Тези разкази на Ремарк, публикувани от изд. „Сиела”, са новост за българския читател. Излизат за пръв път през 1930-31 г. в американско списание, а едва 60 години по-късно на немски. Приемани са като своеобразно продължение на романа „На Западния фронт нищо ново”. Прочетете един от тях.
Винаги съм смятал, че всеки човек е против войната, докато не открих, че има и такива, които са за нея, особено онези, които не трябва да участват…
Ремарк
Шейсет години след първата публикация на тези разкази в американското списание Collier’s Weekly, те излизат за пръв път на немски език през 1992 г. Ремарк пише „На Западния фронт нищо ново” и „Обратният път”, както и тези разкази, в края на 20-те години на миналия век като контрапункт на господстващите тогава в Германия описания, възхваляващи войната; като антиспомен за „поколение, опустошено от войната, макар и оцеляло от нейните снаряди”. Ремарк анализира „чисто човешкия аспект на военните преживявания”.
Въпросът и в романа „На Западния фронт нищо ново”, и в разказите е един: какво е станало с онези, които са оцелели през войната? Отпечатъкът от войната си проличава чак години по-късно, наподобявайки подземен трус, отключил у хората незабележими отвън, но драматични промени. Разказите са страстен апел против забравата. Това им придава неповторима проницателност.
Йозеф Тидеман, погребан жив по време на войната, но останал физически невредим, изпада в дългогодишен ступор. Чак когато жена му го завежда на фронта и така връща травмата от преживяното, настъпва облекчение. Скритият апел на Ремарк е в желанието да освободи сънародниците си, но не само тях, от изтласкването на кошмара и да превърне ужаса в едно ново съзнание. „Никога повече” е неговият девиз.
Ерих Мария Ремарк е псевдоним на немския писател Ерих Паул Ремарк, роден в Оснабрюк, Северна Германия, в семейството на книговезец. Ремарк е един от най-известните автори на антивоенни романи. През 1933 г. националсоциалистите публично изгарят два негови романа, отнемат му гражданството и той отива в Париж, а през 1939 г. емигрира в САЩ. Там се сближава с Лион Фойхтвангер, Бертолт Брехт и Марлене Дитрих. След войната Ремарк се установява в Швейцария, където живее до смъртта си през 1970 г. Автор на романите „На Западния фронт нищо ново”, „Обратният път”, „Трима другари”, „Триумфалната арка”, „Време да се живее и време да се мре”, „Черният обелиск”, „Нощ в Лисабон”, „Сенки в рая”.
Ерих Мария Ремарк, „Врагът”, разкази, изд. „Сиела”, поредица Популярна класика, 2014 г., превод от немски Алеко Дянков, 8 лв.
Врагът
Когато попитах бившия си съученик лейтенант Лудвиг Брайер от кое военно преживяване му е останал най-жив спомен, очаквах да чуя нещо за Вердюн, река Сома или за Фландрия. През най-страшните месеци той е бил и на трите фронта. Но вместо това той ми разказа следното:
Не най-живият, но най-трайният ми спомен е как с частта ми си почивахме в едно френско селце, далеч зад фронтовата линия. Преди това бяхме на отвратителен участък, където артилерийският обстрел бе ужасно силен. Бяха ни изтеглили по-назад от обикновено, защото загубите бяха огромни и трябваше да си поемем дъх.
Беше прекрасна седмица през август, едно великолепно библейско лято, което ни замая главите също като тежкото златисто вино, което бяхме намерили в една изба в Шампан. Бяха ни изчистили от въшките, а някои от нас дори се бяха сдобили с чисто бельо, докато другите изваряваха ризите си над малки огньове. Навсякъде цареше атмосфера на чистота, чието обаяние може да разбере само един окаян войник. Все едно бе съботна вечер през ония останали далеч зад нас мирни дни, когато като деца се къпехме в голямата вана, а мама ни вадеше чисти дрехи от гардероба, ухаещи на кљла, неделя и кекс.
Знаеш, нали, че не те лъжа, като ти казвам, че усещането за този клонящ към залез августовски следобед беше покъртително. Като войник човек има съвсем различно отношение към природата, то не е като на другите хора. Всичките безбройни забрани, задръжки и принуди се стопяват пред жестоката и ужасна истина, когато си на ръба на смъртта. И в минутите и часовете, когато тя се отлага, в дните на спокойствие самата мисъл за живота, дори простичкият факт, че още си жив, че и този път си се измъкнал, те изпълват с огромната радост, че виждаш, дишаш и се движиш свободно.
Полето, окъпано от лъчите на вечерното слънце, сините меки сенки на гората, шумолящите листа на тополата, ромонът на течащата бистра вода – всичко това бе неописуема радост за мен. Но някъде дълбоко, подобно на камшик, като същински бодил, си остава загнездена болезнената мисъл, че всичко това само след няколко часа или дни вече ще е минало и ще бъде заменено с посърналите полета на смъртта. И това усещане – тази странна смесица от щастие, болка, меланхолия, тъга, копнеж и безнадеждност, бе нещо съвсем обичайно за всеки войник в момент на отдих.
След вечеря с няколко другари излязохме на разходка извън селото. Не приказвахме особено много. За пръв път от седмици насам бяхме безгранично щастливи и се радвахме на ласката на полегатите слънчеви лъчи, огряващи лицата ни. Стигнахме до някаква малка порутена фабрика насред голям ограден парцел, по границите на който бяха поставени постове. Дворът беше пълен с пленници – чакаха да ги откарат в Германия.
Пазачите ни пуснаха вътре без проблеми, така че можехме да огледаме наоколо съвсем спокойно. Вътре бяха събрани няколкостотин французи. Седяха или лежаха кой където свари, пушеха, приказваха си или просто дремеха. И това изведнъж промени представите ми. До този момент впечатленията ми от мъжете, залегнали във вражеските окопи, бяха доста повърхностни, откъслечни и мъгляви. Тук-таме някоя каска, подала се за момент над бруствера[1]; ръка, която хвърля нещо и после се скрива; парче синьо-сив плат; тяло, подскочило във въздуха – почти абстрактни неща, изплували иззад пушечния огън, изпод ръчните гранати и бодливата тел.
Тук за пръв път виждах военнопленници. Бяха много. Седяха, лежаха, пушеха. Французи без оръжие.
Бях шокиран, но почти веднага след това ми стана смешно. Шокиращото беше, че и те бяха хора като нас. Но шокът идваше от това, колкото и странно да ти звучи, че просто никога не се бях замислял по този въпрос. Французи? За мен това бяха враговете, които трябваше да бъдат избити, защото искаха да разгромят Германия. Но в онази августовска вечер пред очите ми се разкри една ужасна тайна – властващата магия на оръжията. Оръжията преобразяват човека. Тези безобидни другари по съдба – работници, ратаи, търговци и ученици, които седяха тихо и кротко в дълбокото си отчаяние, щяха веднага пак да се превърнат в наши врагове, ако имаха оръжие.
В началото не са били наши врагове, превърнали са се в такива чак когато са взели пушката в ръка. Това ме накара да се замисля въпреки съмненията, че тази логика може и да не е съвсем вярна. Но в съзнанието ми се загнезди подозрението, че именно оръжията ни бяха натресли тази война. По света имаше толкова много оръжия, че в крайна сметка те надвиваха хората и ги изправяха един срещу друг като врагове…
Много по-късно, някъде във Фландрия, пак наблюдавах същото. Докато бушуваха сраженията, човешкият живот губеше своя смисъл. Самите оръжия повличаха хората с дива ярост едни срещу други. Човек оставаше с чувството, че дори когато всичко живо в обсега на пушките и оръдията измре, те пак ще продължат да стрелят, докато не унищожат напълно света. Но там, в двора на фабриката, аз видях хора, които бяха също като нас. И за пръв път осъзнах, че се биехме срещу себеподобни. Срещу човеци, омагьосани и те, както бяхме ние, от високопарни думи и оръжия. Хора, които имаха жени и деца, родители и професии. И щом на мен ми светна пред очите, може би и на тях им бе дошло на ума, може би и те са се опомнили, огледали са се наоколо и са си задали въпроса: „Какво правим, братя? За какво е всичко това?“
Няколко седмици по-късно попаднахме пак в по-спокоен участък на фронта. Френската линия доста се беше приближила, но нашите позиции бяха добре укрепени, така че, бих казал, не се случваше нищо особено. Точно в седем всяка сутрин артилериите си разменяха по няколко залпа за поздрав, по обяд имаше пак малък салют, а привечер следваше обичайната благословия. Лежахме на слънце пред землянките и дори имахме дързостта нощем да си събуваме ботушите.
Един ден отвъд ничията земя над бруствера се появи табелка, на която пишеше: Attention![2]. Нали си представяш изненадата, с която зяпнахме! Решихме в крайна сметка, че просто искат да ни предупредят за някакъв много специален артилерийски обстрел, нещо извън обичайната програма, така че се приготвихме да се хвърлим веднага в землянките, чуем ли първия изстрел.
Тишината обаче продължи да цари. Табелката изчезна. Няколко секунди по-късно се появи лопата, на която разпознахме залепена цигарена кутия. Един от нашите, който поназнайваше езика, написа с вакса за обувки Compris[3] на гърба на една карта. Вдигнахме картата над окопа. От другата страна размахаха цигарената кутия, ние отвърнахме с размахване на картата. И след това там полека се показа парче бял плат. Набързо грабнахме ризата на редник Бюлер, който тъкмо пощеше от нея въшките, и я развяхме.
След известно време белият парцал отсреща се надигна по-високо и под него се показа каска. Ние пак размахахме, но още по-силно, ризата, така че всички въшки сигурно изпокапаха. Оттатък се протегна ръка, която държеше някакъв пакет. И тогава един от тях се промуши през бодливата тел и запълзя на лакти и колене към нас. От време на време махаше с носна кърпа и възбудено се смееше. Някъде по средата на ничията земя той спря и остави пакета. Посочи го няколко пъти, засмя се, кимна ни и запълзя обратно. Бяхме страшно развълнувани. Завладя ни онази почти младежка дързост, когато човек копнее да стори нещо забранено, прелива от желанието да погази нечия заповед, да измами висшестоящия, просто горяхме от желание да се доберем до хубавите неща, които лежаха пред нас, и всичко това носеше полъх на свобода, на независимост и на триумф над целия жесток механизъм на смъртта. Изпитвах същото усещане и когато бях сред военнопленниците, сякаш нещо чисто човешко си беше пробило път в представата за „врага“. Исках и аз да дам моя дан за този триумф.
Набързо събрахме някакви подаръци, наистина бедняшка работа, защото имахме далеч по-малко за даване, отколкото другарите отсреща. След това пак подадохме сигнал с ризата и веднага получихме отговор. Бавно се изправих, главата и раменете ми бяха открити. Минутата ми се стори ужасно дълга ти казвам, докато стоях там без прикритие, подаден над бруствера.
Запълзях право напред и в този момент мислите ми се промениха тотално, сякаш някой ги превключи на задна скорост. Странната ситуация ме обсеби, усетих как в мен се надига силна, преливаща радост. Щастлив и засмян се забързах на четири крака. И тогава изживях един прекрасен момент на мир, един мой си, собствен мир, мир в целия свят, който се е възцарил само заради мен.
Оставих нещата, взех другите и тръгнах обратно. И в този миг мирът се срути. Усещах стотици цеви, насочени в гърба ми. Обзе ме неописуем страх, потта се лееше от мен. Стигнах обаче до окопа, без да пострадам, и се проснах без дъх на земята.
Следващия ден вече свикнах, а лека-полека опростихме процедурата, така че не излизахме един след друг, а едновременно изпълзявахме от окопите. Приближавахме се като две отвързани псета и разменяхме подаръците си.
Когато за пръв път се погледнахме в очите, само се усмихнахме притеснено. Другият беше младеж като мен, някъде около двайсет години. Личеше колко много му харесва това занимание. Bonjour, camаrade[4], поздрави той, но аз бях толкова сащисан, че промълвих само Bonjour, bonjour[5], повторих го два-три пъти, кимнах и бързо се врътнах назад. Имахме вече определен час за срещата, така че предишното подаване на сигнали отпадна, защото и двете страни се придържаха към неписания мирен договор. А само час по-късно обстрелът беше както преди. Веднъж другият с леко притеснение ми подаде ръка, а аз я стиснах. Странна работа.
В онези дни подобни случки ставаха и на други места по фронта. Главното командване беше надушило каква е работата и издаде заповед, с която строго се забраняваха подобни прояви, защото на няколко пъти размените на подаръци бяха попречили на размените на гранати. Но на нас това не ни пречеше.
Един ден обаче се появи някакъв майор и ни дръпна една лекция. Беше много яростен и енергичен и заяви, че ще остане при нас до вечерта. За лош късмет се настани близо до мястото, откъдето излизах, и поиска пушка. Беше много млад майор, жаден за действия.
Не знаехме какво да правим. Нямаше никаква възможност да дадем знак на другарите отсреща, освен това бяхме убедени, че майорът ще ни разстреля на място за това, че правим гешефти с врага. Стрелките на часовника ми бавно се движеха напред. Нищо не се случваше и сякаш всичко щеше да се размине тихо и кротко.
Майорът несъмнено знаеше за всеобщото побратимяване по целия фронт, но нямаше сигурни сведения как точно ставаше това. Просто лошият късмет го беше довел точно в този момент с точно тази задача при нас.
Чудех се дали да му кажа: „След пет минути оттам ще дойде някой. Не бива да стреляме, той ни има доверие“. Но не посмях, а и каква полза щеше да има? Ако кажех нещо, майорът може би нарочно щеше да остане и да чака, а така все пак имаше надежда да си тръгне. А и Бюлер ми прошепна, че успял да се надигне над бруствера и дал сигнал с пушката си, а отсреща му отговорили. Разбрали, че не бива да идват.
За щастие денят беше мрачен, ръмеше лек дъждец и рано започна да се мръква. Беше изминал вече четвърт час след уговореното време за нашите срещи. Постепенно си отдъхнахме. И тогава внезапно нещо прикова погледа ми. Езикът ми стана на буца, исках да извикам, но не можех. Скован от ужас се взирах към ничията земя и видях как отвъд нея бавно се показа една ръка, после се надигна и едно тяло. Бюлер заобиколи бруствера и се опита да подаде сигнал, но закъсня. Майорът стреля. С тънък писък тялото се олюля и падна назад.
За момент настъпи мъртва тишина. И после чухме крясъци и отсреща откриха унищожителен огън.
– Стреляйте! Идват! – изкрещя майорът.
И ние открихме огън. Зареждахме и стреляхме, презареждахме и пак стреляхме, само и само да се отървем от спомена за онзи ужасен миг. Целият фронт се раздвижи, артилерията също поде стрелбата и тя продължи цяла нощ. На сутринта имахме 12 убити, между тях бяха майорът и Бюлер.
Оттам насетне вражеските отношения си продължиха както си му е редът. Нямаше вече размяна на цигари, а броят на жертвите растеше. Много неща ми се случиха оттогава. Видях мнозина да умират, самият аз убих не един и двама, станах коравосърдечен и безчувствен. Годините летяха. Но така и през цялото време не смеех да си спомня за онзи тънък писък в дъжда.
