Начало Идеи Романът на ОПОЯЗ
Идеи

Романът на ОПОЯЗ

1917

Престъпната, варварската, чудовищната война на Путин и кликата му срещу Украйна няма да ни накара да не четем и да не мислим върху книгите на великите ни предходници от Обществото за изучаване на поетическия език, няма да ни предизвика да намразим либералните дялове на руската култура. Знаем, че те наистина съществуват – въпреки справедливите предупреждения на значителните днешни украински интелектуалци, въпреки основателния призив на големия съвременен украински писател Юрий Андрухович, прозвучал на 5 юни 2023 г. на форума в Цюрихския университет с тема „Културата и историята като средство за управление на съвременността. Инструментализация на колективната памет в руската война срещу Украйна“. Напротив, с едно съпричастие – дори в исторически план – трябва в тази невъзможна за тях ситуация да защитим руските либерали, въпреки всичко от административния тормоз, но и от менталната агресия на едно агресивно робско население.

И така, в началото, едно лично свидетелство. Ще си припомним едни знаменити думи на Виктор Шкловски, изречени в свъхконфликтна за ОПОЯЗ ситуация, написани някъде през 20-те години на миналия век: Досега вървяхме по нашия път, искат да вървим в съвсем друг път. Трети път няма и именно по него трябва да вървим. Това е един от онези парадоксални афоризми на Шкловски, заради които Анна Ахматова го е наричала обикновен нормален гений. В дългите и тягостни години на социалистическото ежедневие, в което живяхме, именно примерът на литературните историци и теоретици, на писателите от ОПОЯЗ бе едно от вдъхновенията, което ни помагаше да оцеляваме в атмосферата на повсеместна соцреалистическа тъпота. Когато през 1964 г. започнахме нашето следване по славянска филология, съвсем младият ни асистент по теория на литературата Никола Георгиев веднага ни изпрати в библиотеката, още в първите часове на първи курс, със светлото наставничество да четем книгите на ОПОЯЗ-овци и новопоявяващите се сборници на Тартуската семиотична школа „Труды по знаковым системам“ – да ги четем наред с това, което можехме да намерим и от западни автори. Заедно с високата теоретическа мисъл, която книгите на ОПОЯЗ съдържаха, в тях имаше и нещо друго, което веднага доловихме: те бяха и истински наръчници по духовно оцеляване в подобни на нашата ситуация; те ни насърчаваха да пазим свободата си в условията на сковаващата тоталитарна система – не само на живот във всекидневието, но и на мисленето. Тук посланията на западните автори, писали в атмосферата на свобода, ни помагаха само частично. Оставайки тук и сега, ние искахме да знаем как да се справяме с принудата, с униформирането, с отвратителното, привлекателно и удобно на първо четене, социалистическо йесменство, което унищожи морално толкова много наши колеги и приятели. В самите теоретически идеи на ОПОЯЗ-овци – в знаменитото „остранение“ на Шкловски като основна функция на изкуството, на литературата (сполучливо превеждано на български като „очудняване“ или „остранностяване“), в едрата литературноисторическа схема на Тинянов за това как младшите жанрове ще сменят остаряващите, склерозиращи „старши“ жанрове, дори в самата динамика на взаимоотношенията на „фабула“ и „сюжет“ в литературната творба според разбиранията на Борис Томашевски, в глобалната идея за пародията, витаеща над всички теоретически и критически дела на ОПОЯЗ – във всичко това имаше нещо насърчително за опитващия се да оцелее литератор, поданик на комунистическата система, колкото и далечен да ви се струва днес един такъв пренос. А в мемоари и в текстове от битовото общуване узнавахме с радост, че нашите любими ОПОЯЗ-овци са били истински homo ludens – разигравали са често в общуването помежду си своите литературноисторически сюжети, като са поемали ролите на съответните писатели и други персонажи.

Увлечението ми по идеите, терминологията, по личностите на ОПОЯЗ остана за мен валидно за цял живот. Следи от него могат да се видят във всичките ми съчинения, във всичките ми книги: в университетската ми дипломна работа от 1968 г.; в направения заедно с колегата Светлозар Игов през 1970 г. тематичен „бял бюлетин“ на писателската организация, представящ идеите, личностите и текстовете на структурализма; в предговора ми към „Социални стилове, критически сюжети“, 1978 г.; в реализацията на Тиняновската литературноисторическа схема в студията ми „Недоизградената алтернативна жанрова система на българската белетристика от 1967–1975 г. (Критическа литературноисторическа реконструкция върху документална основа)“, в книгата ми „Литературноисторическата реконструкция“ (2011); в автобиографичната ми студия „Когато бях „млад критик-структуралист“: Три сюжета на приближаване и самоидентифициране“ в сборника „Векът на структурализма“, НБУ, 2017 г. Представен е като една научно-творческа общност ОПОЯЗ в голямата ми студия „Литературният персонализъм“, в том втори на моите изследвания, очерци и есета на „Как работи литературната история“, 2021 г. Паметна бе за мен срещата на нашата Критическа четворка „структуралисти“ през 1972 г. с големия Роман Якобсон, един от най-видните ОПОЯЗ-овци, когато имахме възможността със Светлозар Игов да направим с него една голяма анкета, където той пространно говори и за „формалната“ школа (даден е в цитираната студия от сборника „Векът на структурализма“ голям фрагмент от тази беседа). Публикувах през 1974 г. в списанието на БТА ЛИК статии и откъси от текстове за/на Виктор Шкловски и Юрий Тинянов, както и още по-голям цялостен критически текст за младшата ОПОЯЗ-овка Лидия Гинзбург (интервюираща я българска журналистка заварва в Москва броят на ЛИК на работната ѝ маса, а мъдрата литературоведка ѝ казва, че е получила подтик за новата си книга за литературния персонаж от моята публикация). Както се вижда, и аз лично имам своя роман с ОПОЯЗ!

А с пълно основание колегата Тодор Христов посочва в голямата си монография „Литературността“ (2009 г.) този дух на динамизъм като основополагащ за зрелия период в дейността на ОПОЯЗ: „Най-влиятелният изход от кризата на формализма от началото на 20-те години е преосмислянето на формата като динамична конструкция. Най-влиятелният вариант на това преосмисляне е предложен от Юрий Тинянов в „Проблемът за стихотворния език“ (1924)“ (с. 43). Но аз виждам този динамизъм като много по-мощен фактор: както в ред теоретически идеи на групата, така и при строежа на множество техни литературноисторически сюжети, както и на изграждането на структурата на романите и новелите им, на филмовите им проекти, така и при вътрешното обрисуване на образите на персонажите в очерци и фикционални творби.

Нека сега видим възможните, потенциални и реални романи на/за ОПОЯЗ в една много по-широка перспектива…

Преди всичко: защо говорим за романи, за романовост? Можем да четем вътрешното общосоциално битие на групата именно в такава насока, можем да проследяваме точно като романови епизоди различните конфликтни ситуации в рамките на общността на литературоведите, езиковедите и писателите, дори с техните съперничества, с любовите им, скандалите, полемиките, приятелствата и породилата се взаимната неприязън. Една от големите особености от социалното битие на ОПОЯЗ е лавинообразното функциониране на всевъзможни масиви от паратекстове – писма (на първо място), дневникови записи, анекдоти, фрагменти, разнообразна документална проза. Масиви с публикации на такива текстове продължават да се явяват отново и отново – и в годините на функционирането на групата, но и до ден днешен. И тази несекваща актуалност на свързаните с техните деяния текстове е действително нещо уникално в историята на хуманитаристиката на ХХ и ХХI век, тя е едно голямо свидетелство, че в динамиката на явяването на идеите на ОПОЯЗ и в реализирането им в практиката на съответните науки и критически дейности е уловено нещо наистина голямо, революционизиращо задълго цялото поле на хуманитаристиката. За собствената им вяра в силата и значимостта на тези техни основополагащи идеи говори например следният легендарен епизод. В разгара на дискусиите за „формалния метод“ през 20-те години Виктор Шкловски отправя към властващите опоненти следния оформен като афоризъм въпрос: У вас армия и флот, а нас четыре человека. Так чего же вы беспокоитесь? А идейните им (и не само идейни!) противници са наистина влиятелни; всред тях се оказва самият всесилен тогава революционен военен комисар Лео Троцки, който публикува в „Правда“ през 1923 г. статията си „Формальная школа поэзии и марксизм“ (включена на следната година в санкциониращия всички автори сборник „Литература и революция“). (Знаем обаче, че само след няколко години същият този Троцки е обявен за представител на „меншевисткото литературознание“!). Видната „младоопоязовка“ Лидия Гинзбург обаче свидетелства за следната легенда, която показва, че между самите властващи опоненти невинаги съществуват пределно антагонистични взаимоотношения: Така в един момент на Шкловски му писнало от непрестанните наблюдения и следенето на агентите на ГПУ и при среща със самия Троцки иска от него да му даде нещо, с което да може да си ходи спокойно. Получил – според легендата – следната бележка: Такой-то арестован мною и никаким арестом больше не подлежит.

Макар и още съвсем млади, групата на ОПОЯЗ-овците застава в самия център на обществено-културния (но и на обществено-политическия живот) на революционна Съветска Русия. Излезли съвсем наскоро от аудиториите на Санкт-Петербургския университет, гласовете на тези новопоявили се литератори се чуват не само от пристрастените в литературните дела; литературата и мисленето за това изкуство вълнуват много по-широки социални слоеве. Групата ОПОЯЗ (създадена е през 1916 г.) включва не само Борис Айхенбаум, Виктор Шкловски, Юрий Тинянов, Осип Брик, Лев Якобински, Евгени Поливанов, както и московския им съмишленик от Московския лингвистичен кръжок Роман Якобсон, но и гравитиращите около тях и често дори полемизиращи с тях Борис Томашевски и Виктор Жирмунски; скоро се оформя и крилото на младите, новите ОПОЯЗ-овци. (Съвсем немаловажен фактор за удържането на единството на групата, на общността на ОПОЯЗ и обкръжението от съмишленици, е фактът, че почти всички те са евреи. Не само Борис Айхенбаум, Осип Брик, Роман Якобсон и Лидия Гинзбург, но и тези от тях с „русифицирани“ имена като Юрий Тинянов, Виктор Шкловски, Борис Томашевски, Виктор Жирмунски са с еврейска етническа приадлежност. И това им придава една външна спрямо общата маса „чисти“ руснаци позиция, която се превръща и в мирогледна. Макар често да не се изговаря, тази тяхна етническа маркираност предопределя в някаква степен и несекващата полемичност срещу тях, събужда и дремещия в съветското общество – наследен от времената на черносотническите руски погроми над еврейството – зоологически антисемитизъм. Знаем, че през 1952 г. паралелно с разгърналото се отвратително антисемитско „дело врачей“, се е готвило в сталинските органи по сигурността дело за „еврейското вредителство в литературознанието“. И вероятно само смъртта на Вожда е предотвратила смъртоносното му провеждане.)

Но моята задача в този текст не е да разказвам историята на ОПОЯЗ, а да скицирам потенциалната романовост от битието на школата. Освен войната с политическите им опоненти, важна тук е многопосочната полемика, която се води с реални и значими литератори и хуманитарни мислители. Особено загадъчна остава и до днес историята на противопоставянето срещу ОПОЯЗ на групата около Михаил Бахтин: студията на Михаил Бахтин от 1924 г. „Проблемът за съдържанието, материала и формата в словесното художествено творчество“, своеобразните маски на Бахтин – с монографичната книга „Формалният метод в литературознанието“ на Павел Медведев, с „Марксизмът и философията на езика“ и „Фройдизмът“ на Валентин Волошинов. (През 1922 г. излиза от печат малка книжка в памет на Александър Блок, в която централна фигура е същият този тайнствен Павел Медведев, текстовете тук стоят противопоставено спрямо множеството опоязовски траурни съчинения за трагическия поет на Русия.) Но още по-интересни са случаите на лека или по-стабилна съпротива на интелектуалното обаяние на ОПОЯЗ – при литератори, чиито възгледи са обаче в подобна културна насока. Така през 1924 г. бъдещата голяма историчка на културата Олга Фрайденберг защитава магистърска дисертация за романа, в която се старае да се разграничи от „формалистите“. Но през 1926 г. тя присъства на един от поредните диспути за „формалния метод“, където доминират по безобразен начин комунистически опоненти-идеолози. Тя вижда, че Борис Айхенбаум единствен говори изключително умно, и когато един от „идеолозите“ спекулативно налага да се гласува за или против „формалистите“, Олга Фрайденберг най-внезапно гласува за, противно на първоначалната си критична нагласа. В рецензията си за един от първите номера на сборника „Поетика“ от 1919 г. Виктор Жирмунски пише: „Шкловски твърди, че поезията не трябва да се назовава явление на езика; довеждайки до края идеите на другите участници в сборника, той настоява на рядкото различие на „законите“ на прозаическата и поетическата реч“. И това наистина е едно общо настояване.

Взаимоотношенията вътре в групата са оставили в документи и мемоари стотици следи от паметта за школата. Помни се, че Виктор Шкловски и Роман Якобсон са били влюбени в една и съща жена – в Елза Триоле. И те се превръщат за дългите десетилетия на своя живот в някакъв тип приятели-съратници и същевременно ревниви съперници. Можем да гадаем доколко този биографичен факт рефлектира върху чисто научните критични преценки за творчеството им – особено на Якобсон за Шкловски, обвиненията за неговата компромисност. Има легенда, че Юрий Тинянов и Лидия Гинзбург са били по-близки, отколкото предполагат чисто колегиалните взаимоотношения. Определя ли това нейната гледна точка при описването на Тиняновата личност в гениалните ѝ дневникови записки? Всички тези литератори са ярки индивидуалности, хора със силно его и съвсем естествено е да се разгърнат съперничества и дори непоносимост. В едно романово повествование това са основания за разгърнати и усложнени характеристики на персонажите. (Във връзка с явяването на толкова много образци на паралитературни жанрове Лидия Гинзбург създава в тиняновските следи теорията си за „промежуточная литература“.)

Верността към идеите на ОПОЯЗ, но и способностите на литературоведите да развиват тези идеи също се превръщат в част от същностните елементи от това общосоциално битие на ОПОЯЗ, предопределят стратификациите в школата. Всъщност една от особеностите от работата на школата е създаването непрекъснато (а не само при учредяването на ОПОЯЗ) на програмни текстове, които поемат ролята на манифести. Тази есеистични или чисто научни творби коригират, насочват, чертаят перспективи или изразяват скепсис по отношение на изминатия път. Такива текстове са: „Изкуството като прийом“ и „О поэзии и заумном языке“ на Шкловски, „Как е направен Шинел на Гогол?“ – един знаменит, станал класически литературоведски текст-образец на Борис Айхенбаум, „Литературният факт“ и „За литературната еволюция“ на Юрий Тинянов. В един появил се през 1926 г. текст-самоописание на школата „Теорията на формалния метод“, Борис Айхенбаум пише: „Така нареченият „формалистичен метод“ се образува не в резултат на създаването на особена „методологическа система“, а в процеса на борба за самостоятелност и конкретност на литературната наука“. Особен случай са точещите се цели десетилетия самокритики на Шкловски за неговия прословут „формализъм“, които така и не убеждават почти никого, че той наистина се е отказал от убежденията си. Шкловски напразно са опитва да се впише в дивизията на истински съветските писатели – което се случва с Тинянов, рано напуснал този свят. На Борис Айхенбаум „дълго е налагана ролята на закоренял формалист, упорстващ в своите заблуждения“ (според коментара на един наблюдател). А Лидия Гинзбург става един „частен човек“ – според собственото ѝ определение.

Не забравяме в това говорене за романа на ОПОЯЗ, че част от членовете на ОПОЯЗ стават и значими писатели. Юрий Тинянов е най-видният от тях със своите литературни романи за Пушкин, Кюхелбекер и Чаадаев, с гениалните си новели „Восъчната персона“ и „Поручик Киже“. Голяма е популярността на романа в писма „Зоо или Писма не за любовта“ на Шкловски, посветен на любовната мъка по Елза, писан в дните на временното му берлинско самоизгнание. Той пише и още множество художествени текстове за географски открития, за пътешествия в миналото и по далечни пространства. Художествени текстове пишат и други членове на ОПОЯЗ и това засилва романовостта на социалното битие на групата.

Така е и с непрестанните конвергенции на литературата с творби и стилови насоки от другите изкуства – живопис, музика, кино, архитектура, случваща се в средите на групата. Различните паратекстове подробно представят съвсем ранните увлечения на Роман Якобсон по живописта и различните формални експерименти на Казимир Малевич, връзките на Тинянов и Шкловски със Сергей Айзенщайн. Цялата група другарува тясно с Маяковски и Хлебников, с Кручоних и още десетки поети и белетристи.

Като важни епизоди от социалното битие на ОПОЯЗ стоят временните и постоянни емиграции, запомнените пътувания в чужбина. Шкловски има в Берлин колебания дали все пак да не остане на Запад при налагащия се вече в Съветска Русия комунистически терор (това е описано в ред негови очеркови текстове). В Прага Роман Якобсон пренася идеите на ОПОЯЗ сред чешките слависти, става един от основателите на Пражкия лингвистичен кръжок, изнася по-късно лекции за формалния метод, публикувани в ново време в нарочна книга. Тук преди това заедно с Тинянов създават прочутите впоследствие „Опоязиси“, които така и не се превръщат в обща програма за вече разпадащата се група.

Особено любима фигура сред всички ОПОЯЗ-овци остава през десетилетията Юрий Тинянов. Неговата фигура възкресяват отново и отново в книги и публикации на документи Вениамин Каверин, Владимир Новиков, Николай Чуковски, Григорий Козинцев, Корней Чуковски, Сергей Айзенщайн, Иля Еренбург и много други.

Редица литературоведи изследователи се идентифицират трайно с ОПОЯЗ – на първо място всред младите ОПОЯЗ-овци е, разбира се, Лидия Гинзбург, изпъстряща своите гениални записки с характеристики и спомнени, с дочути анекдоти за основните герои от ОПОЯЗ. Мариета Чудакова е особено последователна в своята издателска, коментаторска и интерпретаторска дейност. Редовно се провеждат в родния град на големия литературовед и писател Тиняновски четения, събирани след това в специални сборници.

През 2010 г. в Москва е представен филмът на режисьора Владимир Непевни „Виктор Шкловски и Роман Якобсон. ЖИВОТЪТ КАТО РОМАН“. Централен сюжет в тази творба е любовта на двамата към Елза Триоле. Тя е представена от актрисата Алла Демидова, Роман Якобсон – от Сергей Юрски, а Виктор Шкловски – от Александър Калягин. Уникално е и мястото, където е сниман филмът: днешният музей на Маяковски, където в миналото е живяло семейството на Якобсон; впоследствие той е имал квартира там и помага на Маяковски също да се настани в дома, укривайки от хазаина факта, че става дума за поет. Припомняме си, че Якобсон е автор след самоубийството на Маяковски на един потресаващ текст: „О поколении, растратившем своих поэтов“.

Естествено, подтици, следи, доразвиване на идеите на ОПОЯЗ ще намираме в трудовете на Тартуската семиотична школа на Юрий Михайлович Лотман и Зинаида Минц, в студиите на историци на културата и литературоведи като Сергей Аверинцев, Вячеслав Всеволодович Иванов, Виктор Топоров и много други. Но за ОПОЯЗ се говори и във влиятелни литературоведски и енциклопедични съчинения по света: в „Теория на литературата“ на Рене Уелек и Остин Уорън, както и в едноименното съчинение на Тери Игълтън, в „Речник на съвременните литературни термини“ на Роджър Фаулър, в американо-английската Нортънова антология „Теория и критицизъм“, в една полска „Поетика“ на Антони Хойнацки от 1978 г., в оксфордския „Речник на критическата теория“ от 2010 г., в украинските „Теория на литературата“ на В. П. Билоус и в „Словник на футуризма“ на Юрий Садловски – и двете книги от 2013 г., в немския „Философски речник“ на Хенрих Шмит и Георги Шишков, и в още стотици и стотици други книги. Централно е мястото на личностите и идеите на ОПОЯЗ в представителния том с „Материали към речника на тартуско-московската семиотична школа“, Тарту, 1999 г.

През 1963 г. в книгоиздателство „Сьой“ в Париж, в колекцията „Тел кел“, излиза голям том „Теория на литературата“ с предговор на Роман Якобсон, съставен и преведен от Цветан Тодоров. Всъщност представянето с добре подбрани техни текстове на големите руски представители на ОПОЯЗ и на формалната школа дава истинския старт на голямата научна кариера на дотогавашния български литературовед. Индоктринира и цялата група „Тел кел“ за следване на техните пътища. Жалко е, че в по-сетнешното си развитие, вече като френски литературовед и културолог, Цветан Тодоров не остава верен на тази своя първоначална отдаденост.

Българските следи от ОПОЯЗ също присъстват достойно в цялата тази поредица – от мъдрите пасажи в книгата „Тревожно литературознание“ на Никола Гергиев до обстойната статия за „руските формалисти“ (трудно ще се отървем от това почти натрапено название!) на Миряна Янакиева в тома „Теория на литературата. От Платон до постмодернизма“, 2005 г.

И нашето преклонение към личностите и идеите на ОПОЯЗ очевидно ще продължи!

Доклад за конференцията „Паралитературни жанрове и литературност“, Софийски университет, Институт за литература към БАН, 11 ноември 2023 г.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературно-историческата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

Свързани статии

Още от автора