме, че съгласно нормативните установления на режима домакините бяха просто „безработни“. Докато тя се трудеше неуморно и саможертвено и се отзоваваше с неприкрито презрение към ония „госпожи“, дето се събираха по следобедни „журове“: „дай им да дъдрят“. Давам си сметка обаче, че това е частен случай.

Сегашната ни комуникативна ситуация е решително различна от тогавашната. По не един критерий. Оставям настрана липсата на страх (нещо, което е относително при днешната политическа обстановка). Социалните мрежи зададоха един тон на егалитарна бъбривост, който – според мен – осакати завинаги способността за дискутиране в дълги аргументирани спорове и срина до основи естествените и професионални йерархии и авторитети. Няма как да не призная, че всичко това уморява и създава едно постоянно жужене, оставящо измамно впечатление за изпълнен граждански дълг или пък приятелско общуване. Но ако трябва да избирам между тоталитарната тишина и бъбривостта на социалните мрежи – определено съм за второто, ясно съзнавайки неговите негативи.

Аналоговата памет за едно аналогово време и от друга страна, привидната неизчерпаемост на дигиталното запаметяване, похищаването на всеки миг – как се съпоставят?

Разглеждайки архива от снимки – мои и на рода на съпруга ми, установих, че сред тях има немалко, на които са оставили лицата си вече забравени приятели и роднини. По-точно никога непознавани. И не просто непознавани, но и невъзможни за разпознаване. Вече нямаше никой, който да ми каже кои са тези някога очевидно близки хора, застанали пред фотографа с надеждата ако не да увековечат, то поне да задържат задълго паметта за себе си. И ето ги сега – надничат от избелелите някогашни студийни фотографии с празничните си дрехи и шапки, замръзнали в тържествени пози. А никой вече не помни имената им.

Дебелият фотографски картон и грижливо изработеното паспарту ще издържат още няколко десетилетия навярно. А нашите фотографии? Онези цветните, които бързо избеляват и се начупват? Ами дигиталните ни архиви от последните години? Какво ще стане с тях? Ще се разтворят в необятното цифрово море, което не съдържа дори молекули от паметта.

Но още по-странно беше за мен как след дигиталния прелом със социалните мрежи и свръхобмена на образи и текстове бяха изчезнали „аналоговите хора“ от моите ранни субкултурни години. В началото на 80-те субкултурните течения у нас (в столицата и големите градове най-вече) се умножиха – хипари, пънкари, метъли… И естествено, онези, които се чувстваха нещастни в идеологическия зандан на режима, намериха утеха в тези „течения“ (впрочем неподходяща дума, защото говорим за сравнително малобройни групи, търпени, гонени, шпионирани и недолюбвани от властта, които никога не враждуваха помежду си, понеже бяха развили своеобразна солидарност в тихата си съпротива). Въпросните групи имаха свои „звезди“. Цветни, нестандартни, понякога дори налудни, те бяха известни сред мнозина, бяха обект на куп истории, бяха канени по „терени“ и „купони“, познанството с тях бе привилегия от особен характер.

И не щеш ли – оказа се, че дигиталната епоха няма памет за тях. Повечето наистина не доживяха големия прелом, а пък и в едно по-ранно време на снимането не се гледаше с добро око – не се знае кой за какво или за кого снима. Тази страст към постоянното отбелязване на мига не съществуваше. И „звездите“… изчезнаха. Как установих това? В някакъв момент ми хрумна да се разровя из интернет и да си припомня лицата на някогашните „герои“ – нали той пази всичко. И стана ясно, че от тях няма и следа. Нищо. Не само образ. Имената им ги няма. Никой никога не ги е споменавал във виртуалното пространство. Няма ги и местата, където се събирахме – градинки и кафенета, които добиваха популярност сред субкултурните среди, преживяваха своя възход и накрая неизменно привличаха вниманието на „органите“, които ги затваряха, или организираха хайки, за да откажат посетителите. Почти нямаше снимки от „Покойника“, от „Попа“, от „Пънка“, от „Синьото“, две-три от „Кравай“.

Прииска ми се да направя нещо, да оставя някакъв, макар и нищожен белег, който да фиксира в тази бързотечна дигитална памет дните на някогашното оживление, на неартикулираната съпротива на „алтернативните“. Така се получиха онези текстове, в които разказвам за Созопол, за Биби, за Фони, за Фильо, за забравените „герои“ на някогашните купони.

При социализма „почтеността“ беше отменена като добродетел и отсъстваше в активния речник, пишете. Какво е почтеността за вас днес? И не без връзка, последно: баба ви е имала специфични дублетни форми, за да изрази конкретно отношение към нещо, като например свободен и слòбоден. Имате ли си и вие такива?

Думата „почтен“ при социализма беше излязла от употреба заедно с още думи като „милосърден“, „милостив“ и т.н. И не защото не е имало почтени или милостиви хора, а защото това се приемаше за „буржоазна добродетел“. Предпочитаха се думи като „верен“ (на Партията), „храбър“ (борец с фашизма и капитализма) и т.н. – все във фронтово-окопната стилистика, в която се пишеше и се говореше публично.

Затова за мен в моето детство „почтен“ беше почти само част от идиолекта (своеобразен личен език) на баба ми и добиваше смисъл през страниците на старите книги, чиито вече излезли от обращение букви слагаха епохална граница. „Почтен човек“ беше най-голямата похвала на мемето. То беше антоним на „тъ̀рчи-лъ̀жи“. Въобще този неин идиолект имаше ясна етическа характеристика дори в начина, по който тя подбираше формите на думите. За нейните любими дублетни форми написах отделен текст в книгата. Не знам дали съм успяла да предам целия хумор на интонации и ситуации, но това ще кажат читателите.

Почтеността обаче никога не се завърна в публичната реч. Както и милосърдието. Социалистическият речник беше сменен от други, но някогашният остана в историята. Сега се говори много за „семейни ценности“, за „национално достойнство“. Това обаче отново са кухи идеологеми, само формално различаващи се от онези на режима. А почтеността наистина е част от един ценностен код на поведение, от един етос, който изглежда вече „старовремски“, защото е наследен от някогашната многовековна куртоазна култура на благородство, саможертвеност, достойнство, щедрост, благост, правдивост. Все неща, които с много по-голямо право следва да се наричат „християнски ценности“ в сравнение с пропагандираните „многодетни семейства“ (които ги няма) и реакционерското отношение към либералния светоглед.

Затова връщането към онези думи е моят личен искейпизъм, моето бягство в една никога неживяна епоха, където те сякаш са имали своята изпълненост и приложение. И понеже „Златният век“ е всъщност вечният мит за едно идеално и светло минало, което е изгубено – надявам се да съм успяла да предам и самоиронията към това си бягство.

Слава Янакиева е културолог. Изследванията ѝ са в областта на религиозното кино и медиите, както и на средновековния театър и празничната култура. Преподавател е в департамент „Театър“ на Нов български университет (НБУ) и член на Института по средновековна философия и култура. Съавтор на две антологии по средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Автор на монографията „Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията“ (2020) и на книгата „Музеят на моето време“ (2025).

По-кратка версия на разговора е публикувана в бр. 10/2025 на сп. „Култура“