Пленителна е есента с разноцветните си багри, с ярката си ниска светлина, с наситеното синьо на небето, дори с печалното усещане, че още едно лято безвъзвратно е отминало, че още една година скоро ще приключи, че пак нещо е останало неуловено, недоизживяно, недообикнато. Тази горест, която имат умъртвеното, изтляло зелено на сухата трева и на оголените клони, с шумящия килим от жълти и кафяви сухи листа, като че ли се предава и на нас, тази горест прилича на помъдряване, но не е, тя е тъга и копнеж едновременно, мъчителна и прелестна. В есента можем да видим неповторима красота, можем да усетим и тиха тъга. През есента настроението се сменя внезапно, както внезапно синьото небе се покрива с облаци, както внезапно се сменят картините пред очите ни.
Силен порив на вятъра разпиля голямата купчина листа и ги поднесе по красивата алея на парка. Момиченцето се отскубна от прегръдката на баща си, който седеше на една пейка, и се спусна след подгонените листа. Тичаше след тях с неуверените си крачки, смееше се, навеждаше се да ги докосне, те бягаха и то отново се затичваше след тях. Мигът спря. Детето, смехът му, вятърът, есента, светлината, опадалите листа се сляха в едно. Участваха в една обща игра. Ангелска игра. Детето искаше да полети след листата, да ги догони, самò да се превърне в листо и да полети с тях. Всъщност, макар крачките му да бяха така неуверени или тъкмо поради това, то сякаш летеше заедно с листата. Усещаше своята цялост с листата и със света и от цялото му същество струеше неизразим възторг, светлина и възхита. Не успяваше да догони бягащите листа, но това не го натъжаваше, не го разочароваше, нито пък го отказваше от небесната му игра. Радостта беше проникнала дълбоко в него и не можеше да го напусне. То участваше в чудо, в смайващо чудо – листа, подгонени от вятъра. Чудото беше специално за него. То усети мига на чудото и точно в този миг се отскубна от прегръдката на баща си, за да го направи възможно. Ако не беше се отскубнало и не беше политнало след тях, подухваните от вятъра листа щяха да бъдат обичайна и банална есенна картина.
Момиченцето беше се отдалечило само на няколко метра, но нямаше увереност да продължи подир листата, спря се, обърна се назад и пак тичешком се върна при баща си. С усмивката си му разказваше неизразимото. Питаше го видял ли е и той чудото.
Той беше видял само част от него – радостта на своето дете. Листата за него бяха нещо обикновено, затова и усмивката му беше обикновена. Така се изменят усмивките на хората, когато пораснат и когато престанат да бъдат деца. Както се променят усмивките им, така се променят и душите. Така постепенно изгубват усета за чудо. И започваме ние, възрастните да се вълнуваме от други неща, започваме да се измъчваме от проблеми, дори част от чудесата се превръщат в проблеми. Самата есен става проблем, защото лятото си е отишло, а ето, вече идва зима. Лятото е било безгрижно, а с есента идват тегобите.
А за малкото момиченце нямаше нито съжаление за отминалото лято, нито страх пред наближаващата зима. Имаше небесен, ангелски танц с листата, с вятъра, със света. Имаше искрящият възторг и чувството за цялост, до които възрастните едвам успяваме да се докоснем и то когато видим дете.
Не можем да си представим възрастен човек да тича като дете подир листата. Би било комично. Детето носи радостта и възторга в себе си и ги излъчва във всичко, което прави. Не бива да очакваме възрастен човек да върши детски неща, но означава ли това, че на възрастния човек трябва да са чужди радостта и възторга? Нима не можем да ги съхраним, макар да ги изразяваме по различен начин? Именно тези хора, които успяват да съхранят детската непосредственост в характера си, са най-чаровни, симпатични и привлекателни. Именно те са откривателите, художниците, които рисуват света приказен, писателите, които виждат неща, останали скрити за другите, певците, които пеят с душата си, тези хора правят живота радостен и трепетен, те вършат чудеса.
Когато възрастен човек се заиграе с дете, той неусетно се смалява и уподобява на детето. Възрастния човек има необходимост от такова смаляване, за да види света голям и прекрасен, да види истинското му величие и красота.
Когато есента постепенно отмине, когато вятърът отбрули всички листа от дърветата и завали снега, момиченцето по същия начин ще се радва на снежинките, ще ги гони, ще лети след тях, ще се смее със същия смях, същата усмивка ще озарява лицето му и ще стопля зимата. Само тази детска усмивка може да стопли зимата. Ние може да се тревожим за цените на тока и парното, но ако се вгледаме в усмивката на момиченцето, ще видим, че само тя топли истински. Без тази усмивка есента ще е ветровита, зимата ще е мразовита и целият живот ще е мрачен и враждебен.
